“Връщайки се в детството, най-често съм на черешата. Не правя нищо особено, седя на един клон, ям череши и плюя костилки. Така Буда стоял 7 години под едно дърво. Какво ли е било дървото? Все едно. Аз ще стоя 7 години на черешата, първите седем години, и ще наблюдавам как бялото минава в зелено, а зеленото в червено. Седем пъти. Седем бавни години бяло, зелено, червено. Черешата, черешата ще е дървото на българския Буда. Но тук българското хич не е важно. Децата нямат отечество. Тяхното отечество е детството. Затова пък имат отци. А, и отци толкова имат. Отците им ходят на работа, няма ги. Може ли един отец да бъде 8 часа на ден чиновник, зам.-директор, касиер или подлец, а останалите, колко там часа се падат - отец? Не можее, фъфля сега от черешата, щото устата ми е пълна с костилки като на един Демостен, който се учи да ораторства с камъчета под езика.
Добре, ще изплюя костилката. Само в детството си можем да получим просветление, само през тези седем години, когато сме оставени на самите себе си. Седем години вън от обществото. Седем години на бездържавност. Седем анархически години. Всеки ден изцяло твой. Всеки ден, подчинен единствено на това да търсиш света за игра. Я, тези мравки, ихаа каква череша, ами тази муха, ако я хвана, ако й скъсам едното крилце, как завива по масата, ами ако й скъсам и двете...”
 |
Няма коментари:
Публикуване на коментар