“Заболява един човек, който не позволява първо да усети любовта в себе си и второ - да й даде израз”
Мадлен Алгафари, психолог
Жабчо и близката му приятелка Веселата Веселина се разхождаха в Парка на всички създания и се наслаждаваха на пролетното слънце, на чистия въздух и на невероятно синьото небе. Когато стигнаха до Езерото с патиците седнаха на една пейка и се отпуснаха в блажена медитация.
- Ооооо, медитиращите, - чуха те внезапно висок подигравателен глас, - нямате ли си работа, та се препичате тук като гущери на слънце?! Двамата се обърнаха едновременно по посока на гласа и видяха колегата на Веселина Отрицател Критикарски.
- И защо сте седнали на тази издраскана пейка, не виждате ли колко е мръсна или не обръщате внимание на битовизмите вие, извисените над нещата? И Критикарски скри едва доловимата си усмивка под тънкия си, извит “ала Салвадор Дали” черен мустак.
На свой ред приятелите също му се усмихнаха и го поканиха да седне до тях на “мръсната пейка”.
- Не, мерси! Бързам, нямам време за бездействие, - избъбри Критикарски, махна с ръка за сбогом и профуча скоростно край тях.
Жабчо се натъжи. Натъжи се и приятелката му. Тръгнаха си. Слънцето се скри, стана студено. Паркът опустя.
Жабчо се прибра и бързо потърси спасение във ваната. Отпусна се и се помъчи да отмие следите от обидния сарказъм.
- Еееех, Отрицателю, помисли си той, защо си толкова постоянен в негативизма си? Жабчо знаеше от Веселина, че Отрицателя е умен, интелигентен и свестен човек и не можеше да си обясни тази му едва ли не страст към негативизма. А за сарказма да не говорим!
Какво ли ще каже психологията по този въорос, запита се Жабчо и бързо бързо изскочи от ваната. Избърса се, облече любимото си оранжево халатче, сложи си очилцата за близко гледане и се втренчи в лавичката с книгите по психология.
Хм, размишляваше си той на глас - за негативизма, песимизма и черногледството на българина е писано достатъчно и в миналото, и днес. Сега ме интересува индивидуалния психологически механизъм на черногледството, на способността (или необходимостта) да виждаш лошото, да забелязваш светкавично недостатъците на другия и да ги осмееш. Защо го правят тези хора, не си ли дават сметка, че под формата на уж-шега нараняват другите?
Жабчо грабна няколко речника и енциклопедии по психология, зачете се и онемя! Оооо! Брей! Охо, ква ква! Че какво пишат тези учени, какво твърдят, доказано ли е това - негативните събития оказвали по-силно въздействие върху мозъка отколкото положителните!!! В исторически план това било свързано с оцеляването!
Е, добре де, хубаво, в древните времена, когато светът бил голям и опасности дебнели отвсякъде - да, добре, било е необходимо все да си нащрек, да виждаш лошото, опасностите и да реагираш. Но днес? Днес светът е друг! И тези, които виждат само лошото не са ли нещастници?!? И още - на кого помагат те с негативизма си? На себе си? На света? А за сарказма им да не говорим!
А пък аз, който рядко виждам лошите неща, аз какво, да не би да не съм в ред? Аз… аз защо не виждам лошото…? Или пък не искам да го виждам?
И мислите на Жабчо тръгнаха в друга посока … замисли се за своето отношение към света, за способността си да забелязва и субатомните частици доброта, които срещаше по пътя си. Да ги забелязва и да им се радва! Това му даваше сили, даваше му радост, даваше му воля и смисъл в живота.
Жабчо се прекръсти, трябва да благодаря на Господ за тази ми дарба, Благодаря ти, Господи! Аз, аз виждам доброто и се стремя да правя добро… поне трохичка добро… поне трохичка…
Но… Така ли е? Успявам ли или се самозаблуждавам? Мисля се за добър, но какво пък толкова добро съм направил? Може Критикарски да е прав, може …
Жабчо се сви на канапенцето и затвори очи. Замисли се още по-себекритично. Не саркастично. Това изкуство не го умееше…
Все още…
И реши да се обади на Бухличка и на професор Семиотикова. Да, ще обсъди с тях тези важни проблеми…
Няма коментари:
Публикуване на коментар