Суеверията помагат на българина в критични ситуации
75% от българското население в определен момент прибягва до суеверия, за да се справи с трудни житейски ситуации.Това каза проф. Пламен Димитров пред радио "Фокус“. Той е медицински психолог и екзистенциален терапевт с 40-годишен международен стаж в областта на психологичното и организационното консултиране, индивидуалната и групова психотерапия, кризисната интервенция.
“Такива феномени се наблюдават непрестанно. Суеверието е дълбоко заложено в човешката култура в цял свят. Гледачката е периферна, изметна част от нещо, което суеверието прави с хората. То е проникнало и в корпоративното мислене, базира се на човешките потребности за сигурност, контрол и справяне с неизвестното. Ако видите програмите на действащи политически партии, ще видите, че те са базирани на пожелателно, не на критично мислене и наука.
Към целия текст: https://www.konkurent.bg/news/17080698007504/sueveriyata-pomagat-na-balgarina-v-kritichni-situatsii
***********
Всеки втори българин вярва в магии
Зорница Маркова
Всеки втори българин се опасява, че може да му направят черна магия. Половината от хората признават, че са суеверни, и вярват в телепатия и паранормални феномени. Това показва представително проучване на BBSS Gallup International и списание "Жената днес".
Нискообразованите, живеещите в малките градове и селата, както и жените са по-податливи на суеверия според изследването.
На всеки трети са му гледали на кафе поне веднъж в живота, а три от десет души са търсили врачка. Към магии най-често се прибягва за застраховане срещу евентуални злини или пък за да се причини нещастие на съперник, сочат още данните. Все повече стават онези, които са убедени в свръхестествените си способности или пък твърдят, че могат да правят магии.
Психолозите не дават категоричен отговор защо толкова много хора у нас допускат и разчитат на паранормалното. Една от причините според психолога Мадлен Алгафари е ниската самооценка и липсата на доверие в собствените възможности. По думите й затова българинът не се възприема като автор на живота си и "призовава" ирационални сили. Учените напомнят, че когато средата е агресивна и несигурна, хората започват да се уповават на късмет и да търсят отговор извън себе си.
Вярата в магиите е най-разпространена сред хората между 35 и 44 години. Всеки трети на тази възраст смята, че може да бъде омагьосан. Алгафари обяснява явлението с различието между социалната среда, в която тези хора са израснали, и средата, в която са принудени да се реализират. Това поколение е достигнало пълнолетна възраст на границата между две противоположни ценностни системи и чувства несигурност в собствените възможности. Това са и хората, които най-често търсят помощта на психотерапевтите, каза още Алгафари.
https://www.dnevnik.bg/dnevnikplus/2004/03/18/72020_vseki_vtori_bulgarin_viarva_v_magii/
https://www.uni-vt.bg/userinfo/876/pub/26245/%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D0%BD%20%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%B2%20%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%BA%D1%8A%D0%BC%20%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8.pdf
НАГЛАСИТЕ НА БЪЛГАРИТЕ КЪМ ВЯРВАНИЯ, КОНСПИРАЦИИ И СУЕВЕРИЯ
доц. д-р Добрин Кирилов Добрев
Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий", гр. Велико Търново, България, dobri_vt@yahoo.com
Статията подлага на критичен анализ изследването на нагласите на българите към вярвания, конспирации и суеверия, осъществено от изследователски център „Тренд“, гр. София в периода 01-07. Март. 2018 г. по поръчка на вестник „24 часа“.
Като метод за избор на обект на изследването авторите декларират използването на двустепенна гнездова извадка след предварителна стратификация по региони. Извадката включва 1004 българи на възраст над 18 години и според авторите на изследването е представителна за пълнолетното население на страната с размер на статистическата грешка: ±3.1%. Като собствено изследователски метод е използвано пряко полустандартизирано интервю „лице в лице“ (www.rctrend.bg).
….
Критичният прочит на резултатите от изследването позволява следните по-важни изводи:
Съществуването на ирационални нагласи, вярвания, суеверия и ритуали, свързани с тях, само по себе си не е нещо лошо, не е признак за патология или малоценност. Напротив, К.Г.Юнг твърди (Добрев, 2016), че ирационалните тенденции (и религиозността) са необходима, естествена компенсация на подреденото съзнание на рационалния съвременен човек, смятащ, че може изцяло да контролира живота си и събитията в него. В този дух, Джордж Кели смята, че съвременното общество не би могло да функционира без ирационални убеждения като: „Необходимо е човек да има деца, семейство и постоянна работа!“, „Човек трябва да вярва безрезервно на правителството и полицията!“ и т.н. Ирационалните убеждения стават проблем едва тогава, когато възпрепятстват адекватното функциониране и социална адаптация на човека или го правят лесна жертва на недоброжелателна манипулация.
Резултатите от изследването свидетелстват и за една запазена критична рационалност на българина на фона на ескалиращите глобални феномени на „фалшивите новини“ и „хибридни войни“. Тук решаваща роля играе образованието и най-вече тази част от него, която стимулира критичното мислене и рефлексия – изучаването на философските дисциплини.
По отношение на традиционната религиозност на българите коментираното изследване позволява извода, че тя не е запазена в ортодоксалната си форма. Традиционните християнство, ислям и юдаизъм, както и техните форми, практикувани в нашия регион, изключват възможността да съществуват хора с пророчески или свръхестествени дарби извън църковната религиозна общност и догми, както и не приемат идеята за прераждане. Високият процент анкетирани, вярващи в последното, показва че те не изповядват традиционните религии по начина, изискван от тези религии.
Вярата в свръхестествените способности на шамана (гледачката, врачката, гурото), в магията (промяна на физичния свят с мисъл и ритуал), фетишизма (вярата в магическата сила на предмети – талисмани и муски), анимизма (вярата в прераждането) са все елементи на ранните религиозни вярвания, предхождащи системите на съвременните световни религии, но в същото време и част от естественото психично развитие предхождащо същинската религиозност. В този ред на мисли, необходимо е провеждането на ново, качествено изследване на религиозността и вярванията в България, което да разграничи очевидно съществуващите междинните форми на религиозност между „вярващи“ и „невярващи“, както и да избегне недостатъците на анализираното в тази статия изследване.
Литература
Джонев, С. 1996. Социална психология, том 2.София.
Добрев, Д. 2015. „Тенденции в съвременните психологически изследвания”, Юбилейна международна конференция „20 години специалност „Психология” – Пътуване към себе си”, сборник, Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”, с.448-454.
Добрев, Д. 2016. Моделът за личност в теорията на К.Г.Юнг. Велико Търново: ИК „Знак 94”.
Dobrev, D. 2013. “A Critical Review of the Bulgarian Ethnical Model”, „Maximizing comparative advantages of cross-border regions (The European integration of Romania and Bulgaria: problems and issues)”, collective book, p.122-132.
Dobrev, D. 2017. “Understanding of Belief and Unbelief”, „Cross-Border Cooperation and Development Policies in Bulgaria and on the Balkans”, Thematic Collective Book, Book Series “New Challenges to Security and Development of the Balkans” Vol.4, p. 300-307.
.Kenrick D. T., D. O. Stringfield. 1980. “Personality traits and the eye of the beholder: Crossing some traditional philosophical boundaries in the search for consistency in all of the people.”, Psychological Review, 87.
Mischel, W. 1968. Personality and assessment, New York: Wiley. www.rctrend.bg
*******
Димитър Русев Русев
ЕЗОТЕРИЧНОТО „ХРИСТИЯНСТВО“ В СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ПРЕД ЦЪРКВАТА
АВТОРЕФЕРАТ
на дисертация за присъждане на образователната и научна степен “Доктор” по Специалност “Нехристиянски религиозни учения”
Научен ръководител: доц. д-р Клара Тонева
София, 2021 г.
https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/257497/1693591/version/1/file/%D0%90%D0%B2%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B5%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82.pdf
******
Езотеричното „християнство“ е явление, което получава наименованието си в края на XIX и началото на XX век.
Въпреки това, преобладава мнението на редица изследователи, че то е осъвременен прочит на древното учение на Гностицизма.
Поради това, ценни за настоящото изследване са трудовете на съвременни автори, посветени на гностицизма, като например Ioan Culianu, Kurt Rudolph, Sean Martin, Hans Jonas и др.
Принос за изследване на особеностите на гностицизма има българският богослов архим. доц. д-р Павел Стефанов, чийто задълбочен труд „Ялдаваот – история и учение на гностическата религия“ предоставя много добра основа за разбиране и допълнително изучаване на произхода и особеностите на гностицизма като псевдорелигия.
Темата за окултизма също е обследвана многостранно, особено активно в началото на ХХ век, когато в българското духовно пространство се появяват
Спиритизмът,
Теософското движение и най- вече
синкретичното учение на Петър Дънов.
Разгорещени дебати начеват още с навлизането на теософското движение в България в началото на ХХ век (отразено по-подробно в Първа глава, т. 3.3.).
Авторите, които взимат активно отношение по темата от богословска страна, са:
Димитър Дюлгеров, който прави критичен анализ на теософията;
остра критика към теософията и дъновизма отправят и богословите
Даниил Ласков,
Николай Православов,
руснакът Михаил Калнев и др.
Най-задълбочена и аналитична е позицията на архим. проф. д-р Евтимий (Сапунджиев), който разглежда проблема не само като социално-политически, но и като съвременна реминисценция на богомилството.
Обстоен философски преглед на теософията и на дъновизма предлага и философът Димитър Михалчев, чиято позиция е еднакво критична както към противниците, така и към привържениците на споменатите движения.
Съществен принос за изследваното във втората глава, разглеждаща влиянието на езотеризма върху религиозно- психологическите потребности на личността, имат трудовете на православния психотерапевт академик Владета Йеротич,
в които той представя своята теза за езическия, старозаветния и новозаветния пласт на съзнанието.
Тази теза дава авангарден поглед за съвременното разбиране на езотеричните учения. Важен за изследването е погледът на архим. Евтимий (Сапунджиев) относно потребностите от религия и откровение – обект на неговото апологетично творчество.
Други съчинения и автори, имащи отношения по темата, са „Психология на религията“ от проф. Иван Панчовски и „Човекът в търсене на висш смисъл“ от австрийския психотерапевт Виктор Франкъл и др.
Спецификата на трета глава отразява езотеричното „християнство“ в българската религиозна мисъл.
Ценни за проучването са трудовете на големия български историк Иван Хаджийски, а също и на проф. Николай Генчев, проф. Иван Снегаров, Петър Малицки, К. Динков и др.
Старобългарската литература е проследена обстойно от проф. Донка Петканова, а учението на богомилите е разгледано подробно от Презвитер Козма и Екзарх Стефан.
Дебатите, свързани с възраждането на българския гностицизъм и проявите му в съвремието, са обстойно проследени и описани в съчиненията на проф. Нина Димитрова.
Съществена роля за оформянето на анализа в перспектива, през погледа на История на религиите, имат тематичните публикации на доц. Клара Тонева, изследващи състоянието и бъдещето на междурелигиозния диалог в постмодернистичното общество.
Важен принос за богословската аргументация на изследването са трудовете на някои от големите богослови като
Йоан Зизиулас, митрополит Пергамски, архиеп. Анастасий Янулатос, протопрезв.Иоан Майендорф, прот. Георги Флоровски,
прот. Александър Мен, епископ Атанасий (Йевтич), Владимир Лоски, проф. Георгиос Мандзаридис и отец проф. Радован Бигович.
От българска страна с основни насоки за разработката допринесоха изследванията на утвърдените в поколенията български богослови като
проф. д-р архим. Евтимий (Сапунджиев),
проф. Борис Маринов,
проф. Иван Панчовски,
проф. Димитър Пенов, проф. Т. Коев, проф. Иван Снегаров и проф. Николай Маджуров.
Полезни насоки в проучването на разглежданата тема се родиха и от работата със специализирани публикации на съвременни български богослови като проф. протопрезвитер Николай Шиваров, проф. Антоний Хубанчев, проф. Емил Трайчев, доц. Димо Пенков, доц. Светослав Риболов, доц. Костадин Нушев
В България теософията прониква в самото начало на ХХ век, през 1903 година, когато в София е учреден Българският клон на Теософското общество. Един от учредителите и негов ръководител е Софрони Ников (1874-1953г.)
Двете най-значими фигури в българския езотеричен ренесанс са: Николай Райнов (1889-1954) - известен, като един от най-ярките идейни поддръжници и вдъхновители на теософското движение в България и Петър Дънов (1864-1944), който развива свое религиозно учение - съчетание на теософските и антропософските идеи, наречено от него – езотерично „християнство“ (по-известно като „дъновизъм“).
Той е първият български творец от началото на XX в., който отделя сериозно място на магията, окултизма и мистиката в своето творчество.
Н. Райнов внася езотеричното мислене почти във всички културни аспекти на обществото, като придава на изкуството и културата религиозно съдържание, от една страна, а от друга – прави опит да десакрализира църквата и догматичното ѝ учение.
Николай Райнов е един от най-ярките представители на езотеричното мислене в българската интелигенция. Неговият живот и дело могат да бъдат наречени интелектуалната матрица, която начертава формата, заквасва съдържанието и указва посоката за развитието на българската езотерична мисъл още от началото на ХХ.
Второто идейно течение в развитието на българския езотеризъм безспорно се свързва с живота, учението и делото на Петър Дънов (Бениса Дуно).
П. Дънов прави опит да реформира православното разбиране за Иисус Христос, като вкарва в своите поучения протестантски разбирания, смесени с източни и окултни вярвания и тълкувания. Като част от този процес той смята, че е необходимо да се възвеличи богомилството, да се представи като едно от българските идейни и духовни достижения на Европа и чрез богомилството да се докаже колко чуждо на българския дух и манталитет е Православието.
Петър Дънов нарича своето учение „езотерично християнство“, което впоследствие придобива популярното название „дъновизъм“, а окултната му философия и светоглед изиграват силно способстваща роля за проникването на далекоизточните религии в България.
На 7 юли 1922 г. Архиерейският събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов за самоотлъчил се от нея, а учението му – „за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал.“3 Някои негови последователи също са отлъчени от Църквата. Като учение дъновизмът няма много последователи, но неговият езотеричен начин на мислене е напълно актуален за секуларизираната българска религиозна мисъл.
Казано с други думи, езотеричното мислене в съвременна България е „дъновистко“, а това обяснява и опитите на всички новопоявяващи се култове и учения да намерят „родствена“ връзка както с дъновизма, така и с богомилството.
2. Втора глава. Езотеризмът като религиозна дисфункция.
Във втората глава езотеризмът е разгледан като религиозен модел на мислене, настанил се в общественото съзнание вследствие на философското влияние на Фридрих Ницше и психоаналитичните теории на Зигмунд Фройд.
Направен е опит да се изследва рефлексията, която езотеризмът предизвиква в съзнанието на отделния човек и начинът, по който опитва да завладее мисленето му, провокирайки неговите екзистенциални личностни потребности. Защриховани са и отликите между истинската религия и псевдорелигиозността, начинът, по който идолопоклонството форматира психиката, като превръща човека в индивид и отнема духовната му сила, довеждайки го до морален упадък, а оттам и до разпад на личността.
Когато в края на XIX в Фр. Ницше обявява, че „Бог е мъртъв” чрез метафората си немският философ оповестява краха на всички най-висши принципи, ръководещи познатите ни до този момент светогледи. Този акт е краен стадий на разделянето на човека от Бога, започнало с грехопадението. Той легитимира в човешкото съзнание греховността като онтологично несъвършенство, кое
Трета глава. Християнство и езотеризъм в българската религиозна мисъл
Трета глава проследява присъствието на езотеризма и в
частност на езотеричното „християнство“ в българската религиозна мисъл от създаването на България до наши дни.
Прегледът на ключови моменти и личности от българската история в общ план, осветлява националната окраска на изследваното явление и помага да бъдат осмислени социалните, икономическите и културните предпоставки, поставили началото на процеса на секуларизиране на общественото съзнание, както и неговата намеса във формирането на българската религиозна мисъл като цяло.
Генезисът на българската религиозна мисъл е процес, който може да бъде рамкиран исторически само условно и не сам по себе си, тъй като е изключително субективен, зависим от много социални, икономически, демографски и др. фактори, поради което може да бъде отчетен единствено със „стара дата“.
Теорията за определящата роля на битието ни помага да установим по какъв начин и до каква степен съвременната българска духовност е плод на културно-историческите промени, случили се в Европа през XVII-XIX век .
Основополагащото събитие, което слага и началото на изследването на българската религиозна мисъл, е създаването на Българската държава (IX – X в.), което може да бъде наречено религиозно-културен феномен на Средновековието.
Най-дълбоко отражение в изграждането на религиозното съзнание на българския ум в епохата на Средновековието, имат: покръстването на българите, началото на борбата за самостойна църква, „Златният век“ на българската култура по времето на Цар Симеон Велики и появата на Богомилството.
С Османското нашествие по нашите земи започва следващият етап в генезиса на българската религиозна мисъл - периодът на османско владичество – от XV в. до средата на XVIII в.
Унищожаването на българската държава, с цялата система от обществено-организационни институции, затваря обществото в тесните рамки на патриархалните структури и традицията, а единствената институция с обществено ръководни функции, която поддържа единението им, е Православната църква.
Новото време (ХV – XIX в.) е епоха, през която настъпват значими промени в материалната и европейската духовната култура, а Българското възраждане – е откликът на новата цивилизационна епоха. То е част от общия европейски процес, осъществил прехода от средновековието към буржоазния свят.
В сравнение със Западноевропейското, Българското възраждане има известно закъснение, което налага „пропуснатото време“ да бъде компенсирано с бързото приемане на готови социални и икономически модели и въвеждането им в обществения живот без значение дали общественото съзнание е достатъчно подготвено за тяхното осмисляне и адекватно възприемане.
Интересен е фактът, че докато в икономически аспект българската действителност, е отражение на европейската, то българското обществено съзнание не реагира на съответните промени, подобно на европейското.
Това е период, в който българският народ повежда своята борба за нова просвета, самостоятелна църква и национално освобождение.
Именно в динамиката на тези етапи на развитие започва и процесът на секуларизиране на българското обществено съзнание. Необходимостта от осъвременяване на образователната система изтласква на заден план религиозната просвета. Борбата за църковна независимост започва като национална идея, но поради влиянието на съвременните икономически и културни тенденции завършва с отдалечаване на голяма част от интелигенцията от Православната църква и нейното учение.
Много скоро, за съжаление, ще се открои един от големите парадокси на Възраждането – родено в утробата на Православната църква и вяра, започнато от духовници, то бива погълнато от идеите на материализма и Новото време, и се превръща едновременно във възраждане на българския дух и упадък на българската духовност. Парадоксален, но безусловен факт е, че от руините на великата средновековна българска държава, се възражда българското езичество.
В първите години на ХХ век общественото съзнание в България е разслоено предимно от икономическите фактори. Социалните разлики обуславят и различен прочит на потребността от покой и щастие, а оттам и относно представата, чрез каква свръхестествена помощ биха били постигнати.
В религиозната си нагласа българският ум започва да се фрагментира в зависимост от социалните характеристики; битието все повече се превръща във фактор, който определя религиозното мислене. Изчерпан метафизически, будният български интелектуалец от началото на ХХ век все повече започва да се превръща в боготърсач – богоборец.
Благодарение на засилващите се глобализационни процеси, теософията и езотериката, като част от модерното европейско мислене, навлизат в България и бързо пускат корени в общественото съзнание.
В средата на ХХ век българският творец вече е заквасен дълбоко с културното влияние на Запада. Неосъзнатото богоборчество неусетно, но сигурно върви към атеизма. Николай Райнов и Петър Дънов като въплъщение на своето време, са изразители на завършващия процес на секуларизиране на българското религиозно мислене, започнал активно да се задълбочава с началото на Възраждането. Тяхното творчество и дело е свързващото звено между чуждестранните влияния в българската възрожденска култура, от една страна, и възраждащото се българско езичество – от друга.
Краят на модерната епоха поставя българската религиозна мисъл пред ново ниво на изпитание.
Времето на социалистическата диктатура е период, в който българското обществено съзнание е принудено да изживее редица парадокси, които в други исторически епохи не биха били възможни. Особено силно е предизвикателството към религиозното съзнание на българина и опитът на марксистките идеолози да създадат продукт, който, от една страна, напълно „засища“ религиозното чувство, а от друга – материализира съзнанието чрез атеистична пропаганда. Този експеримент години наред ще упражнява отрицателно влияние върху развитието на религиозната мисъл у нас.
Две са имената, с които се свързва езотеричната религиозност през този период: Людмила Живкова, като наследник на културните процеси, започнати от Николай Райнов, и Вангелия Пандева Гущерова, известна като Баба Ванга – поела мистичния жезъл на „народен пастир“.
Своеобразен ренесанс отново започва да преживява и българският езотеризъм, минимизиран до измерението на фолклорни традиции.
Все по-често в общественото пространство се говори за феномени и паранормални явления. Въпреки че през цялото време знахарството,
лечителството,
гадаенето и пъстрата палитра на народни предания и суеверия не са изчезвали от народната памет, в този период на световни промени, те изплуват и привличат вниманието на духовно бедното общество, осъзнаващо, че има житейски измерения, пред които науката и техниката са безсилни.
Ярък пример за такива феномени са Ванга, Петър Димков, Слава Севрюкова и др., които запълват нуждата на българския ум от герои със свръхсили, подобно на Ницшевия „свръхчовек“. За разлика от него обаче, „феномените“ не могат да победят социалистическата реалност, но пък са „трън в плътта“ на атеистичната пропаганда, а от тях се страхуват дори и партийните „величия“.
Може да се приеме, че развитието на езотеричното мислене по времето на социализма се развива под егидата на неопаганизма.
Типичен свидетел на този период е Ванга, превърнала се в символ на духовното и мистично търсене на цял един народ, който за дълго време е бил откъснат от християнските си корени, но въпреки насилствено налаганите модели на мислене – отказал да стане атеистичен.
Популярност добива един термин, с които са назовани тези прояви на суеверие – „Вангелизация“. Въпреки отрицателната семантика, с която е употребяван, той все пак точно описва характеристиките на цял един времеви сегмент от развитието на българското езотерично мислене.
Древни по същност и модерни по форма, идолопоклонството и езотеризмът и днес са предизвикателство пред Църквата, както в глобален, така и в национален мащаб.
Единствената сила, която може да даде отпор и да предотврати осъществяването на тези езотерични процеси, е Благовестието на царството, което Господ Иисус Христос възвести и заръча на Своята църква да направи достояние на целия свят: „ И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.“ (Марк. 16:15-16).
Неизменна и все по-важна става ролята на православната Църква като част от духовната спасителна мисия на Иисус Христос на земята. Тази роля е свързана със същността на самата Църква, като мистично Тяло Христово (Еф. 1:17-23).
Двете най-мощни оръжия, с които Църквата успешно възвестява Благовестието на царството, са литургичният живот и богословската просвета. Ако литургичният живот на Църквата е стълб за вярата, то с пълно основание можем да наречем богословската просвета – крепило на истината.
Днес религиозното съзнание на българите далеч не би могло единодушно да бъде наречено православно. Още от периода на Възраждането започналата секуларизация доведе до отделяне не само на хората от Църквата, но и от Богопознанието въобще.
Остро се изпитва потребността от задълбоченото, компетентно богословско ограмотяване на общественото съзнание, което е силно повлияно от западния езотеризъм, от една страна, и от традиционното българско езичество – от друга. Много и безспорни са примерите в историята на българската религиозна мисъл, които по категоричен начин доказват, че там където религиозното съзнание е облагородено с богословска мисъл, там езотеризмът, окултизмът, идолопоклонството и езичеството линеят и са безплодни. И обратното.
III. Заключение
След разгледаните аргументи, представящи същността на езотеричното „християнство“ и неговото специфично присъствие в българската религиозна мисъл, настоящото изследване достига до два съществени извода:
Първо, появата и развитието на българския езотеризъм е резултат първо от историческите, икономическите и социалните предпоставки, възникнали в държавната и в църковната власт, и едва след това – плод на делото и учението на неговите представители като поп Богомил, Николай Райнов, Петър Дънов и др. Успешната превенция на езотеричните лъжеучения изисква отговорността за тяхната поява да бъде осъзната като отговорност на цялото общество, а не като персонална вина на отделни личности, тъй като проявата им е преди всичко симптом не за личностно, а за обществено заболяване. „И тъй, неизвиняем си, о, човече, какъвто и да си ти, който съдиш; защото, с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото“. (Рим.2:1).
31
Второ, езотеричното „християнство“, както и всички подобни култове и учения, е резултат от назрели вече процеси в общественото съзнание, чието видимо проявление са те. Усещането за устойчивост и непреодолимост на непрекъснато възраждащите се ереси се дължи на погрешната представа, че появата им се счита за тяхно начало, което осуетява всички опити за пълноценна превенция. Обективно погледнато, отговорът на Църквата е напълно закономерен, тъй като тя осмисля бъдещето есхатологично, но все по-ясно се усеща необходимостта, богословието като наука да изследва тези явления не само в историческото им развитие, но и в перспектива.
Езотеричното „християнство“ в съвременна България ще продължава да е предизвикателство пред Църквата. Настоящата разработка разгледа някои от особените характеристики на езотериката, които въплъщават в общественото съзнание „помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога“ (2Кор.10:5).
Преди близо две хилядолетия св. ап. Павел е писал на Римската църква: „Но знаем, че всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога, които са призовани според Неговото намерение.“ (Рим. 8:28). Днес тези думи са все толкова истинни, колкото и тогава. Днес Църквата има властта да реши – дали предизвикателството на езотеричното „християнство“ ще бъде деструктивно или градивно за нея и бъдещите поколения.
През ІХ век при Константинополския патриарх св. Методий е установен празникът „Тържество на Православието“, ознаменуващ окончателната победа над иконоборството, като тържество на победата над всички лъжеучения – ереси. По този начин Църквата победоносно е завършила дългата борба с ересите, която продължила повече от 500 години.
Думата „тържество“ има две значения: голямо празнуване в чест на събитие, и – пълна победа, бляскав успех. Тържествува ли Православието днес в съвременна България? Триумфира ли Православната вяра над езичеството и безбожието в сърцата и умовете на хората? Готова ли е Православната църква да се изправи отново в мощта на евангелската истина, за да отговори авторитетно на предизвикателството и заблужденията, които езотеричното „християнство“ не спира да отправя?
Вярвам, че Тържеството на Православието, което ще наследят от нас идните поколения, ще бъде не само едно православно тържество, чествано от Църквата през първата неделя на Велик
.jpg?token=31ed53ff7a127273cb80e45c43799e09)
