ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА: СТИХОВЕ

 

ПЛАМТЯЩО ДЪРВО

 

Елисавета Багряна

 

 

Зад нас, кра нас, пред нас - гори столетни, 
необуздаем втори океан 
с вълни безкрайни, в тъмна маса слети, 
с прибой зелен, над сушата разлян.

 

А ний пътуваме с четвърта скорост 
към слънцето, с предпазни очила - 
и само чувам как фучи просторът, 
и гледам - зеленикава мъгла...

 

Но виж, тук-там огрели гъсталака, 
пожари ли раздухани пламтят? 
- Спри, моля, спри - едва ли не изплаквам, - 
отбий от асфалтирания път.

 

И ето, засия сега под мене 
дърво на тропиците - фламбойан - 
с грамадни, плътни цветове червени, 
с листа червени - пламък разлюлян.

 

И в сухия сезон, и в дъждовете 
ти не загасваш, огън жив и чист. 
Дърво-сърце, поет на лесовете, 
да бъда като теб ме научи.

 

Завинаги в очите си те вземам - 
през радост и през сълзи в тях пламти!

 

А за да стигнем бягащото време - 
с четвърта скорост пак ще полетим.

https://sbp.bg/100-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D1%80%D0%BE%D0%B6%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D0%B0/

ДЪБОВИ ЛИСТИ

 

Елисавета Багряна

 

 

Пътеката е същата. 
И същите са 
реката, моста, камъните. 
Но тебе - няма те. 
И пролетта я няма още, 
и славеите, 
и глухи са предпролетните нощи.

 

Дърветата са голи. 
Отнесени 
от ветровете есенни 
са миналогодишните им листи. 
Единствено дъбът (ти знаеш кой) 
обвит е още в ланшната си шума, 
тъй както аз съм в спомените си, 
и ние се разбираме без думи...

 

Но слънчевият кръговрат 
се сключва пак. 
Набъбналите пъпки млади 
ще изтласкат 
без пощада, 
без нежност и без ласка 
и дъбовите упорити листи 
и ще грабне и отвее 
вятърът южняк.

 

А ти ще дойдеш ли отново 
от синия простор, 
мой ветре развигор, 
от мене да издухаш упоритите ми 
спомени и мисли - 
че те са като дъбовите листи: 
на есенни и зимни бури-хали 
устояват, 
но пролетният вятър 
ги отвява.

БАДЕМОВИ КЛОНКИ

 

Елисавета Багряна

 

 

Навън бадемите едва напъпиха 
и още спят в предпролетния хлад, 
а клонките във вазата 
на масата ми 
потънаха безумно 
в розов цвят.

 

Те толкова нетърпеливо чакаха, 
така жадуваха за пролетта, 
че взеха 
блясъка на електрическата крушка 
и радиаторната топлина 
за слънце 
и разцъфнаха в нощта.

 

Копнежът им несдържан за живот, 
осъществен, 
донесе вкъщи красота 
и радост 
и пред техния разцвет неподозиран 
за своя пролет 
всеки замечта.

 

Но, клонки мои 
без стебло и корени, 
не сте 
под пролетно разтворен небосвод, 
не слънчеви лъчи 
събудиха ви - 
и вашият цъфтеж, 
така красив, 
ще отцъфти 
без плод.