ЖАБЧО БЛАГОДАРИ НА ГОСПОЖА СЪДБАТА

Съдбата ми – кранта, се спъва навред.

Към зло, към добро ли, да кара напред!

Аз своята участ, добра или зла,

ще срещна усмихнат с „добре си дошла“.

Робърт Бърнс

Жабчо се усмихна широко, широко и зеленото на очичките му доби смарагдов отенък. Робърт Бърнс и Съдбата! Любими! И запя с весел квак:

Ако някой срещне някой

в цъфналата ръж

и целуне този някой

някого веднъж,

 

то нима ще знае всякой

де, кога веднъж

някого целувал някой

в цъфналата ръж?

Жабчо се унесе в красотата на спомените си, премрежи очички, гушна любимата си оранжево-плюшена жаба кикерица и се пързулна по наклона на времето. Колко хубаво беше някога, когато си ходеха на гости, пееха и квакаха, танцуваха и се смееха! И никога не пропускаха да изпеят “Ако някой срещне някой в цъфналата ръж“

Бърнс! Защо те обичам толкова?!

Жабчо се замисли тъжно-плачевно. И защо си отиде толкова рано от този свят, Робърт Бърнс? Какво като си национален поет на Шотландия и какво като те пеят и рецитират в цял свят? А може би така е решила госпожа Съдбата за твое добро?

Ооооо, Съдба, Съдба!

И Жабчо утихна в нови мисли. Нали не ми се сърдиш, госпожа Съдба, запита той своята невидима покровителка.

Жабчо имаше специално, почти мистично отношение към госпожа Съдбата. Уважаваше я безкрайно откакто навремето прочете пиесата за Едип цар и неговото безразсъдно самочувствие да си въобразява, че може да се противопостави на решенията на Съдбата.

Още тогава сърчицето и душата му приеха Съдбата като достолепна, строга и лесно докачлива дама, която винаги ще ти помогне, ако се съобразяваш с решенията й, но на бърза ръка може да те цапардоса, ако застанеш напряко на волята й.

И Жабчо се сприятели със своята Госпожа Съдба. При всяко важно пък и не толкова важно решение, което трябваше да вземе, се оглеждаше и ослушваше за знаците на Съдбата. И тя винаги му помагаше. И то много му помагаше и много, много пъти! Че ако не беше тя, как щеше да оцелее при комунизма? Как?!?

Ехааааа, я да си припомня моите безумни безрасъдства, моето тотално невежество по отношение на непредвидимата злоба и жестокост на комунистическите началници, помисли си Жабчо. И мигом пред очите му се яви сградата на американското посолство, което тогава - края на 60-те години на миналия век, се намираше на улица “Съборна”.

По това време Жабчо посещаваше библиотеката, по-точно малкото кътче с масичка, няколко столчета и една етажерка с книги, главно албуми, на Американското посолство. Вместо да ходи на скучните до безумие лекции в Института, Жабчо откри американската читалня и по няколко часа всеки ден прекарваше там, разглеждайки с наслада албумите с цветни репродукции и снимки на картини и сгради.

Но… на третия или на четвъртия ден, като излезе от посолството и още не направил няколко крачки, чу строг, заповеден глас - ей, ти, стой! Жабчо спря, огледа се и видя милиционера, който беше излязъл от милиционерската будка, намърдана до вратата на посолството, и вървеше към него.

• Паспорта! - настоятелно-заповедно и хладно-студено -безапелационно, но тихо, каза той, пронизвайки Жабчо с обезцветените си очи. И протегна ръка.

• Не си нося паспорта, спокойно каза Жабчо и също го погледна в очите.

• Кой си ти? Какво правиш в посолството? Не знаеш ли, че е забранено влизането тук? - малко по-неагресивно заразпитва милиционерът.
• Студент съм, каза Жабчо, порови в чантата си и подаде студентската си книжка.

• Как да е забранено? - попита той - на вратата пише “Вход свободен”, приемни часове…

Милиционерът го изгледа съчувствено и тихо каза - не гледай ти какво пише! Взимай си книжката и бягай, че знаеш ли какво те чака, ако ти отворят досие… Да не си посмял да стъпиш повече тук!

Еееееех, ех! Изквака тихо с благодарност Жабчо. Как да не ти благодаря, Госпожо Съдба! Това е първият път от многото, когато ме спаси от комунистите!

И Жабчо се върна в настоящето, усмихна се и реши да подремне.

Следва продължение.

Валя Попова