ЗА ГРЕХА И ОЩЕ НЕЩО

 

Жабчо беше тъжен. Тъжен и… нещо като отчаян или по-точно - безсмислен. Да! Безсмислен! Така се събуди тази сутрин - с усещането за празнота, която запълваше душата му. Почувства се лек, безтелесен, невидим, несъществуващ. 

Пред вътрешния му взор прелетя за миг неясният образ на Госпожа Съдбата. Не можа да различи точно израза на лицето й, но май беше намръщено. Жабчо се стресна, врътна очета, тропна с крачета, погледна замислено през прозореца към небето и тихичко промълви - прощавай, прощавай, Уважаема моя Госпожо Съдба! Толкова добри дарове си ми дала!  - добри хора, добри родители, добри деца, добри приятели, добра работа, добър, интересен живот. И съвсем не на последно място - добро здраве! Благодаря ти, благодаря ти, Благодаря!

Жабчо се размечта, пред очетата му се разля пълна кофа с вселенска Доброта, светлинни вълни в зелено и жълто като че ли го обгърнаха в топла прегръдка.

Ами аз, аз, така де, се старая цял живот… да заслужа тези добрини, и аз добро да правя…И Жабчо се усмихна. Да, това беше вярно - стараеше се да е добър и всеотдаен във всяко едно отношение - в работата, към многобройното си семейство,  Към децата и внуците, които възпита в доброта и почтеност…

Да, ноооо … Имаше нещо, което му тежеше и което не можеше да си прости! Не можеше! Защото се уплаши! Уплаши се и пропусна Големия шанс - да направи и той нещо за доброто на страната си! Срам! Уплаши се да не изгуби работата си, да не го изритат, каквато съдба сполетя много от членовете на Обществото за демократични свободи. Тогава, преди Промените. Беше решил да се включи и в последния момент се отказа. Защото кой щеше да изхранва малките му невинни дечица!? Той беше сам, жена му Прекрасната Обичаща отдавна почина! Еееееех!

Жабчо скочи от дивана и както винаги когато се чувстваше неспокоен се заразхожда нервно из стаята. Продължи да се самообвинява за отдавна сторения грях и нищо не можеше да го успокои. Да, вярно, че по-късно, след непредвижданата от никого детронация на Големия първи, той активно се включваше в протестите и митингите, но… само това! Не можа да бъде полезен за така мечтаната трансформация на страната му към нормално човешко общество нито с идеи, нито с някаква съществена дейност!

Както се разхождаше хаотично из стаята, изведнъж Жабчо се спря, шокиран от внезапно появила се странна мисъл, по-скоро въпрос. Защо всъщност толкова много се срамува от този си пропуск, от този свой грях, както го наричаше? Да не би причината да е някакво несъзнавано желание да бъде видим, хвален, одобряван?  Дали е присъщата на много хора суета, страст към похвали и ръкопляскания? Страст толкова по-голяма, колкото усещането за пустота, за празнота и самота е по-могъщо. Кой пишеше по този въорос, някъде чете за… празнотата? За празните хора? Роло Мей? Да, да, той пишеше в книгата си “Човекът в търсене на себе си”.

Ами… добре, не е лоша идеята, каза си Жабчо, спря да се разхожда из стаята и седна на оранжевото канапенце. Зае любимата си поза за медитация и се потопи в безмълвието на пустотата. Надяваше се несъзнаваното да му проговори и да му подскаже истината. Колкото и тежка да е тя.

ЗА БОХЕМСТВОТО И БОХЕМИТЕ

Шарл Азнавур

Даааааа! Да! Бохем съм аз голям! Жабчо слушаше песента на Шарл Азнавур за бохемския живот някога там, в Париж, на Монмартър, пееше и танцуваше все по-вихрено на терасата.

Спомняше си и мислено изреждаше кръчмите по Ръкси, стари и по-нови, които някога, а и досега посещаваше,  студентските си компании, толкова големи, че обикаляха поне десетина кръчми докато намерят свободна маса, на която да се настанят, песните, китарите, танците, разговорите и кубинския ром. 

А партитата по къщите, Висоцки и Окуджава, водка със сельодка, Бийтълс и спорове, спорове и пак спорове - кое е по-лошо - комунизмът или фашизмът!?! Чак когато някой донесе тайно “Архипелагът Гулаг”, а по- късно и “Фашизмът” на д-р Желев, нещата започнаха да се изясняват.

А театралите, а кинаджиите, ееех, каква бохема, какво чудо! Много пиеха, миличките, спомни си Жабчо. Някога, когато работеше като суфльор в театъра, беше присъствал на много бохемски запои на творческата гилдия. Актьорите, режисьорите, всички пиеха от радост когато цензурата ги одобряваше и от мъка, когато ги заклеймяваше и унищожаваше.

А в нашия квартал, помисли си Жабчо, що интелигентен народ си отиде от това пусто пиене!

Но, хм, ква, ква! Аз се имам за бохем голям, но всъщност що е туй бохем? Само пиене, пеене и спорове ли? И пушене, естествено, а друго? Ами друго - хипитата, сексът, и най- вече - свободна душа, свобода…, бунт… ехааааааа, аз ли съм това?!?

Жабчо се гордееше с бохемството си, с лулата на баща си, която пушеше навремето, дори с понякога продължаващите до сутринта интелектуални спорове на бутилка хубаво уиски. 

Но…., хм, все пак, всъщност - какво е определението за бохем, замисли се той и грабна айпада. Прочете и квакна от почуда и радост. В Уикипедия пишеше буквално следното: 

“До ХVI век с думата бохеми във Франция са наричани циганите заради погрешното вярване, че те са дошли от Бохемия…

През XIX век с определението „Бохеми“ започват да се отъждествяват младите интелектуалци-бунтари от Латинския квартал на Париж.”

Ехааааа, зарадва се Жабчо, ами да, това съм аз! Интелектуалец и бунтар! Истински бохем! И се втурна с танцова стъпка към хладилника да си вземе бутилка минерална вода, вече съществена част от бохемството му. 

Но… изведнъж се спря, погледна към небето ( в случая към тавана) и почти заплака. Защото си спомни. Спомни си за Весел Рицарски, мъжа на близката му приятелка Небрежна. Бог да го прости! Почина си от бохемството, което при него имаше едно единствено измерение - пиене до забрава. А какъв добър човек беше! И какъв талант - фотограф! Снимките му още се печатаха по вестници и списания!

И Жабчо пийна водичка, избърса сълзичката си и се обади на Бухличка за утеха. И тя беше интелектуалка, и бохемка, и бунтарка, и философка и … Алооооо, бух, бух, кой е? - обади се Совичка Бухличка и Жабчо забърбори бързо бързо.

А Бухличка го утеши на бърза ръка като му припомни големите имена на световното бохемство. Сред тях мноооого малко бяха си отишли от този свят с бутилка в ръка. А какви имена, какви личности, богати, известни и дали на света идеи, картини, музеи, оооо, велика Пеги Гугенхайм! любимка моя, с умиление си мислеше Жабчо, докато си припомняше имената, споменати от Бухличка и обичани от него - Анри дьо Тулуз-Лотрек, аристократът “гном”, сакатият по рождение велик художник (600 картини, 5000 рисунки , плакати..) и  разгулен властелин на нощта - алкохол, проститутки, сифилис, живот в бордеи, разгул и заедно с това неуморно рисуване ( Жабчо наскоро чете статията на Дими Стоянович за него в L’EUROOEO). Мдааааа, миличък Анри, рано си отиде ти, само на 37 години…

Пеги Гугенхайм

Ааааа, неее, няма да тъжа, бохем ли съм аз или ревльо, подскочи Жабчо, пусна отново “Ла бохема” на Азнавур и се впусна в танц, отпивайки от бутилката с … минерална вода.

ЖАБЧО иска да стане възможно най-добър, за да помогне на света да стане по-добър

На М.К.

“Доброто е способността да откликваш добре на околните, развиването на чувствителност, която ти позволява да се държиш по начини, които са добри за околните, и да събуждаш собствените им по-добри страни.”

Конфуций

Жабчо се усмихна и затвори телефона. Затвори и очички, а пред вътрешния му поглед се разгърна спирала от топли, радостни усещания, леки и ефирни като мечти. Усети, че тази спирала го понася нагоре, нагоре, високо сред синьото приказно небе.

Колко хубаво, колко искрено-откровено и взаимно помагащо си говорихме с теб, скъпа приятелко! Разговорът беше дълъг. Тя, неговата дългогодишна обичана приятелка Добрата Добра му звънна преди около час с молба да сподели мъката си. Жабчо слушаше и мислеше, слушаше и желанието да помогне ставаше все по-силно. И като че ли по-творческо. Умът и интуицията му заработиха на бързи обороти. Слушаше аргументите на приятелката си докато му обясняваше защо е разочарована от себе си и вдъхновено ги оборваше. Срещу всеки неин себеразрушителен аргумент успя да формулира убедителен и беше сигурен - истинен аргумент в подкрепа на своята противоположна теза. А тя беше - не, не си слаба, не си безпомощна, скъпа приятелко! Ти можеш и ще победиш този кой знае от къде появил се страх, че няма да се справиш, че си слаба и безпомощна.

В края на този вдъхновяващ разговор и Жабчо, и Добрата имаха желание да се прегърнат. И чрез прегръдката да изразят радостта, дори щастието си, че успяха заедно да съградят това рядко, много рядко срещано сложно и същевременно фино чувство, изплетено като че ли като брюкселска дантела от нежност, обич, взаимно разбиране и взаимопомощ.

Жабчо отвори очи и взе книгата, която четеше днес - “Пътеката. Уроците на китайските философи за добър и смислен живот” на американския професор от Харвард Майкъл Пюет и Кристин Грос-Лок. Когато тази сутрин я зърна на етажерката с книгите по източна философия я отвори, за да си я припомни, с голямо учудване видя, че почти на всяка страница имаше подчертани думи, изречения, удивителни и въпросителни знаци!

Лелееее, кога съм я купил, кога съм я чел, че и подчертавал, писал… и нищо не помня! Жабчо отново запрелиства книгата - Конфуций за ритуалите и за баналните неща от всекидневието, чрез които можем да станем различни и по-добри хора, Менций за непостоянния свят и потенциала да бъдем добри, Лао Дзъ, Пътят и мъдрите хора, Сун Дзъ, човечността и моделирането на света и още, и още за това, как да станем по-мъдри, по, добри и да помогнем на света да се подобри.

Погледът на Жабчо попадна на един подчертан абзац в раздела за Конфуций за способността на себеусъвършенстващия се в доброто човек да “събужда” по-добрите страни у другите хора.

Хм! О! Колко интересно! Не беше мислил за тази страна на доброто. А тя беше много, много важна! Не само да правиш добро, да проявяваш разбиране, съчувствие, обич към другите хора, да им помагаш в беда, да ги подкрепяш в трудни моменти, да ги окуражаваш и да се радваш на успехите и радостите им, но и по някакъв едва ли не свръхличностно-всеотдаен начин да подтикнеш добрите им измерения да се проявят!

ЖАБЧО БЛАГОДАРИ НА ГОСПОЖА СЪДБАТА

Съдбата ми – кранта, се спъва навред.

Към зло, към добро ли, да кара напред!

Аз своята участ, добра или зла,

ще срещна усмихнат с „добре си дошла“.

Робърт Бърнс

Жабчо се усмихна широко, широко и зеленото на очичките му доби смарагдов отенък. Робърт Бърнс и Съдбата! Любими! И запя с весел квак:

Ако някой срещне някой

в цъфналата ръж

и целуне този някой

някого веднъж,

 

то нима ще знае всякой

де, кога веднъж

някого целувал някой

в цъфналата ръж?

Жабчо се унесе в красотата на спомените си, премрежи очички, гушна любимата си оранжево-плюшена жаба кикерица и се пързулна по наклона на времето. Колко хубаво беше някога, когато си ходеха на гости, пееха и квакаха, танцуваха и се смееха! И никога не пропускаха да изпеят “Ако някой срещне някой в цъфналата ръж“

Бърнс! Защо те обичам толкова?!

Жабчо се замисли тъжно-плачевно. И защо си отиде толкова рано от този свят, Робърт Бърнс? Какво като си национален поет на Шотландия и какво като те пеят и рецитират в цял свят? А може би така е решила госпожа Съдбата за твое добро?

Ооооо, Съдба, Съдба!

И Жабчо утихна в нови мисли. Нали не ми се сърдиш, госпожа Съдба, запита той своята невидима покровителка.

Жабчо имаше специално, почти мистично отношение към госпожа Съдбата. Уважаваше я безкрайно откакто навремето прочете пиесата за Едип цар и неговото безразсъдно самочувствие да си въобразява, че може да се противопостави на решенията на Съдбата.

Още тогава сърчицето и душата му приеха Съдбата като достолепна, строга и лесно докачлива дама, която винаги ще ти помогне, ако се съобразяваш с решенията й, но на бърза ръка може да те цапардоса, ако застанеш напряко на волята й.

И Жабчо се сприятели със своята Госпожа Съдба. При всяко важно пък и не толкова важно решение, което трябваше да вземе, се оглеждаше и ослушваше за знаците на Съдбата. И тя винаги му помагаше. И то много му помагаше и много, много пъти! Че ако не беше тя, как щеше да оцелее при комунизма? Как?!?

Ехааааа, я да си припомня моите безумни безрасъдства, моето тотално невежество по отношение на непредвидимата злоба и жестокост на комунистическите началници, помисли си Жабчо. И мигом пред очите му се яви сградата на американското посолство, което тогава - края на 60-те години на миналия век, се намираше на улица “Съборна”.

По това време Жабчо посещаваше библиотеката, по-точно малкото кътче с масичка, няколко столчета и една етажерка с книги, главно албуми, на Американското посолство. Вместо да ходи на скучните до безумие лекции в Института, Жабчо откри американската читалня и по няколко часа всеки ден прекарваше там, разглеждайки с наслада албумите с цветни репродукции и снимки на картини и сгради.

Но… на третия или на четвъртия ден, като излезе от посолството и още не направил няколко крачки, чу строг, заповеден глас - ей, ти, стой! Жабчо спря, огледа се и видя милиционера, който беше излязъл от милиционерската будка, намърдана до вратата на посолството, и вървеше към него.

• Паспорта! - настоятелно-заповедно и хладно-студено -безапелационно, но тихо, каза той, пронизвайки Жабчо с обезцветените си очи. И протегна ръка.

• Не си нося паспорта, спокойно каза Жабчо и също го погледна в очите.

• Кой си ти? Какво правиш в посолството? Не знаеш ли, че е забранено влизането тук? - малко по-неагресивно заразпитва милиционерът.
• Студент съм, каза Жабчо, порови в чантата си и подаде студентската си книжка.

• Как да е забранено? - попита той - на вратата пише “Вход свободен”, приемни часове…

Милиционерът го изгледа съчувствено и тихо каза - не гледай ти какво пише! Взимай си книжката и бягай, че знаеш ли какво те чака, ако ти отворят досие… Да не си посмял да стъпиш повече тук!

Еееееех, ех! Изквака тихо с благодарност Жабчо. Как да не ти благодаря, Госпожо Съдба! Това е първият път от многото, когато ме спаси от комунистите!

И Жабчо се върна в настоящето, усмихна се и реши да подремне.

Следва продължение.

Валя Попова

ЗАЩО НЯКОИ ХОРА СА ТОЛКОВА ЧЕРНОГЛЕДИ И САРКАСТИЧНИ

          “Заболява един човек, който не позволява първо да усети любовта в себе си и второ - да й даде израз”

          Мадлен Алгафари, психолог

Жабчо и близката му приятелка Веселата Веселина се разхождаха в Парка на всички създания и се наслаждаваха на пролетното слънце, на чистия въздух и на невероятно синьото небе.  Когато стигнаха до Езерото с патиците седнаха на една пейка и се отпуснаха в блажена медитация. 

- Ооооо, медитиращите, - чуха те внезапно висок подигравателен глас, - нямате ли си работа, та се препичате тук като гущери на слънце?! Двамата се обърнаха едновременно по посока на гласа и видяха колегата на Веселина Отрицател Критикарски.

- И защо сте седнали на тази издраскана пейка, не виждате ли колко е мръсна или не обръщате внимание на битовизмите вие, извисените над нещата? И Критикарски скри едва доловимата си усмивка под тънкия си, извит “ала Салвадор Дали” черен мустак.

На свой ред приятелите също му се усмихнаха и го поканиха да седне до тях на “мръсната пейка”.

- Не, мерси! Бързам, нямам време за  бездействие, - избъбри Критикарски, махна с ръка за сбогом и профуча скоростно край тях.

Жабчо се натъжи. Натъжи се и приятелката му. Тръгнаха си. Слънцето се скри, стана студено. Паркът опустя.

Жабчо се прибра и бързо потърси спасение във ваната. Отпусна се и се помъчи да отмие следите от обидния сарказъм.

- Еееех, Отрицателю, помисли си той, защо си толкова постоянен в негативизма си? Жабчо знаеше от Веселина, че Отрицателя е умен, интелигентен и свестен човек  и не можеше да си обясни тази му едва ли не страст към негативизма. А за сарказма да не говорим!

Какво ли ще каже психологията по този въорос, запита се Жабчо и бързо бързо изскочи от ваната. Избърса се, облече любимото си оранжево халатче, сложи си очилцата за близко гледане и се втренчи в лавичката с книгите по психология.

Хм, размишляваше си той на глас - за негативизма, песимизма и черногледството на  българина е писано достатъчно и в миналото, и днес. Сега ме интересува индивидуалния психологически механизъм на черногледството, на способността (или необходимостта) да виждаш лошото, да забелязваш светкавично недостатъците на другия и да ги осмееш. Защо го правят тези хора, не си ли дават сметка, че под формата на уж-шега нараняват другите? 

Жабчо грабна няколко речника и енциклопедии по психология, зачете се и онемя! Оооо! Брей! Охо, ква ква! Че какво пишат тези учени, какво твърдят, доказано ли е това - негативните събития оказвали по-силно въздействие върху мозъка отколкото положителните!!! В исторически план това било свързано с оцеляването! 

Е, добре де, хубаво, в древните времена, когато светът бил голям и опасности дебнели отвсякъде - да, добре, било е необходимо все да си нащрек, да виждаш лошото, опасностите и да реагираш. Но днес? Днес светът е друг! И тези, които виждат само лошото не са ли нещастници?!? И още - на кого помагат те с негативизма си? На себе си? На света? А за сарказма им да не говорим!

А пък аз, който рядко виждам лошите неща, аз какво, да не би да не съм в ред? Аз… аз защо не виждам лошото…? Или пък не искам да го виждам?

И мислите на Жабчо тръгнаха в друга посока … замисли се за своето отношение към света, за способността си да забелязва и субатомните частици доброта, които срещаше по пътя си. Да ги забелязва и да им се радва! Това му даваше сили, даваше му радост, даваше му воля и смисъл в живота.

Жабчо се прекръсти, трябва да благодаря на Господ за тази ми дарба, Благодаря ти, Господи! Аз, аз виждам доброто и се стремя да правя добро… поне трохичка добро… поне трохичка… 

Но… Така ли е? Успявам ли или се самозаблуждавам? Мисля се за добър, но какво пък толкова добро съм направил? Може Критикарски да е прав, може …

Жабчо се сви на канапенцето и затвори очи. Замисли се още по-себекритично. Не саркастично. Това изкуство не го умееше… 

Все още…

И реши да се обади на Бухличка и на професор Семиотикова. Да, ще обсъди с тях тези важни проблеми…

ЖАБЧЕТО АНАЛИЗИРА

 ЖАБЧЕТО АНАЛИЗИРА

Жабчето прегледа набързо новините за деня, предимно международните, и тъкмо да затвори айпада, погледът му попадна на заглавие, изписано с големи черни букви: И ВСЯКА ЖАБА ДА СИ ЗНАЕ ГЬОЛА. Стресна се, потърси веднага автора и не можа да повярва - Царят, Симеон Сакскобурготски! Публикацията беше стара, от времето когато царят се завърна в България и беше избран за министър-председател на страната.

Но какъв е този израз? Кой го е сътворил? Какъв е смисълът му? О, даааа, да, спомни си Жабчето, сещам се, това е българска народна поговорка ли, пословица ли, нещо от този род. Е, заслужава си да помисли малко върху посланието на този израз. На този грозен израз!

Настани се удобно в любимото оранжево фотьойлче в поза Йога за размишления, представи си една малка локва (гьолче, демек), в която се отразяваше бездънното синьо небе. Да, наистина - локвата е малка, ограничена, стеснена, но… това не й пречеше да си общува с най-безграничното нещо - небето!

Повтори на три квакания отблъскващия израз - Всяка жаба да си знае гьола! Хм! Какво значи това, наистина? Първият отговор го цапардоса право по пъпчивата главичка - ами роденият в гьол да си се кисне в гьола и да не мърда, да не гледа към небето, да не скита по полята, да не мечтае за Космоса, да забрави за широкия свят! Защото той, широкият свят, е за другите, онези, неродените в гьол!

Но това е ужасно! Това е… антидемократично, нечовешко, немодерно, това е антиглобалистично! Че то… в Индия, в страната с хилядолетна кастова история вече не е така! Да, в Индия с нейните касти - социални слоеве с твърди, почти непреодолими граници. Някога там роденият в една от низшите касти - например на работниците, няма никакъв шанс да се изкачи нагоре по социалната стълбица. Но вече не е така!

Хм, хм! Дали пък изразът има някакъв друг смисъл? Защо си измислил този израз, народе? Жабчето обичаше народопсихологията и често разсъждаваше върху смисъла на народните предания и легенди, поговорки и пословици. 

Всяка жаба да си знае гьола! Гьола! Неговия гьол и нищо друго? Или пък да знае, че нищо друго не знае? Това е по-интересно, философски ми звучи, очичките на Жабчето светнаха закачливо, оооо, Сократе, Сократе, велик ум си ти!

В края на краищата Жабчето реши, че има нещо вкаменяващо в този израз, нещо ограничаващо, някаква сигурност, че нещата са дадени веднъж завинаги и промените са невъзможни. А къде е свободната воля? Не, не, не всичко е предопределено, не!

И Жабчето скочи пъргаво, изпъчи се гордо и тръгна да си поговори с малката локва ( гьол)  във въображението си. Щом целият свят се съдържа в една малка песъчинка, какво да кажем за локвата (гьол)!

Валя Попова

БЛАГОДАРЯ, ГОСПОДИН РАДИЧКОВ

Жабчо се усмихна. Еееееех, тази хубава София! Какъв късмет, че живееше почти в центъра на града! Че можеше да се разхожда и да се наслаждава на хубавите градини и на старинните артистично-аристократични сгради! 

А сега се любуваше на градинката на Двореца. Често се разхождаше тук. Врътна очета към фасадата на Двореца, пардон, Националната галерия, и заподскача по алеята към една статуя, която знаеше, че е на известна личност, но коя, не помнеше.

Йордан Радичков, прочете на постамента на статуята. Ооо, квааааа, ква ква! Радичков, писателят, големият…, хм! Как го определяха…?  Българският Кафка?, Българският Гогол? Волтер на Балканите? Мъдрецът от … кое беше селото му? Килиманци? Нооооо, ай, ай! Че той… ами даааа, той е бил от комунистическата свръхвърхушка, връткал се е като шеф на писателите ли беше?… кланял се на Властелина Живков… Жабчо се намръщи и погледът му помътня. 

После се стресна и възмутено тръсна главичка, тропна с всичките си четири крачета и очичките му станаха двойно по-големи. Еееее, амаааа, ей, Жабчо Жабкин! Квакльо! Какви ги мислиш, какви ги жабкаш?, занарежда си той на ум. Нали винаги квакаш срещу онези, които отричат таланта защото не харесват човека!?! Ти познаваш писателя Радичков? Ами драматурга Радичков?

Жабчо се загледа в статуята и се опита да разгадае замисъла на скулптора. В един момент му се стори, че Радичков му се усмихва. На него, Жабчо. Като че ли го позна. 

Ейййй, какви ги мислиш пък ти, жабешко създание! Радичков и жабите!?… виж, ако беше врабче, да го познае, ама той не е врабче, той не е герой от книгата му “Ние, врабчетата”, той е Жабчо, демек жаба, жаба кикерица, както казват хората, блатен жител, макар и със софийско гражданство!

В този момент телефонът му звънна и Жабчо чу веселия глас на Мъдростта, демек на приятелката му Мъдрата Бухличка Совикова. Сър, здравейте, как сте, моля? И без да дочака отговора, избуха бухльово - имам подарък за Вас! Пращам снимката, не мога да се сдържа! Изненадаааааа! Телефонът мигна премигна и се появи…О, Не! О, това…, това…, нееееееее! Не е възможно! 

Жабчето не вярваше на очите си! От снимката го гледаше хвалебствено-тържествено корицата на книга. Книга на Радичков! Книга на Радичков със заглавие…

                              …  “Малки жабешки истории!”

Жабчо усети, че крачетата му омекват, тялото му се залюля и коремчето му се удари в асфалта на алеята. Едва не изпусна телефона. Боже, какво съвпадение! В момента, в който… Радичков… аз, жабата… книга…. О, случайна неслучайнист! О, Юнгианска синхроничност! 

Стресна го гласът на Бухличка, ей, човек, къде са благодарностите?! Правя ти супер подарък, а ти дума не изквакваш! Къде ти е възпитанието, питам!

Жабчо на бърза ръка (крака) скочи, подскочи и в кресчендо заквака, занарежда, скъпа, свръхскъпа моя супер приятелко, моя безценна, магьоснице, моя …. И не можа да довърши квакането защото една сянка се завихри около него и, О, небеса, Мъдрата му Совичка Бухличка кацна пред втрещения му поглед. А в човката й се мъдреше… Книгата Жабешка, разбира се! 

Заповядайте, моля, забуха тържествено Бухличка, джипиеса ми каза, че медитирате вцепенен при статуята на Радичков и реших, да ви изненадам с този подарък, и тя с поклон и свити крилца му подаде с човката книгата на Радичков. Книгата с малките жабешки истории! 

Невероятно! Чудо! И Жабчо понечи да прегърне и целуне Бухличка, но тя разпери криле. Ти си чети, а аз бързаааам! Сори, извинявай, до скоро! Целувкиииии! И отлетя бързо, бързо.

Жабчо остана сам в компанията на Радичков и на книгата. Отвори я, прелисти я, потърси съдържанието, прочете го два пъти, разгледа илюстрациите, хареса ги и затвори книгата. Не можеше да повярва! Цялата книга, всички, разкази ли са, приказки ли, притчи ли, всичко беше посветено на жабешкия род! И в частност на мен, Жабчо, разбира се, помисли си нашето геройче жабче. 

Едно от заглавията в съдържанието на книгата заподскача в ума му - Плешивата жаба! Плешивата жаба… Напомняше му нещо…, какво, О, ами да! Свръхизвестната пиеса на Йонеско, Плешивата певица! Охоооо, хо, хооооо, виж ти, да не би заради този разказ, заради това сходство на имената да Ви определят като абсурдист, уважаеми господине? 

И Жабчо се загледа смирено, с почти насълзени очета към лицето на статуята. Радичков беше замислен, фигурата му леко приведена, а на устните се очертаваше почти неуловима скептична, усмивка. Писателят абсурдист навярно беше натъжен от света, в който живееше, помисли си Жабчо. 

Но…аз ти благодаря, Драги ми господине, благодаря ти от сърце, че си написал за нас, жабите, тези истории… Ние, жабите, ти благодарим и ще те четем. А пък хората, хората да му мислят и да се замислят! Че в някои отношения, хм, в негативен смисъл, така, де, ни надминават! Много!

Е, довиждане, Драги ми господине! Ква, кваааааа! И Жабчо гушна Книгата и се втурна към къщи. Да чете.

ЛИТЕРАТУРНОТО БЛАТО НА КОМУНИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ, ГЕОРГИ МАРКОВ И СПОМЕНИТЕ НА ЖАБЧО

“… Резултатът е превръщането на езерото в блато, където, колкото повече са жабите, толкова по-малко са рибите. Но партията няма нужда от мълчанието на рибите, а от крякането на жабите, които могат да скандират безспир партийните лозунги. “

     Георги Марков, Литературното блато, 

     Задочни репортажи за България

“Задочни репортажи за България”. Погледът на Жабчо се спря върху книгата. Тя си стоеше кротко на най-горната лавичка на библиотеката, затисната между две наперени философски книги.

Оооо! Ква кваааа! Ква!… 

Задочни репортажи…

Георги Марков, 

писателят дисидент…

убиха го…, 

КГБ…

… “българският чадър”…

Жабчо потъна в цяло море (море, не блато!) от спомени за и свързани с Георги Марков… Помнеше бягството му от комунистическа България (преди мнооооого години)… Даааа, помнеше как негова състудентка и близка приятелка го дръпна настрани от другите в голямата аула на Института и му прошепна, озъртайки се, - Георги Марков е избягал! Избягал от България! Представяш ли си!?! Оооо, хм, ква… всъщност как да си го представи, то това, бягството, де, беше равносилно на смърт ако те хванеха…

Жабчо се усмихна при появата на следващия му спомен - как най-странно-неочаквано откри сборника с трите страхотни новели на Георги Марков “Портретът на моя двойник”! Зърна книгата в една малка, забравена от Бога книжарничка в едно също така малко и забутано село някъде там, в Южна България! Комунистическите хрътки, на които беше разпоредено да изземат след бягството му всички книги на Георги Марков от книжния пазар, не си бяха свършили работата като хората! Явно не бяха претърсили всички книжарници, мърльовците! За мой невероятен късмет, усмихна се Жабчо.

Ееееех, Георги Марков! 

Жабчо си спомни как се опитваха с един приятел философ да слушат по транзистора (ВЕФ) Репортажите на Марков по ББС, колко се надяваха да ги чуят, въпреки, че властите упорито ги заглушаваха. А и по-късно разбраха, че вефът не приемаше на вълните на западните радиостанции… Желязната завеса действаше във всички измерения на живота! Е, “всички измерения”! Хахаха, ква ква! Какви измерения - имаше само едно единствено измерение - вярност към Партията! Към Партията и към нищо, нищо друго!

Но…, дааааа, понякога се случваха и чудеса! Някой все пак успяваше да пробие макар и миниатюрна дупчица в   комунистическите зидове на живота у нас!  Жабчо се ухили блажено-хитро когато си припомни случката в Четвърта читалня на Народната библиотека. Да, наистина беше невероятно! Както си четеше кротко, при него дойде Андро, приятел философ, Бог да го прости, и му прошепна тихо-тайнствено - Сашо е измъкнал от Секретния фонд “Задочни репортажи” на Георги Марков! Четем я по ред - имаме 10 минути четене всеки! Ти си след еди кой си…, ще ти я донесе, после я предай на…еди кой си… Жабчо чете за Георги Димитров и се потресе и погнуси от прочетеното! Георги Марков разказваше как с очите си видял и чул  Великия учител на народа пиян да ругае в изборната зала застъпника на опозицията! Гнус!

Жабчо взе най-сетне книгата от библиотеката, погали я с обич и мъка и седна на фотьойлчето. Отвори я и зачете съдържанието. И, О! Брей! Какво е това? 

ЛИТЕРАТУРНОТО БЛАТО?!?

Жабчо се зачете и тихичко заквака от потрес и отвращение. Не че се обиждаше от презрителното отношение на Марков към жабите! Не! Отдавна беше приел философски често срещаното обидно отношение на хората към жабешкия род (не само на българите, и в други култури наблюдаваше същото). Потресе го описанието на Марков на жалките некадърни личности (личности?, ква, ква, всъщност - не-личности) на допълзялите до най-горните управленски етажи на Съюза на писателите квакащи крещящо и неуморно по партийному уж-писатели! Какво пишеше той:

“… Всички, абсолютно всички по-малки или по-големи успехи на съвременната българска литература са били и са извън сградата на улица „Ангел Кънчев“ 5, т.е. извън тесните рамки на партийната поръчка, на решенията, постановленията, резолюциите и призивите на заседаващите другари, извън царството на жабите. Нека припомня съвсем ясно и категорично, че „Железният светилник“ беше роден много далече от литературното блато, че най-хубавата поезия и проза на по-младите иде от съвсем друга, бистра езерна вода.”

И още:

Целият свят на така нареченото социалистическо изкуство вони на спряло време, на спрели процеси, на спрял живот. И което е най-страшно — тази странна смърт заплашва всичко, до което се докосне.

…

Колкото по-бездарни бяха тези певци на социализма, толкова по-силно ехтяха гласовете им в жабешкия хор, колкото по-нескопосани и сиви бяха произведенията им, толкова по-активно те се впускаха в борба срещу сивия поток, колкото по-лошо пишеха, толкова по-енергично се нахвърляха върху всичко талантливо, колкото по-слепи бяха, толкова повече настояваха да ослепят всичко наоколо, колкото по-мънички бяха мозъчетата им, толкова по-големи бяха амбициите им. И те бяха командирите на българската литература.”

Жабчо остави книгата и погледна към прозореца. Отиде до него и го отвори. Погледна към небето. Там някъде си ти, писателю, гражданино, честен човеко… ох, как най-проникновено да те нарека? И Жабчо се върна към последния си спомен за Георги Марков - откриването на паметника му през 2014 година на площад “Журналист”! Ще трябва пак да отида там, помисли си той.

ПАРАДОКСИ, ПАРАДОКСИ

 

Жабчо се втренчи любопитно в заглавието на книгата, която си купи относително скоро, но след като я прегледа набързо, я забрави някъде там, в голямата си библиотека.

Ооооо! Квааа, кваааа, провикна се то радостно и грабна книгата. Я да се гмурна в този най-оплетен-заплетен свят на странности, загадки, логики овъртяни, чудатости нечувани и  пр! Но… много е горещо, хм, къде да се настаня, огледа се Жабчо, засили се, затича се и - пльок - гмурна се в студената вода във ваната. Блаженство от n-та степен! И в освежената му жабешка главичка най-неочаквано прозвуча великото хайку на великия Мацуо Башо:

Старо езеро!

Жаба скача в него -

звукът на вода.

Тъкмо се отпусна в поетична наслада …. и…О! Чу друг превод:

Старо езеро.

Жабешки скок –

пльок!

Жабчо се умили от възхита и благодарност към най-големия японски поет, съчинител на известните в цял свят японски кратки стихове хайку. Този ненадминат талант е възпял него, Жабчо!Възпял и то нееднократно:

Лениво блато.

Ето – жабка подскочи.

Води разплиска.

И Жабчо забрави за момент за парадоксите и се отпусна в поетичен транс. След миг отново чу японски глас:

Не се предавай,

малко жабче!

Иса е с теб.

Иса

Иса?! О! Още един голям японски поет! Мой приятел!?? Дава ми сила!!! Но какво има предвид? За какво да не се предавам? За парадоксите ли? Ами…, няма да се предавам, ще се мъча, ще се пъча, но парадокси ще си сътворя! И запя:

Парадокси, парадокси

Има много по света

Кой ги знае, кой не знае

За това светът нехае!

И съчини парадокс:

Който пее зло не мисли,

който мисли да му мисли!

Е, да, ама не, парадокс туй не е! Жабчо затвори очички, опъна се по гръбче върху студената вода и се отпусна във водна медитация. И пред плуващия му вътрешен поглед се яви … О, ами хм, ами… да… това е самият Сократ! Сократ му намигна и Жабчо чу древния му старогръцки глас с интонация на оратор, говорещ или на някой атински площад, или на модерната ораторска платформа TED:

“Колкото повече знам толкова повече знам, че нищо не знам."

Е, да, разбира се, това е парадокс, уважаеми Сократе - хем знаеш, хем нищо не знаеш! А може би не знаеш, че знаеш? И Жабчо се напъна да измисли парадокс, но…. нещо друго се яви в мисълта му:

Някои мърморковци са интелигентни.

Някои жаби са мърморковци.

Следователно някои жаби са интелигентни.

Ето туй е! Доказах, че ние жабите сме интелигентни! И Жабчо грабна телефона и звънна на приятелката си Мъдрата Совичка. Не можеше да не се похвали. 

ЖАБЧО ИСКА ДА ПОМОГНЕ НА НЕЩАСТНИЦИ

 ЖАБЧО ИСКА ДА ПОМОГНЕ НА НЕЩАСТНИЦИ

13 юли 2024

Хм! Какво е това? Жабчо стреснато прочете отново изречението, което се пъчеше с големи черни букви на страничката му във Фейса:

НЕ ИСКАМ НА МЕН ДА МИ Е ДОБРЕ, ИСКАМ НА ВУТЕ ДА МУ Е ЗЛЕ!

“На Вуте да му е зле!?? Какво е това, какво… що за желание, що за мисъл, що за душевност е това? И - най-важното - що за човек е това?!

Жабчо бързо изтри от фейс-страничката си тази ужасяваща грозотия, отвори широко прозореца и задиша бавно, дълбоко и успокояващо.

Облегна се на перваза и се загледа в просторната зеленина на гората, полюшваща се грациозно пред погледа му. Земята, гората, дърветата, небето, природата… всички те живееха в хармония! Помагаха си взаимно, даваха си сила и енергия, а не си желаеха злото!

И Жабчето отново се замисли. Що за човек е този, който се радва на чуждото нещастие? Но…О! Ами да, точно така! 

НА ТОЗИ ЧОВЕК МУ Е ДОБРЕ, КОГАТО НА ВУТЕ МУ Е ЗЛЕ!

Боже мой! Психопат ли е този човек? Уникат ли е или има много такива хора? Много хора, които се чувстват добре, наблюдавайки, че на човека до тях е зле? Ами те, ами Господ, ами любовта, обичта към другия?

Жабчето се заразхожда енергично в хола, обикаляйки оранжево-зелено-жълтеникавите си мебели и се втренчи с обич в иконата на Света Богородица и бебето Иисус. 

С обич и тъга. Сърцето го заболя за тези хора, за тези недокоснали се до Бога нещастници. Горките те, живеещи спънати и заклещени в пещерата на собственото си Аз и неподозиращи,   че светът е огромен, Господ е безкрайно добър и чрез любовта и вярата в него всяко създание се издига в блаженството на Добротата, Красотата и Истината.

Но… как да се помогне на тези себеограничаващи се хора? Възможно ли е да отворят сърцата и душите си към светлината? Да се моля за тях! Да се моля! И Жабчето потъна в молитвен екстаз.

Телефонът звънна. Беше най-близката му приятелка и най-доброто същество, което познаваше - мъдрата Сова, Совичка или Бухличка, както понякога я наричаше. О! Разбира се, че тя ще помогне, тя ще измисли нещо умно и те двамата ще помогнат… ще помогнат…даааа! 

И Жабчо заквака от радост и надежда и побърза да покани Совичка на чай с борови иглички в Жабешката сладкарница край голямото езеро.

ЖАБЧО, ИЗБОРИТЕ И ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

 ЖАБЧО, ИЗБОРИТЕ И ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

9 юни 2024

С благодарност към Venceslava Petrova и Svetlana Hristova, които ме вдъхновиха да продължа да разказвам за Жабчето.

Жабчо се събуди рано, направи си втория комплекс на жабешкия цигун за възрастни и се отправи към банята. Никога не пропускаше сутрешния душ и плуването във ваната. Чисто тяло и чиста душа, двете са едно, една енергия, демек! Така си е, мислеше си то и старателно броеше гмурканията си. Наслада! 

После скокна пъргаво от ваната, избърса се добре, полюбува се на свежия си смарагдово-зелен цвят, потупка по пода с четирите си крачета за още по-енергично раздвижване на космическата енергия в тялото си и се настани щастливо в оранжевото си фотьойлче в хола. 

Време беше да помисли за дневната си програма. Не че обичаше да планира, не! Неговата скоклива природа не търпеше линейност в живота, а още по-малко реда и ограничеността на планираното съществуване!  Но трябваше да реши нещо важно за деня.

А денят беше благосклонно хубав. Слънцето се усмихваше, вятърът поклащаше клоните на дърветата и като че ли го поздравяваше, малките като попови лъжички облачета рисуваха загадъчно нежни картини върху платното на небето. Жабчето прошепна благодарствената си молитва към Госпожа Съдбата и се замисли по най- важния въпрос - какво добро да стори през този вдъхновяващ ден!?

О, сети се изведнъж - изборите! Жабчо беше политически ангажирано и следеше, макар и с отвращение, предизборните дебати, пардон, предизборното взаимооплюване. Разбира се тяхната неограничавана от нищо бездънна тъпота, квакащата в черно-сиви краски бездуховна реч, липсата дори на субатомна частица мисъл за доброто на страната, го хвърляха директно в пропастта на безнадеждността, но все пак…

Някъде там, далече, далече в политическата тъмнина имаше светлинка! Излъчваха я младите и образованите от партията, която поддържаше, партията, колективно ненавиждана от простоблатниците. Тъжна работа със зрънце надежда.

Пусна айпада и стаята се изпълни с тиха музика. О! Това е добре, каза си Жабчето и се настрои лежерно. След малко говорителят обяви, че в студиото е известната актриса Меланхолия Артистична, която ще прочете стихове на Емили Дикинсън. Жабчо се зарадва. То обичаше Емили Дикинсън. За по-медитативна настройка, седна в йогийска поза и се заслуша:

Аз никоя съм. А ти кой си?

Ти също ли си никой?

Тогава двама сме. Но не издавай -

че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой

- и като жаба мокра -

да казваш цял ден свойто име -

пред възхитена локва!

Стресна се. Изключи айпада. Сърчицето му замря, вцепени се тялото му. 

Жаба мокра…

Да казва своето име

цял ден

пред локва…?

Но, Емили, ЗАЩО?

Жабчо се сви на жълтото фотьойлче с крачета под коремчето и заприлича на пъпчиво-зелена топка с големи тъжни очи. Очите заплакаха.

Емили Дикинсън, голямата, обичана в цял свят американска поетеса, нежната самотна Емили обижда неговия народ! Не….., това не е възможно! Това е … грешка някаква… дааааа, грешка…! Една сълза се търкулна по коремчето му и тупна нежно върху зеленото килимче с красивите оранжеви райета. Една сълза!

Сърчицето му трепна: една! ЕДНА жаба! Само една! Емили няма предвид всички жаби…! Не обижда…, не обижда жабешката народна душа!

Жабчо скочи от фотьойлчето и затанцува като торнадо из стаята. Настроението му се завихри във висините на ярко-зеленото!

Грешката е моя, моя, Емили, заквака в кресчендо то, извинявай, прощавай, Емили!

ДА ХВАНЕШ МЕТЛАТА

2 август 2024

Жабчо погледна през прозореца, загледа се към пухкавите облачета, които си играеха безгрижно из небесните простори и в свой стил се хвърли в мечти. Еееееех, защо и ние, земните твари, не сме така щастливи и безгрижни, небеса?!?

После погледът му се спусна надолу към улицата и Жабчо видя… боклуци на тротоара пред входа на кооперацията! Боклуци! Фасове, смачкани хартии, мазни пликове, черупки от яйца и скъсана  найлонова торбичка. Да, торбичката с боклуците се е скъсала, те са се разпиляли, но който я е носил не си е направил труда да ги събере! Ами да, така е по-лесно - изпускаш, разпиляваш, отминаваш! Какво лошо има?!?  Боже, Боже! 

Що за мини-съзнание има този, който хвърля фасовете си на улицата или, по-лошо - боклуците си!?! Какъв е този човек, който, който, който… Който какво? 

И Жабчо си спомни за една някогашна своя съседка, е, не съвсем съседка, защото тя живееше в гигантска елитно-комунистическа мраморна кооперация, та тази съседка, тя, О, Боже, тя изхвърляше пепелниците си - даааа, пепелниците си! През прозореца!!!! На улицата!!!  Каква ти улица, на булеварда! Тя живееше на централен софийски булевард! 

А какво беше семейството й? А възпитанието й? Жабчето знаеше много добре - дипломатическо семейство, активни борци (хахахахахаааааа - борци за привилегии), верни на (разбирай послушни на) Партията и… необразовани, полуобразовани или там каквото… е необходимо за Партията! Грозно, тъжно, отвратително! Боже, Боже! 

Жабчо продължи да слепва парчетата представи за тази своя съседка - фасохвъргачка. 

Девиз - Аз съм над вас!

Възпитание - мога да си правя каквото си искам!

Ценности - какво туй?

Образование - подарено

Кариера - уредена

Жабчо спря дотук. Защото трябваше да действа. То знаеше какво да прави. То … ще го направи, естествено! Колко му е! И като грабна метлата и лопатата Жабчо изхвърча от кооперацията и събра боклука. И измете хубаво. Не само пред входа. Измете целия тротоар пред фасадата на кооперацията. 

И си помисли - работа за няма и половин час, а чувството, че си направил нещичко добро, трошичка добро, това хубаво чувство колко много сила ти дава!

ДА ХВАНЕШ МЕТЛАТА. ВТОРА ЧАСТ

4 август 2024

Жабчо се увери, че ключовете, телефонът и зарядното са се разположили удобно в миниатюрната му чантичка, затвори вратата на апартамента и заподскача ентусиазирано надолу по стълбите. Беше ранна и О, небеса! - приятно хладна лятна утрин. Светлосивите със сини петна облаци пречеха на Слънето да гори Земята, а игривият  ветрец се залута между пъпчиците на гръбчето му.

“Повей, повей, скитнико Ветре”, затананика си весело Жабчето и тръгна към “Витошка”. Обичаше да се разхожда по Витошка защото му напомняше за Ла Рамбла, невероятно красивата и претъпкана с туристи главна улица на Барселона! 

Пресече “Патриарха” и тръгна по “Витошка” с намерение да влезе в книжарницата на “Сиела”, да види дали има нови издания на любимите му карти Таро и после да продължи до “Солунска”. Да, ноооо, оооо, Боже, какво е това, боклуци!?!!!? И Жабчето тъжно-възмутено-отвратено се загледа - боклуците бяха навсякъде - пред пейките - обелки от семки, предимно тиквени, найлоновите скъсани торбички и пластмасовите бутилки - около претъпканите кошчета за боклук, хартиените пликове и пликчета се виждаха навсякъде - по уличното платно, пред магазините, даааааа, мда! Навсякъде!

О, община, О, нрави! Къде си, кмете? Къде сте, общинари?! Къде сте фирми за почистване?! Жабчо се олюля, усети, че му става лошо и седна бързо на една пейка. 

И из главата му се завихри старата, позната до болка, и до болка вярно-истинна мисъл - “Рибата се вмирисва от главата”! В случая - от Общината и от управата на района! Неделя сутрин е, часът е девет,  а централната улица на столицата е непочистена! Тогава как да се сърдим на разхождащите се обикновени граждани за боклучавите им навици? 

И Жабчо се сети за едно изследване на Университета на Нотингам за връзката между нивата на аморалност, корупция и поквареност на управляващите и степените на честност на населението. Дааааа, това изследване беше отразено от българските медии. И го намери в телефона си: “Корупцията по високите етажи на властта прави гражданите по-неморални” - https://www.marica.bg/biznes-zona/dokazaha-nauchno-ribata-se-vmirisva-otkam-glavata

Хм! Какво да прави? 

Прибра се вкъщи и реши да медитира. 

Пък дано Вселената му подскаже!

Следва продължение.