...виждах нейния цвят,
вдъхвах нейния мирис,
кръгла, хубава - свят,
жива, гледаща - ирис.
Преминавах оттам
по-случайно от скитник.
(Знам, по-друг е Адам -
гол, величествен, питащ!)
Аз минавах така,
както камък минава -
после скланя глава
и заспива. Остава.
И останах! Край пътя
две обувки, сърце,
чаша (последна глътка)
някакво питие.
Нямах мисъл за тайнство.
Чел съм, чувал съм, знам,
че животът е странстване.
Но не спрях. И съм там!
Аз съм там, аз сънувам
как се кипри кръвта,
как в живота се любят
див лъв с крехка сърна.
И понякога слънце,
а понякога дъжд
сплитат в моите сънища
женска плът с плът на мъж...
Зарад нея ли, нея? -
в чужд свят чужда съпруга.
Тя не е моят сън, не е!
Тя расте. И цъфти. И е... друга!
Но узря пред очите ми.
Аз се спрях. И останах.
Всичко друго са митове.
А съдбата ми - камък.
https://liternet.bg/publish10/ailkov/liubov/gradinskata.htm
Няма коментари:
Публикуване на коментар