“… Резултатът е превръщането на езерото в блато, където, колкото повече са жабите, толкова по-малко са рибите. Но партията няма нужда от мълчанието на рибите, а от крякането на жабите, които могат да скандират безспир партийните лозунги. “
Георги Марков, Литературното блато,
Задочни репортажи за България
“Задочни репортажи за България”. Погледът на Жабчо се спря върху книгата. Тя си стоеше кротко на най-горната лавичка на библиотеката, затисната между две наперени философски книги.
Оооо! Ква кваааа! Ква!…
Задочни репортажи…
Георги Марков,
писателят дисидент…
убиха го…,
КГБ…
… “българският чадър”…
Жабчо потъна в цяло море (море, не блато!) от спомени за и свързани с Георги Марков… Помнеше бягството му от комунистическа България (преди мнооооого години)… Даааа, помнеше как негова състудентка и близка приятелка го дръпна настрани от другите в голямата аула на Института и му прошепна, озъртайки се, - Георги Марков е избягал! Избягал от България! Представяш ли си!?! Оооо, хм, ква… всъщност как да си го представи, то това, бягството, де, беше равносилно на смърт ако те хванеха…
Жабчо се усмихна при появата на следващия му спомен - как най-странно-неочаквано откри сборника с трите страхотни новели на Георги Марков “Портретът на моя двойник”! Зърна книгата в една малка, забравена от Бога книжарничка в едно също така малко и забутано село някъде там, в Южна България! Комунистическите хрътки, на които беше разпоредено да изземат след бягството му всички книги на Георги Марков от книжния пазар, не си бяха свършили работата като хората! Явно не бяха претърсили всички книжарници, мърльовците! За мой невероятен късмет, усмихна се Жабчо.
Ееееех, Георги Марков!
Жабчо си спомни как се опитваха с един приятел философ да слушат по транзистора (ВЕФ) Репортажите на Марков по ББС, колко се надяваха да ги чуят, въпреки, че властите упорито ги заглушаваха. А и по-късно разбраха, че вефът не приемаше на вълните на западните радиостанции… Желязната завеса действаше във всички измерения на живота! Е, “всички измерения”! Хахаха, ква ква! Какви измерения - имаше само едно единствено измерение - вярност към Партията! Към Партията и към нищо, нищо друго!
Но…, дааааа, понякога се случваха и чудеса! Някой все пак успяваше да пробие макар и миниатюрна дупчица в комунистическите зидове на живота у нас! Жабчо се ухили блажено-хитро когато си припомни случката в Четвърта читалня на Народната библиотека. Да, наистина беше невероятно! Както си четеше кротко, при него дойде Андро, приятел философ, Бог да го прости, и му прошепна тихо-тайнствено - Сашо е измъкнал от Секретния фонд “Задочни репортажи” на Георги Марков! Четем я по ред - имаме 10 минути четене всеки! Ти си след еди кой си…, ще ти я донесе, после я предай на…еди кой си… Жабчо чете за Георги Димитров и се потресе и погнуси от прочетеното! Георги Марков разказваше как с очите си видял и чул Великия учител на народа пиян да ругае в изборната зала застъпника на опозицията! Гнус!
Жабчо взе най-сетне книгата от библиотеката, погали я с обич и мъка и седна на фотьойлчето. Отвори я и зачете съдържанието. И, О! Брей! Какво е това?
ЛИТЕРАТУРНОТО БЛАТО?!?
Жабчо се зачете и тихичко заквака от потрес и отвращение. Не че се обиждаше от презрителното отношение на Марков към жабите! Не! Отдавна беше приел философски често срещаното обидно отношение на хората към жабешкия род (не само на българите, и в други култури наблюдаваше същото). Потресе го описанието на Марков на жалките некадърни личности (личности?, ква, ква, всъщност - не-личности) на допълзялите до най-горните управленски етажи на Съюза на писателите квакащи крещящо и неуморно по партийному уж-писатели! Какво пишеше той:
“… Всички, абсолютно всички по-малки или по-големи успехи на съвременната българска литература са били и са извън сградата на улица „Ангел Кънчев“ 5, т.е. извън тесните рамки на партийната поръчка, на решенията, постановленията, резолюциите и призивите на заседаващите другари, извън царството на жабите. Нека припомня съвсем ясно и категорично, че „Железният светилник“ беше роден много далече от литературното блато, че най-хубавата поезия и проза на по-младите иде от съвсем друга, бистра езерна вода.”
И още:
Целият свят на така нареченото социалистическо изкуство вони на спряло време, на спрели процеси, на спрял живот. И което е най-страшно — тази странна смърт заплашва всичко, до което се докосне.
…
Колкото по-бездарни бяха тези певци на социализма, толкова по-силно ехтяха гласовете им в жабешкия хор, колкото по-нескопосани и сиви бяха произведенията им, толкова по-активно те се впускаха в борба срещу сивия поток, колкото по-лошо пишеха, толкова по-енергично се нахвърляха върху всичко талантливо, колкото по-слепи бяха, толкова повече настояваха да ослепят всичко наоколо, колкото по-мънички бяха мозъчетата им, толкова по-големи бяха амбициите им. И те бяха командирите на българската литература.”
Жабчо остави книгата и погледна към прозореца. Отиде до него и го отвори. Погледна към небето. Там някъде си ти, писателю, гражданино, честен човеко… ох, как най-проникновено да те нарека? И Жабчо се върна към последния си спомен за Георги Марков - откриването на паметника му през 2014 година на площад “Журналист”! Ще трябва пак да отида там, помисли си той.
Няма коментари:
Публикуване на коментар