ЗДРАВКО КИСЬОВ: СТИХОВЕ

ДЪРВОТО

 

Есен – време за размисъл,

за равносметка и за прозрения!...

Дървото под моя прозорец

също пише повестта на живота си

и лист по лист

я пуска в стаята ми да я чета:

Колко виелици са го брулили

и не се е прегърбило...

Колко птици са вили в клоните му гнезда

и с колко от тях през годините

се е разделило...

Как вятърът е разпилял семенцата му

на всички възможни посоки,

а то не знае нищо за рожбите си...

И само за едно дискретно мълчи –

за излиянията на влюбените,

намерили неочакван приют

под неговата корона.

А може би и то е безпомощно

да каже за любовта нещо повече,

              отколкото е самата любов!

БЕЗПЛОДИЕ

И ето, след години се завръщам

в стария си дом и търся

дръвчето, посадено от баща ми

в деня на мойто раждане.

Търся своя връстник…

 

„Дървото ли?...

То, сине, високо избуя,

но беше безплодно –

ми казва сегашният стопанин на къщата. –

Дори и сянката му нещо бе нездрава.

Отсякохме го;

в такива случаи секирата е справедлива…“

 

Говори той

и изпитателно ме гледа във очите.

Или поне на мен така се струва.

Но завинаги

запомням този поглед,

който сякаш преценява

дали не съм и аз

като дървото.  

 

 

СВИДЕТЕЛ

 

Край дърветата,

които скоро ще цъфнат,

огньове пламтят,

възбудени хора се суетят –

горят

миналогодишната шума.

 

Така

новите листа на дърветата

никога не ще видят старите...

 

Но виж –  

там един цвят се разпуква.

Дали той – единствен свидетел –

ще разкаже на свойте събратя

какво е видял?...

 

Дали ще разкаже

как са изгаряли неговите предци

в крематориума на пролетта?...

 

Или, опиянен от живота,

ще помисли,

че с тия огньове

умиращите го поздравяват?...

 

 

ПРОЧИСТВАНЕ

 

Дърварите прочистваха гората

от изгнилите стари дървета.

Ехтяха ударите на брадвите

и воят на електрическите триони.

Птиците обезумели се мятаха

в небето над тази сеч,

обезпокоени за свойте гнезда.

На мястото на падналите дървета

струяха водопади от светлина.

Тя ще изтръгне от влажния хумус

нови дъбчета, нови брястове,

които ден след ден, постепенно

ще запълнят празнините в гората.

Но аз вървях след секачите

и си мислех със болка

за ония избуяли вече филизи,

премазани от повалените стволове –

само защото са расли в близост до тях,

само защото не могат да се отдръпнат.

Вървях след секачите

и си мислех за оня прогнил мой събрат,

който може утре да рухне

с цялата своя мощ

върху мене.

 

 

ЗНАМЕНИЕ

 

Цял ден

трионите на дървосекачите виеха

и поваляха дърво след дърво.

Вечерта,

когато палачите си отидоха,

прокудените от врявата птици се върнаха.

И дърво по дърво

издигнали с ноктите си,

цялата гора отново изправиха

и я държаха така,

като страшно знамение.

Сякаш Бърнамският лес на възмездието

наистина съществува.

 

УРОК

 

Днес, деца, ще обсъдим следната приказка:

„Дървото даде най-хубавия си клон

за дръжка на брадвата,

която стоеше в килера безпомощно.

И вярна на своя характер,

брадвата скоро се върна повторно,

за да отсече самото дърво.“

Това е приказката, деца.

А сега да направим следния опит:

Който иска да бъде брадва –

да излезе две крачки напред!...

Как, никой ли не иска да бъде дърво –

откъде тогава ще вземем дръжки за брадвите?

 

ОТГОВОР

Също че ръкомахаше –

дървото поздрави бурята с клони,

но въпреки това

тя ги окърши.

 

Нямаше кой да му каже,

че с буря не се флиртува.

Из „Светлопис“, избрани стихотворения (изд. „Ерго“, София, 2023)

 

За Здравко Кисьов

Кисьов, Здравко Крумов (Завет, 1.01.1937 – Русе, 23.01.2015).

Дебютира през 1955 във в. „Дунавска правда“ (Русе). 

Редактор на вестник към Параходство „Българско речно плаване“ (1964–1971), редактор във в. „Дунавска правда“ (1971–1982), главен редактор на литературния алманах „Светлоструй“ (1982–1991) и др. 

Здравко Кисьов е председател на Дружеството на писателите при СБП в Русе от неговото създаване през 1976 до 1991; член е на Съюза на българските писатели (1970) и на Съюза на преводачите в България (1974), членувал е и в Съюза на българските журналисти, както и в Българския ПЕН-център.

Автор е на книги с поезия, сред които дебютната „Откровение“ (1962), „Вътрешен пейзаж“ (1976), „Зрение“ (1984), „Тайнопис. Любовна лирика“ (1987), „Канон. Избрани стихотворения“ (2002), „Обратно време. Избрани стихотворения“ (2007) и др. Превежда поезия и проза – предимно от полски и от езиците на прибалтийските страни.

Здравко Кисьов е водеща фигура в групата на т.нар. „сърдити млади“, която се състои от десет русенски поети.

През 1962 те издават книжката „Поетическо вероизповедание“, към която З. Кисьов пише въвеждащи думи и на 1 декември провеждат публично четене в тогавашния ВИММЕСС (днес – Русенския университет). 

Случаят „Поетическо вероизповедание“ се разраства до мащаба на литературен скандал, с който се заема Окръжният комитет на БКП. Поетите са обвинени, че механично копират буржоазния Запад в стремежа си бързо и лесно да спечелят голяма популярност, в политическа изостаналост и липса на верен критерий към обществените явления, в преклонение към модерни западни естетически тендендии. 

През 1963 групата е принудена да си направи самокритика и ритуално бива разформирована. 

Към целия текст:

 http://dictionarylit-bg.eu/%D0%97%D0%ьB4%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BA%D0%BE-%D0%9A%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%BE%D0%B2-%D0%9A%D0%B8%D1%81%D1%8C%D0%BE%D0%B2