Жабчо се усмихна. Еееееех, тази хубава София! Какъв късмет, че живееше почти в центъра на града! Че можеше да се разхожда и да се наслаждава на хубавите градини и на старинните артистично-аристократични сгради!
А сега се любуваше на градинката на Двореца. Често се разхождаше тук. Врътна очета към фасадата на Двореца, пардон, Националната галерия, и заподскача по алеята към една статуя, която знаеше, че е на известна личност, но коя, не помнеше.
Йордан Радичков, прочете на постамента на статуята. Ооо, квааааа, ква ква! Радичков, писателят, големият…, хм! Как го определяха…? Българският Кафка?, Българският Гогол? Волтер на Балканите? Мъдрецът от … кое беше селото му? Килиманци? Нооооо, ай, ай! Че той… ами даааа, той е бил от комунистическата свръхвърхушка, връткал се е като шеф на писателите ли беше?… кланял се на Властелина Живков… Жабчо се намръщи и погледът му помътня.
После се стресна и възмутено тръсна главичка, тропна с всичките си четири крачета и очичките му станаха двойно по-големи. Еееее, амаааа, ей, Жабчо Жабкин! Квакльо! Какви ги мислиш, какви ги жабкаш?, занарежда си той на ум. Нали винаги квакаш срещу онези, които отричат таланта защото не харесват човека!?! Ти познаваш писателя Радичков? Ами драматурга Радичков?
Жабчо се загледа в статуята и се опита да разгадае замисъла на скулптора. В един момент му се стори, че Радичков му се усмихва. На него, Жабчо. Като че ли го позна.
Ейййй, какви ги мислиш пък ти, жабешко създание! Радичков и жабите!?… виж, ако беше врабче, да го познае, ама той не е врабче, той не е герой от книгата му “Ние, врабчетата”, той е Жабчо, демек жаба, жаба кикерица, както казват хората, блатен жител, макар и със софийско гражданство!
В този момент телефонът му звънна и Жабчо чу веселия глас на Мъдростта, демек на приятелката му Мъдрата Бухличка Совикова. Сър, здравейте, как сте, моля? И без да дочака отговора, избуха бухльово - имам подарък за Вас! Пращам снимката, не мога да се сдържа! Изненадаааааа! Телефонът мигна премигна и се появи…О, Не! О, това…, това…, нееееееее! Не е възможно!
Жабчето не вярваше на очите си! От снимката го гледаше хвалебствено-тържествено корицата на книга. Книга на Радичков! Книга на Радичков със заглавие…
… “Малки жабешки истории!”
Жабчо усети, че крачетата му омекват, тялото му се залюля и коремчето му се удари в асфалта на алеята. Едва не изпусна телефона. Боже, какво съвпадение! В момента, в който… Радичков… аз, жабата… книга…. О, случайна неслучайнист! О, Юнгианска синхроничност!
Стресна го гласът на Бухличка, ей, човек, къде са благодарностите?! Правя ти супер подарък, а ти дума не изквакваш! Къде ти е възпитанието, питам!
Жабчо на бърза ръка (крака) скочи, подскочи и в кресчендо заквака, занарежда, скъпа, свръхскъпа моя супер приятелко, моя безценна, магьоснице, моя …. И не можа да довърши квакането защото една сянка се завихри около него и, О, небеса, Мъдрата му Совичка Бухличка кацна пред втрещения му поглед. А в човката й се мъдреше… Книгата Жабешка, разбира се!
Заповядайте, моля, забуха тържествено Бухличка, джипиеса ми каза, че медитирате вцепенен при статуята на Радичков и реших, да ви изненадам с този подарък, и тя с поклон и свити крилца му подаде с човката книгата на Радичков. Книгата с малките жабешки истории!
Невероятно! Чудо! И Жабчо понечи да прегърне и целуне Бухличка, но тя разпери криле. Ти си чети, а аз бързаааам! Сори, извинявай, до скоро! Целувкиииии! И отлетя бързо, бързо.
Жабчо остана сам в компанията на Радичков и на книгата. Отвори я, прелисти я, потърси съдържанието, прочете го два пъти, разгледа илюстрациите, хареса ги и затвори книгата. Не можеше да повярва! Цялата книга, всички, разкази ли са, приказки ли, притчи ли, всичко беше посветено на жабешкия род! И в частност на мен, Жабчо, разбира се, помисли си нашето геройче жабче.
Едно от заглавията в съдържанието на книгата заподскача в ума му - Плешивата жаба! Плешивата жаба… Напомняше му нещо…, какво, О, ами да! Свръхизвестната пиеса на Йонеско, Плешивата певица! Охоооо, хо, хооооо, виж ти, да не би заради този разказ, заради това сходство на имената да Ви определят като абсурдист, уважаеми господине?
И Жабчо се загледа смирено, с почти насълзени очета към лицето на статуята. Радичков беше замислен, фигурата му леко приведена, а на устните се очертаваше почти неуловима скептична, усмивка. Писателят абсурдист навярно беше натъжен от света, в който живееше, помисли си Жабчо.
Но…аз ти благодаря, Драги ми господине, благодаря ти от сърце, че си написал за нас, жабите, тези истории… Ние, жабите, ти благодарим и ще те четем. А пък хората, хората да му мислят и да се замислят! Че в някои отношения, хм, в негативен смисъл, така, де, ни надминават! Много!
Е, довиждане, Драги ми господине! Ква, кваааааа! И Жабчо гушна Книгата и се втурна към къщи. Да чете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар