Жабчо беше тъжен. Тъжен и… нещо като отчаян или по-точно - безсмислен. Да! Безсмислен! Така се събуди тази сутрин - с усещането за празнота, която запълваше душата му. Почувства се лек, безтелесен, невидим, несъществуващ.
Пред вътрешния му взор прелетя за миг неясният образ на Госпожа Съдбата. Не можа да различи точно израза на лицето й, но май беше намръщено. Жабчо се стресна, врътна очета, тропна с крачета, погледна замислено през прозореца към небето и тихичко промълви - прощавай, прощавай, Уважаема моя Госпожо Съдба! Толкова добри дарове си ми дала! - добри хора, добри родители, добри деца, добри приятели, добра работа, добър, интересен живот. И съвсем не на последно място - добро здраве! Благодаря ти, благодаря ти, Благодаря!
Жабчо се размечта, пред очетата му се разля пълна кофа с вселенска Доброта, светлинни вълни в зелено и жълто като че ли го обгърнаха в топла прегръдка.
Ами аз, аз, така де, се старая цял живот… да заслужа тези добрини, и аз добро да правя…И Жабчо се усмихна. Да, това беше вярно - стараеше се да е добър и всеотдаен във всяко едно отношение - в работата, към многобройното си семейство, Към децата и внуците, които възпита в доброта и почтеност…
Да, ноооо … Имаше нещо, което му тежеше и което не можеше да си прости! Не можеше! Защото се уплаши! Уплаши се и пропусна Големия шанс - да направи и той нещо за доброто на страната си! Срам! Уплаши се да не изгуби работата си, да не го изритат, каквато съдба сполетя много от членовете на Обществото за демократични свободи. Тогава, преди Промените. Беше решил да се включи и в последния момент се отказа. Защото кой щеше да изхранва малките му невинни дечица!? Той беше сам, жена му Прекрасната Обичаща отдавна почина! Еееееех!
Жабчо скочи от дивана и както винаги когато се чувстваше неспокоен се заразхожда нервно из стаята. Продължи да се самообвинява за отдавна сторения грях и нищо не можеше да го успокои. Да, вярно, че по-късно, след непредвижданата от никого детронация на Големия първи, той активно се включваше в протестите и митингите, но… само това! Не можа да бъде полезен за така мечтаната трансформация на страната му към нормално човешко общество нито с идеи, нито с някаква съществена дейност!
Както се разхождаше хаотично из стаята, изведнъж Жабчо се спря, шокиран от внезапно появила се странна мисъл, по-скоро въпрос. Защо всъщност толкова много се срамува от този си пропуск, от този свой грях, както го наричаше? Да не би причината да е някакво несъзнавано желание да бъде видим, хвален, одобряван? Дали е присъщата на много хора суета, страст към похвали и ръкопляскания? Страст толкова по-голяма, колкото усещането за пустота, за празнота и самота е по-могъщо. Кой пишеше по този въорос, някъде чете за… празнотата? За празните хора? Роло Мей? Да, да, той пишеше в книгата си “Човекът в търсене на себе си”.
Ами… добре, не е лоша идеята, каза си Жабчо, спря да се разхожда из стаята и седна на оранжевото канапенце. Зае любимата си поза за медитация и се потопи в безмълвието на пустотата. Надяваше се несъзнаваното да му проговори и да му подскаже истината. Колкото и тежка да е тя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар