АНИ ИЛКОВ. ГРАДИНСКАТА ЯБЪЛКА

 

...виждах нейния цвят, 
вдъхвах нейния мирис, 
кръгла, хубава - свят, 
жива, гледаща - ирис.

Преминавах оттам
по-случайно от скитник. 
(Знам, по-друг е Адам - 
гол, величествен, питащ!)

Аз минавах така, 
както камък минава - 
после скланя глава 
и заспива. Остава.

И останах! Край пътя 
две обувки, сърце, 
чаша (последна глътка) 
някакво питие.

Нямах мисъл за тайнство. 
Чел съм, чувал съм, знам, 
че животът е странстване. 
Но не спрях. И съм там!

Аз съм там, аз сънувам 
как се кипри кръвта, 
как в живота се любят 
див лъв с крехка сърна.

И понякога слънце, 
а понякога дъжд 
сплитат в моите сънища 
женска плът с плът на мъж...

Зарад нея ли, нея? -
в чужд свят чужда съпруга.
Тя не е моят сън, не е!
Тя расте. И цъфти. И е... друга!

Но узря пред очите ми. 
Аз се спрях. И останах.

Всичко друго са митове. 
А съдбата ми - камък.

https://liternet.bg/publish10/ailkov/liubov/gradinskata.htm

УИЛЯМ БЛЕЙК: ОТРОВНОТО ДЪРВО

 

На другар се разгневих,

казах му — и му простих.

Към врага гневът ме тласна,

премълчах — гневът порасна.

 

И със сълзи нощ и ден

го поливах изнурен,

и го греех без почивка

със преструвка и усмивка.

 

Тъй той расна ден и нощ

и наля се плод — разкош.

В миг врагът плода съзира

и че той е мой, разбира.

 

И във двора ми по мрак

се промъква злият враг.

Радва ми в зори окото —

проснат възнак под дървото.

Превод: Александър Шурбанов 

Източник : https://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/4978-veliki-neshta-se-varshat-kogato-hora-i-planini-se-sreshtnat-uilyam-bleyk.html

МАРИНА ЦВЕТАЕВА. ПРЕД МОЙТА КЪЩА ДВЕ ДЪРВЕТА

Портрет на Марина Цветаева от Пьотър Шумов, Париж, 1925 г.

 Пред мойта къща две дървета…

едно към друго се протягат.

Дървета стари. Стара къща.

А аз съм млада, инак няма

да жаля чуждите дървета.

 

По-ниското ръце издига

като жена, с последни сили,

жестоко е дори да гледаш

как търси другото, което

по-силно е и по-голямо,

а може би и по-нещастно.

 

Дървета в залеза — под струи

на дъжд, под зимни снегопади –

протягат се: едно към друго,

по стар закон: едно към друго,

могъщ закон: едно към друго.

Биография:

Цветаева е родена в Москва на 8 октомври 1892 г. 

Баща ѝ Иван Цветаев е филолог, изкуствовед, професор по история на изкуството, основател на Московския музей за изобразително изкуство „А. С. Пушкин“, майка ѝ е високообразована концертна пианистка.

През 1908 г. завършва гимназия в Москва, заминава за Париж, посещава лекции по старофренска литература в Сорбоната.

От 1911 г. живее в Коктебел, Крим, общува с Волошин и Бели. През януари 1912 г. се омъжва за офицера Сергей Ефрон, през септември се ражда дъщеря им Ариадна. През 1917 г. се връща в Москва. През 1920 г. на тригодишна възраст умира втората ѝ дъщеря Ирина.

Къщата в Елабуга, където се самоубива Цветаева

През 1922 г. емигрира заедно с първата си дъщеря в Берлин, по-късно живее в Прага, а от 1925 г. се установява в Париж.

През 1931 г. съпругът ѝ моли за съветско гражданство и става съветски разузнавач. През 1938 г. се връща в Москва. Същата година съпругът и дъщеря ѝ са арестувани от НКВД.

Поради настъплението на нацистите е евакуирана от Москва през август 1941 г. в Елабуга (Татарстан), кандидатства за миячка в столова. 

Самоубива се на 31 август 1941 г., точното място на гроба ѝ е неизвестно.

Към целия текст:

https://chitanka.info/person/marina-tsvetaeva

БАЛЧО БАЛЧЕВ. КРИВАТА КРУША

 

Снимка: Ани Петрова
https://bnr.bg/post/100884950

КРИВАТА КРУША

Обичахме, вярвахме – в книги,

в приятелства –
и стигнахме кривата круша.
А тя ни посрещна смирено, по майчински,
и дълго брътвежа ни слуша.
Как плачехме само. Как хапехме устни.
Безсилни кълняхме съдбата.
А кривата круша, добра и разлистена,
ловеше скръбта ни, мълчеше и чакаше.
Щом спряхме да циврим,
помилва ни с клони
и круши дивачки отрони ни.
Ядяхме, подсмърчахме. Бяха стипчиви,
но гнили не бяха, не бяха червиви.
Изпрати ни крушата, тиха в тъгата си.
Градът ни прикотка зализан и душен.
Но всеки бе боднал дълбоко в душата
по семка от кривата круша.

 - Балчо Балчев

Източник:  http://chetecut.blogspot.com/2016/08/blog-post.html

ЛЮБОМИР НИКОЛОВ. ДЪРВОТО Е ИКОНОСТАС

Любомир Николов

Току що открих поредния непознат за мен поет - Любомир Николов – този „слънчево-тъжен поет“, както го определя изданието INSPIRO. А на сайта на Факел се насладих на тези стихове: 

ДЮЛИ

Налива се, едрее юли.

Било ли е? Било е сън.

Жълтеят сред звездите дюли

като луните на Сатурн.

Kакво ще бъде ли? Вихрушки

непроницаем звезден прах.

Но вейките не ще се скършат.

И дюли ще висят от тях.

Ще капят дюли. Цяла зима

снегът по тях ще се топи.

Мъгла уханна и незрима

към небесата ще лети.

И горе, в клони непристъпни,

замаяна от аромат,

ще ляга женската да мъти

в гнездо, постлано с дюлев цвят.

ДЮЛЯ В ДВОРА

Дървото е иконостас.

И тия дюли ту са нимби,

ту скрити зад листа лица

на младенци и херувими.

Листа. Потрепват. Шумолят.

И духне вятър и разголи

свенливата и пищна гръд

на кърмещата Богородица.

Кадилници. И в тях – тамян.

Тръпчива есенна отрова.

Какво ли още има там,

зад позлатената обкова?

Казани има. От бакър.

Дим има. Огнена стихия.

И ноздри, пърлени от дъх

на върла дюлева ракия.

ПОД ОРЕХА

                         В памет на Андрей

Под ореха ракия пием.

С теслата орехи трошим.

Като в забравен стих от Лилиев,

пара над шумата дими.

Мъглица есенна. Завеса.

Отвъд ни вест, ни знак, ни звук.

Къде са мъртвите? Къде са?

Допреди малко бяха тук.

Димят градините посърнали.

Море от бурени. Море!

Ветрец по някой орех брулне.

И всичко живо пак замре.

Отдавна тръгнал, още слиза

от клон на клон бакърен лист.

И към небето се изнизва

животът – дим. И спирт летлив.

Източник: 

Дървото е иконостас. И тия дюли ту са нимби, ту скрити зад листа лица на младенци и херувими

https://fakel.bg/11260-2/

ЗДРАВКО КИСЬОВ: СТИХОВЕ

ДЪРВОТО

 

Есен – време за размисъл,

за равносметка и за прозрения!...

Дървото под моя прозорец

също пише повестта на живота си

и лист по лист

я пуска в стаята ми да я чета:

Колко виелици са го брулили

и не се е прегърбило...

Колко птици са вили в клоните му гнезда

и с колко от тях през годините

се е разделило...

Как вятърът е разпилял семенцата му

на всички възможни посоки,

а то не знае нищо за рожбите си...

И само за едно дискретно мълчи –

за излиянията на влюбените,

намерили неочакван приют

под неговата корона.

А може би и то е безпомощно

да каже за любовта нещо повече,

              отколкото е самата любов!

БЕЗПЛОДИЕ

И ето, след години се завръщам

в стария си дом и търся

дръвчето, посадено от баща ми

в деня на мойто раждане.

Търся своя връстник…

 

„Дървото ли?...

То, сине, високо избуя,

но беше безплодно –

ми казва сегашният стопанин на къщата. –

Дори и сянката му нещо бе нездрава.

Отсякохме го;

в такива случаи секирата е справедлива…“

 

Говори той

и изпитателно ме гледа във очите.

Или поне на мен така се струва.

Но завинаги

запомням този поглед,

който сякаш преценява

дали не съм и аз

като дървото.  

 

 

СВИДЕТЕЛ

 

Край дърветата,

които скоро ще цъфнат,

огньове пламтят,

възбудени хора се суетят –

горят

миналогодишната шума.

 

Така

новите листа на дърветата

никога не ще видят старите...

 

Но виж –  

там един цвят се разпуква.

Дали той – единствен свидетел –

ще разкаже на свойте събратя

какво е видял?...

 

Дали ще разкаже

как са изгаряли неговите предци

в крематориума на пролетта?...

 

Или, опиянен от живота,

ще помисли,

че с тия огньове

умиращите го поздравяват?...

 

 

ПРОЧИСТВАНЕ

 

Дърварите прочистваха гората

от изгнилите стари дървета.

Ехтяха ударите на брадвите

и воят на електрическите триони.

Птиците обезумели се мятаха

в небето над тази сеч,

обезпокоени за свойте гнезда.

На мястото на падналите дървета

струяха водопади от светлина.

Тя ще изтръгне от влажния хумус

нови дъбчета, нови брястове,

които ден след ден, постепенно

ще запълнят празнините в гората.

Но аз вървях след секачите

и си мислех със болка

за ония избуяли вече филизи,

премазани от повалените стволове –

само защото са расли в близост до тях,

само защото не могат да се отдръпнат.

Вървях след секачите

и си мислех за оня прогнил мой събрат,

който може утре да рухне

с цялата своя мощ

върху мене.

 

 

ЗНАМЕНИЕ

 

Цял ден

трионите на дървосекачите виеха

и поваляха дърво след дърво.

Вечерта,

когато палачите си отидоха,

прокудените от врявата птици се върнаха.

И дърво по дърво

издигнали с ноктите си,

цялата гора отново изправиха

и я държаха така,

като страшно знамение.

Сякаш Бърнамският лес на възмездието

наистина съществува.

 

УРОК

 

Днес, деца, ще обсъдим следната приказка:

„Дървото даде най-хубавия си клон

за дръжка на брадвата,

която стоеше в килера безпомощно.

И вярна на своя характер,

брадвата скоро се върна повторно,

за да отсече самото дърво.“

Това е приказката, деца.

А сега да направим следния опит:

Който иска да бъде брадва –

да излезе две крачки напред!...

Как, никой ли не иска да бъде дърво –

откъде тогава ще вземем дръжки за брадвите?

 

ОТГОВОР

Също че ръкомахаше –

дървото поздрави бурята с клони,

но въпреки това

тя ги окърши.

 

Нямаше кой да му каже,

че с буря не се флиртува.

Из „Светлопис“, избрани стихотворения (изд. „Ерго“, София, 2023)

 

За Здравко Кисьов

Кисьов, Здравко Крумов (Завет, 1.01.1937 – Русе, 23.01.2015).

Дебютира през 1955 във в. „Дунавска правда“ (Русе). 

Редактор на вестник към Параходство „Българско речно плаване“ (1964–1971), редактор във в. „Дунавска правда“ (1971–1982), главен редактор на литературния алманах „Светлоструй“ (1982–1991) и др. 

Здравко Кисьов е председател на Дружеството на писателите при СБП в Русе от неговото създаване през 1976 до 1991; член е на Съюза на българските писатели (1970) и на Съюза на преводачите в България (1974), членувал е и в Съюза на българските журналисти, както и в Българския ПЕН-център.

Автор е на книги с поезия, сред които дебютната „Откровение“ (1962), „Вътрешен пейзаж“ (1976), „Зрение“ (1984), „Тайнопис. Любовна лирика“ (1987), „Канон. Избрани стихотворения“ (2002), „Обратно време. Избрани стихотворения“ (2007) и др. Превежда поезия и проза – предимно от полски и от езиците на прибалтийските страни.

Здравко Кисьов е водеща фигура в групата на т.нар. „сърдити млади“, която се състои от десет русенски поети.

През 1962 те издават книжката „Поетическо вероизповедание“, към която З. Кисьов пише въвеждащи думи и на 1 декември провеждат публично четене в тогавашния ВИММЕСС (днес – Русенския университет). 

Случаят „Поетическо вероизповедание“ се разраства до мащаба на литературен скандал, с който се заема Окръжният комитет на БКП. Поетите са обвинени, че механично копират буржоазния Запад в стремежа си бързо и лесно да спечелят голяма популярност, в политическа изостаналост и липса на верен критерий към обществените явления, в преклонение към модерни западни естетически тендендии. 

През 1963 групата е принудена да си направи самокритика и ритуално бива разформирована. 

Към целия текст:

 http://dictionarylit-bg.eu/%D0%97%D0%ьB4%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BA%D0%BE-%D0%9A%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%BE%D0%B2-%D0%9A%D0%B8%D1%81%D1%8C%D0%BE%D0%B2

ДЖОЙС КИЛМЪР. ДЪРВЕТА

 

ДЪРВЕТА

ОТ ДЖОЙС КИЛМЪР

Мисля, че никога няма да видя

Стихотворение, прекрасно като дърво.

Дърво, чиито гладни устни са впити 

в сладката течаща гръд на земята;

Дърво, което се взира в Бог цял ден,

И вдига разлистените си ръце, за да се моли;

Дърво, което може през лятото

да носи птиче гнездо в косите си

Дърво, върху чиито цветове е падал сняг;

и което живее нежно с дъжда.

Стиховете се правят от глупаци като мен,

Но само Бог може да създаде дърво.

(Мемоари и стихове: https://amzn.to/44FuICY)

Моля за извинение за тромавия превод!

Ето оригиналът:

"Trees"

BY JOYCE KILMER

I think that I shall never see

A poem lovely as a tree.

A tree whose hungry mouth is prest

Against the earth’s sweet flowing breast;

A tree that looks at God all day,

And lifts her leafy arms to pray;

A tree that may in Summer wear

A nest of robins in her hair;

Upon whose bosom snow has lain;

Who intimately lives with rain.

Poems are made by fools like me,

But only God can make a tree.

( Memoir and Poems: https://amzn.to/44FuICY )

ФАН ГАН. СТИХОВЕ

Фан Ган
(697?–763?)

Как дълъг е пътят —

на изток, на запад? —

няма кого да попитам.

 

Студено е вече,

къде да ти пратя

за зимата дрехи не зная.

 

Преди да заминеш

фиданка садихме

пред входа на нашата къща.

 

Дръвчето порасна,

гнездят в него птици,

а тебе все още те няма.

Източник:  http://chitanka.ddns.net:8080/book/11067-kulata-na-zhyltija-zherav

 

ЧУЖДЕСТРАННИ АВТОРИ ЗА ДЪРВЕТАТА

СТИХОВЕ:

Арсений Тарковски. Дървета

https://roads13.blogspot.com/2024/02/blog-post_97.html

Вилхелм Мюлер

https://roads13.blogspot.com/2026/02/blog-post_23.html

Джойс Килмър. Дървета

https://roads13.blogspot.com/2024/02/blog-post_23.html

Джордж Байрон. На един дъб в Нюстед

https://roads13.blogspot.com/2026/02/blog-post_25.html

Емили Дикинсън. Стихотворение

https://roads13.blogspot.com/2024/02/blog-post_4.html

Марина Цветаева. Пред мойта къща две дървета…

https://roads13.blogspot.com/2025/12/blog-post_9.html

Уилям Блейк: Отровното дърво

https://roads13.blogspot.com/2024/02/blog-post_3.html

Фан Ган. Стихотворение

https://roads13.blogspot.com/2024/02/blog-post_84.html

Федерико Гарсия Лорка. Стихове

https://roads13.blogspot.com/2025/12/blog-post_10.html