8 фиксирани длани в ба куа джан

Демонстрация на осемте длани в па куа

Поетична менажерия: Едгар Алън По, Гарванът

От всички стихотворения, които съм чела, това е най-най-любимото ми.
Наскоро попаднах на превода на Спас Николов, който, мисля, че е един от най-добрите преводачи на По.

ГАРВАНЪТ
Превод от английски: Спас Николов (около 1967 г.)




Нявга, в мрачен час среднощен, трудех се унил, немощен,
на писания старинни да проникна в мъдростта.
Както клюмах, в сън оборен, чух внезапно звук притворен -
сякаш хлопна странник морен вън на моята врата.
„Гост - си казах - плахо хлопа вън на моята врата.
Късен гост навън в нощта!“

Помня зимата тогава - пред камината жарава
призрака си очертава със умираща ръка.
Жадно чаках аз зората, всуе търсил в книжнината
мир, утеха от тъгата, от жестоката тъга
по прекрасната Ленора, с име ангелско сега -
тук без име за всегда!

Сух, неясен се разнесе скръбен съсък на завеси,
неизпитван, смъртен ужас сграбчи моята душа.
И повтарях аз смутено на сърцето ужасено:
„Някой гост стои смирено вън пред моята врата.
Хлопа за подслон смирено, там на моята врата,
късен гост навън в нощта!“

Но събрал кураж накрая, без да се поколебая,
„Сър ил` леди“ - казах, - моля прошка за небрежността.
Да призная, веч от скука леко бях задрямал тука,
а тъй тихо се почука вън на моята врата,
че дали съм чул, не знаех...“ - дръпнах входната врата -
само мрак навън в нощта!

Дълго поглед в мрака впивах в страх, съмнения, удива,
с блян, за който никой смъртен не е имал дързостта.
Ала няма бе тъмата и безмълвна - тишината,
само плахо в тъмнината аз „Ленора?“ прошептях.
В миг отвърна глухо ехо и „Ленора...“ прошептя.
Само ехо във нощта.

Но едва се бях обърнал, хладен трепет ме обгърна -
вече ясно в тишината чух почукването пак.
„Има нещо, несъмнено, зад прозореца стаено.
Трябва - казах си смутено - да разбуля този мрак.
Ще погледна вън. - продумах със пресъхнала уста. -
„Вятър само вий в нощта.“

Щом прозореца отворих, с шум под вдигнатите щори
влезе горд, тържествен Гарван - гост свещен от древността.
Без да ме удостоява с поздрав, без да се забавя,
тежко кацна той тогава там над моята врата.
Върху бюста на Палада, там, над моята врата,
кацна, чер като Нощта!

Бях в тъгата си застинал, но в усмивка тя премина:
„Тоз солиден, важен Гарван, тъй обгърнат в полумрак!
Вярвам, че макар разрошен, ти не си страхливец още,
Гарван мрачен, бродещ нощем по Плутоновия бряг.
Титла, име ти кажи ми от Плутоновия бряг!“
Той изрече: „Нивга пак!“

Удивен бях - дума ясна чух от птицата ужасна,
въпреки че неуместна и без смисъл беше тя.
А и никой дотогава не е бил удостояван
птица, звяр да съзерцава над самата си врата.
Над вратата да застава Гарван чер, обгърнат в мрак,
с име странно Нивга пак.

Там застанал чужд, далечен, Гарванът замлъкна вече,
сякаш в таз едничка дума той душата си изля.
Нищо повече не стори, дума той не проговори,
и накрая измърморих: „Утре той ще литне пак...
След надежди и другари ще отлитне гостът драг.“
В миг той каза: „Нивга пак!“

„Ясно! - казах аз изплашен. - Отговорът толкоз страшен
някой господар нещастен е повтарял пак и пак,
без пощада от бедите стръвно следван по петите,
дор надеждите убити ги погребал черен мрак;
с опелото на мечтите - смазващият, леден мрак
на нивга, нивга пак!“

Ала Гарванът навъсен веселеше ме с вида си.
Разположих се усмихнат срещу тъмната врата.
Но в креслото кадифено мислех аз задълбочено -
що ли този чужд на мене призрак зъл от древността,
що ли този грозен, мрачен призрак със злокобен грак
предвещава с „Нивга пак“?

Тъй, дълбоката размисъл на лицето не изписал,
че очите му горящи всяваха у мене страх,
дълго мислих без усмивка, приклонил глава в почивка
върху меката покривка, потопена в синкав мрак.
О, на меката покривка, потопена в синкав мрак,
Тя ще гали нивга пак!

Сякаш вдъхнал от тамяна на кадилница люляна,
чувах звънки по килима стъпки на нетленен крак.
„Клети, твоят бог ти дава питието за забрава -
казах си. - При теб остава за утеха гостът драг.
Ще забравиш ли Ленора и тъгата - злия враг!“
Той изрече: „Нивга пак!“

„Птица или тъмна сила, ти пророк си, чернокрили!
И от буря да си хвърлен сам-самин на този бряг
омагьосан, изоставен, в дом, от ужас обитаван;
и от дявола поставен - правдата кажи ми пак!
Ще намеря ли - кажи ми! - в Галаад балсама благ?"
Той изрече: „Нивга пак“!

Викнах: „Птицо чернокрила! Не пророк, а тъмна сила!
В името на всичко свято те заклевам, с този грак
клетва дай ми, за опора в скръб, униние, умора,
че далеч отвъд с Ленора ще се срещна нявга пак!
Че прекрасната Ленора ще прегърна нявга пак?“
Той изрече: „Нивга пак!“

„Вън! - избухнах. - Демон черен! Вън в нощта, във мрак неверен!

Нека тази дума бъде за раздялата ни знак!

Ни перо да ми напомня за лъжата ти злокобна!

Остави ме, птицо злобна! Вън! Далеч от моя праг!

Сянката вдигни зловеща от нещастния ми праг!“

Той изрече: „Нивга пак!“




Оттогава, дни и нощи, там е още, там е още,

неподвижен над вратата черен Гарван с грозен грак.

В погледа му - тъмна сянка на демон в прокобна дрямка,

а зловещата осанка хвърля там злокобен мрак.

И душата ми от този черен, непрогледен мрак

ще се вдигне нивга пак!

Пабло Неруда - "Умира бавно този..."

Напоследък отново се зарових в дебрите на психотерапията, психоанализата и прочие  винаги интересуващи ме теми, свързани със себеразвитието, общуването, помощта, която можем да дадем на другите, и пр. и пр. и попаднах на публикации на психотерапевта Орлин Баев, който освен другите интересни професионални авторски текстове, е  публикувал и това стихотворение на Пабло Неруда, което ми хареса много:

„Умира бавно този,

Който не пътува,

И този който не чете,

И който музика не слуша,

И който във очите няма благодарност.

Умира бавно този,

Който себеуважението си погубва сам,

И този който никому за нищо не помага.

Умира бавно този,

Който с непознатите избягва да говори,

И който, роб на навиците стари,

Върви по пътища еднакви всеки ден,

И който никога не е сменил занятие,

И този който никога не е рискувал,

да промени цвета на дрехите дори.

Умира бавно този,

Който избягва всякакво вълнение,

И крие вихъра от чувства и емоции,

А с тях се връща блясъка в очите ни,

И се лекуват бързо наранените сърца.

Умира бавно този,

Който никога не сменя курса,

Нещастен в работата си и в любовта,

И този който не рискува нищо,

За да последва своята мечта,

И този който, па макар веднъж в живота,

Не е загърбил здравия си разум.

Живей сега,

Рискувай още днес и

Действай веднага!

Не се оставяй да умираш бавно!“