Показват се публикациите с етикет поезия. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет поезия. Показване на всички публикации

понеделник, 3 юни 2013 г.

Уилям Блейк. Тигърът



Според китайския зодиак аз съм зодия тигър. Как мога да не харесвам това великолепно стихотворение?

Тигре, Тигре, жива жар,
лумнал полунощен звяр,
кой ум вечен разчерта
твойта стръвна красота?

Кой ти взора разгоря?
Кой си с огъня игра?
Кой издън юдола дълбок
смя да литне на възбог?

Кой пресука с две ръце
твойто жилесто сърце?
То на длан ли затуптя?
И нима не трепна тя?

Чий бе чукът? Кой кова
кръвожадната глава?
Кой те в жупела с ръжен
шари, ужас нажежен?

Стрелометните звезди
като плувнаха в сълзи,
кой със смях творите?Кой?!
А Агнеца?Пак ли той?

Тигре, Тигре, жива жар,
лумнал полунощен звяр,
кой ум дързък разчерта
твойта стръвна красота?


Доколкото си спомням, този прекрасен превод е на Спас Николов.

събота, 1 юни 2013 г.

Уилям Блейк. Агънцето

Поздравявам всички деца - малки и големи с това стихотворение на любимия ми поет Уилям Блейк:




АГЪНЦЕТО
Кой те агънце направи? 
Знаеш ли кой те създаде?
Дъх ти даде и те храни 
край потоци, сред поляни?
Даде ти за ласки дреха 
светла, вълнена и мека, 
нежен глас ти подари 
да отекват долини?
Кой те агънце направи?
Знаеш ли кой те създаде?

Агънце, аз ще ти кажа.
Агънце, аз ще ти кажа:
Той наречен е на теб.
Агне себе си зове.
Той е кротък и смирен 
като мъничко дете.
Аз - дете, и агне - ти. 
Името му носим ний.
Бог да те благослови!
Бог да те благослови!

 Превод, Теменуга Маринова

понеделник, 29 април 2013 г.

Поетична менажерия: Едгар Алън По, Гарванът


От всички стихотворения, които съм чела, това е най-най-любимото ми.
Наскоро попаднах на превода на Спас Николов, който, мисля, че е един от най-добрите преводачи на По.

ГАРВАНЪТ
Превод от английски: Спас Николов (около 1967 г.)




Нявга, в мрачен час среднощен, трудех се унил, немощен,
на писания старинни да проникна в мъдростта.
Както клюмах, в сън оборен, чух внезапно звук притворен -
сякаш хлопна странник морен вън на моята врата.
„Гост - си казах - плахо хлопа вън на моята врата.
Късен гост навън в нощта!“

Помня зимата тогава - пред камината жарава
призрака си очертава със умираща ръка.
Жадно чаках аз зората, всуе търсил в книжнината
мир, утеха от тъгата, от жестоката тъга
по прекрасната Ленора, с име ангелско сега -
тук без име за всегда!

Сух, неясен се разнесе скръбен съсък на завеси,
неизпитван, смъртен ужас сграбчи моята душа.
И повтарях аз смутено на сърцето ужасено:
„Някой гост стои смирено вън пред моята врата.
Хлопа за подслон смирено, там на моята врата,
късен гост навън в нощта!“

Но събрал кураж накрая, без да се поколебая,
„Сър ил` леди“ - казах, - моля прошка за небрежността.
Да призная, веч от скука леко бях задрямал тука,
а тъй тихо се почука вън на моята врата,
че дали съм чул, не знаех...“ - дръпнах входната врата -
само мрак навън в нощта!

Дълго поглед в мрака впивах в страх, съмнения, удива,
с блян, за който никой смъртен не е имал дързостта.
Ала няма бе тъмата и безмълвна - тишината,
само плахо в тъмнината аз „Ленора?“ прошептях.
В миг отвърна глухо ехо и „Ленора...“ прошептя.
Само ехо във нощта.

Но едва се бях обърнал, хладен трепет ме обгърна -
вече ясно в тишината чух почукването пак.
„Има нещо, несъмнено, зад прозореца стаено.
Трябва - казах си смутено - да разбуля този мрак.
Ще погледна вън. - продумах със пресъхнала уста. -
„Вятър само вий в нощта.“

Щом прозореца отворих, с шум под вдигнатите щори
влезе горд, тържествен Гарван - гост свещен от древността.
Без да ме удостоява с поздрав, без да се забавя,
тежко кацна той тогава там над моята врата.
Върху бюста на Палада, там, над моята врата,
кацна, чер като Нощта!

Бях в тъгата си застинал, но в усмивка тя премина:
„Тоз солиден, важен Гарван, тъй обгърнат в полумрак!
Вярвам, че макар разрошен, ти не си страхливец още,
Гарван мрачен, бродещ нощем по Плутоновия бряг.
Титла, име ти кажи ми от Плутоновия бряг!“
Той изрече: „Нивга пак!“

Удивен бях - дума ясна чух от птицата ужасна,
въпреки че неуместна и без смисъл беше тя.
А и никой дотогава не е бил удостояван
птица, звяр да съзерцава над самата си врата.
Над вратата да застава Гарван чер, обгърнат в мрак,
с име странно Нивга пак.

Там застанал чужд, далечен, Гарванът замлъкна вече,
сякаш в таз едничка дума той душата си изля.
Нищо повече не стори, дума той не проговори,
и накрая измърморих: „Утре той ще литне пак...
След надежди и другари ще отлитне гостът драг.“
В миг той каза: „Нивга пак!“

„Ясно! - казах аз изплашен. - Отговорът толкоз страшен
някой господар нещастен е повтарял пак и пак,
без пощада от бедите стръвно следван по петите,
дор надеждите убити ги погребал черен мрак;
с опелото на мечтите - смазващият, леден мрак
на нивга, нивга пак!“

Ала Гарванът навъсен веселеше ме с вида си.
Разположих се усмихнат срещу тъмната врата.
Но в креслото кадифено мислех аз задълбочено -
що ли този чужд на мене призрак зъл от древността,
що ли този грозен, мрачен призрак със злокобен грак
предвещава с „Нивга пак“?

Тъй, дълбоката размисъл на лицето не изписал,
че очите му горящи всяваха у мене страх,
дълго мислих без усмивка, приклонил глава в почивка
върху меката покривка, потопена в синкав мрак.
О, на меката покривка, потопена в синкав мрак,
Тя ще гали нивга пак!

Сякаш вдъхнал от тамяна на кадилница люляна,
чувах звънки по килима стъпки на нетленен крак.
„Клети, твоят бог ти дава питието за забрава -
казах си. - При теб остава за утеха гостът драг.
Ще забравиш ли Ленора и тъгата - злия враг!“
Той изрече: „Нивга пак!“

„Птица или тъмна сила, ти пророк си, чернокрили!
И от буря да си хвърлен сам-самин на този бряг
омагьосан, изоставен, в дом, от ужас обитаван;
и от дявола поставен - правдата кажи ми пак!
Ще намеря ли - кажи ми! - в Галаад балсама благ?"
Той изрече: „Нивга пак“!

Викнах: „Птицо чернокрила! Не пророк, а тъмна сила!
В името на всичко свято те заклевам, с този грак
клетва дай ми, за опора в скръб, униние, умора,
че далеч отвъд с Ленора ще се срещна нявга пак!
Че прекрасната Ленора ще прегърна нявга пак?“
Той изрече: „Нивга пак!“

„Вън! - избухнах. - Демон черен! Вън в нощта, във мрак неверен!

Нека тази дума бъде за раздялата ни знак!

Ни перо да ми напомня за лъжата ти злокобна!

Остави ме, птицо злобна! Вън! Далеч от моя праг!

Сянката вдигни зловеща от нещастния ми праг!“

Той изрече: „Нивга пак!“




Оттогава, дни и нощи, там е още, там е още,

неподвижен над вратата черен Гарван с грозен грак.

В погледа му - тъмна сянка на демон в прокобна дрямка,

а зловещата осанка хвърля там злокобен мрак.

И душата ми от този черен, непрогледен мрак

ще се вдигне нивга пак!





четвъртък, 25 април 2013 г.

Пабло Неруда - "Умира бавно този..."




Напоследък отново се зарових в дебрите на психотерапията, психоанализата и прочие  винаги интересуващи ме теми, свързани със себеразвитието, общуването, помощта, която можем да дадем на другите, и пр. и пр. и попаднах на публикации на психотерапевта Орлин Баев, който освен другите интересни професионални авторски текстове, е  публикувал и това стихотворение на Пабло Неруда, което ми хареса много:

„Умира бавно този,
Който не пътува,
И този който не чете,
И който музика не слуша,
И който във очите няма благодарност.

Умира бавно този,
Който себеуважението си погубва сам,
И този който никому за нищо не помага.

Умира бавно този,
Който с непознатите избягва да говори,
И който, роб на навиците стари,
Върви по пътища еднакви всеки ден,
И който никога не е сменил занятие,
И този който никога не е рискувал,
да промени цвета на дрехите дори.

Умира бавно този,
Който избягва всякакво вълнение,
И крие вихъра от чувства и емоции,
А с тях се връща блясъка в очите ни,
И се лекуват бързо наранените сърца.

Умира бавно този,
Който никога не сменя курса,
Нещастен в работата си и в любовта,
И този който не рискува нищо,
За да последва своята мечта,
И този който, па макар веднъж в живота,
Не е загърбил здравия си разум.

Живей сега,
Рискувай още днес и
Действай веднага!
Не се оставяй да умираш бавно!“

вторник, 14 февруари 2012 г.

Шарл Бодлер: Албатросът



Понякога из път, щом скука ги обземе,
огромни албатроси моряците ловят —
безгрижни спътници, които дълго време
над бездните горчиви след кораба летят.


На пода повален между въжа дебели,
той — кралят на лазура! — мълчи, скован и плах,
но става и криле огромни, снежнобели
като весла плачевно повлича покрай тях.

О, пътника крилат с походка тъй неловка!
Прекрасен в своя полет, как жалък е и вял!
Един му пуска дим в разтворената човка,
а друг след него куца, моряците разсмял.


Поетът е събрат на принца на ятата,
сред бурите се носи, стрела не го лови,
но долу, заточен сред гмежа на тълпата,
крилата исполински му пречат да върви.

Превод: Кирил Кадийски

четвъртък, 26 януари 2012 г.

Овчарска торбичка - Башо




Башо (1644 – 1694), велик японски поет живял в XVII век 



Едно от най-известните му стихотворения е това:

И ето: грижливо се взирам –
Цъфтяща овчарска торбичка
Е-хей край плета!



Коментар на Д. Сузуки:

Башо, както и повечето японски поети, е творил за природата. Той така е обичал природата, че чувствал единството си с нея, усещал всеки пулс в природата. Повечето хора от Запада могат да се отделят от природата. Те смятат, че човека няма нищо общо с природата, освен в няколко аспекта, свързани с желанието, че природата съществува само за използването й от него. За хората от Изтока природата е много близка. Това чувство към природата се е пробудило, когато Башо забелязал незабележимото цвете, растящо на стар, полуразрушен път извън града, близо до някакво село, и така красиво и невинно цъфтящо, така непринудено, съвсем без да иска някой да го забележи. И все пак ако го погледнеш колко е нежно, колко е пълно с божествената слава и величие, по-славно е даже от Соломон! Вече неговата скромна красота предизвиква искрено възхищение. Във всеки шум поета може да почувства дълбокото тайнство на живота и битието. Самият Башо може би не е осъзнавал всичко това, но аз съм сигурен, че по това време сърцето му е било преизпълнено с такива чувства, подобни на тези, които християните биха нарекли божествена любов, достигаща най-големите дълбини на космическия живот.

Върхът на Хималаите е способен да предизвика у нас възвишен трепет, вълните на Тихия океан могат да ни внушат чувството за нещо вечно. Но поетически, мистически или религиозно отвореният ум във всяко едно стръкче, чувства нещо трансцедентно, излизащо от пределите на всяка корист. Това е основата на човешките чувства, въздигащи в нас царството на Съвършената Земя. Тук не става дума за величие. В това отношение японският поет имал някакви специални способности да намира и в най-малките неща по нещо велико.
Такъв е Изтока.

Цитирано по Ерих Фром, Д. Сузуки, Р.Де Мартино, "Психоанализа и дзен будизъм"
Илюстрацията е от: http://thegreatbookslist.com