Любомир Николов
ДЮЛИ
Налива се, едрее юли.
Било ли е? Било е сън.
Жълтеят сред звездите дюли
като луните на Сатурн.
Kакво ще бъде ли? Вихрушки
непроницаем звезден прах.
Но вейките не ще се скършат.
И дюли ще висят от тях.
Ще капят дюли. Цяла зима
снегът по тях ще се топи.
Мъгла уханна и незрима
към небесата ще лети.
И горе, в клони непристъпни,
замаяна от аромат,
ще ляга женската да мъти
в гнездо, постлано с дюлев цвят.
ДЮЛЯ В ДВОРА
Дървото е иконостас.
И тия дюли ту са нимби,
ту скрити зад листа лица
на младенци и херувими.
Листа. Потрепват. Шумолят.
И духне вятър и разголи
свенливата и пищна гръд
на кърмещата Богородица.
Кадилници. И в тях – тамян.
Тръпчива есенна отрова.
Какво ли още има там,
зад позлатената обкова?
Казани има. От бакър.
Дим има. Огнена стихия.
И ноздри, пърлени от дъх
на върла дюлева ракия.
ПОД ОРЕХА
В памет на Андрей
Под ореха ракия пием.
С теслата орехи трошим.
Като в забравен стих от Лилиев,
пара над шумата дими.
Мъглица есенна. Завеса.
Отвъд ни вест, ни знак, ни звук.
Къде са мъртвите? Къде са?
Допреди малко бяха тук.
Димят градините посърнали.
Море от бурени. Море!
Ветрец по някой орех брулне.
И всичко живо пак замре.
Отдавна тръгнал, още слиза
от клон на клон бакърен лист.
И към небето се изнизва
животът – дим. И спирт летлив.
Източник:
Дървото е иконостас. И тия дюли ту са нимби, ту скрити зад листа лица на младенци и херувими
Няма коментари:
Публикуване на коментар