Закъдето и да тръгнеше този човек, винаги стигаше там, където искаше да занесе ябълки. Ябълките бяха неговото земно кълбо. И макар че винаги носеше на гърба си препълнена с ябълки раница, никога не ги разпиля и изгуби и никога не тръгна да търси други малки планети този ябълков човек.
В къщата му под Гложенския манастир преливаше от ябълки и когато аз като дете ходех у тях и ги гледах, натрупани по пода на стаите, мислех, че и къщата е от ябълки. Стъпвах в тези смалени, червени, жълти и зелени луни и слънца и краката ми полепваха от сок. Различни сортове ябълки имаше в стаите на тази къща. А колко различни вкусове и превъплъщения имаха те!
Някои направо си бяха пъпешчета с въздушни, сладки кристали отвътре. Други се стопяваха за секунда в устата и изчезваха нагоре в небцето, малки и ефирни.
Имаше ябълки, които кървяха, когато ги захапеш. Пускаха червени линии в бялата си плът и кръвта идваше от дълбоко, от самото им сърце. Други бяха стипчиви, леко киселееха и спасяваха човека от сънливост и носталгия.
Там имаше ябълки за търкаляне, за съзерцаване, за милване и любов. Някои от тях никога не биваше да напускат градините, други трябваше да пътешестват, трети – да обикалят само около хората, четвърти – да летят.
В името на светата ябълкова истина ще спомена, че тези райски плодове лесно загниват, че кафявите им лунички бързо се превръщат в петна, почват да горчат и не стават за ядене. Гнилите ябълки са тези, към които никой не протяга ръка, но те винаги са в купчината, от която ядат хората.
Бахчите с ябълките на дядо Митьо почваха от прозорците на дома му и стигаха до гробището, което беше хей там някъде. Той вареше ябълкова ракия по два-три тона всяка година. Месеци наред тълчеше с дървен чук ябълките, сплескваше ги на пихтия, облизваше си пръстите от сока и слагаше ябълките да ферментират. После вареше ракията, докато се свършеха дървата за огъня на казана в целия Балкан. На неговата ракия ѝ викаха къпана. „Митьо я къпе, като я вари” – казваха за ракията му. Как точно е ставала тая работа с къпането и какъв е майсторлъкът, на мен не ми е ясно, но продаваше чиста ракия. Продаваше ракията и си купуваше още ябълкови бахчи.
Беше вуйчо на баща ми и веднъж дойде да ни види в Плевен. Звънна се на вратата на четвъртия етаж на апартамента и когато отворихме, видяхме, че е дядо Митьо и че е бос, без обувки.
– Донесох ви ябълки – каза той и раницата му увисна само на единия кожен ремък.
– Ама ти … – и баща ми го вкара в кухнята. – Ти що така изведнъж? И що си бос?
Ябълките взеха да подскачат по цялата маса.
– Събух се пред вратата – каза дядо Митьо.
– Пред коя?
– Пред тази, дето ме вдигна до вашия етаж. Един човек стоеше с мен долу пред една врата и аз се събух. Натисна едно копче – и айде нагоре. Като видиш врата, се събуваш.
Баща ми тичаше към асансьора… Нашият гост с есенните ябълки се беше събул пред асансьора на първия етаж и баща ми тичаше да донесе невидимите му обувки.
„Като видиш врата, трябва да се събуеш” – ама това си го мислеше нашият роднина. Другите хора не мислят така. Те не само че не се събуват, ами си вярват, че светът е без нито една врата, и газят направо.
– Радо-о-о, Радо-о-о-о, тука ли си? – възвисявал се преди години гласът на Митьо във вътрешния двор на Софийския университет. – Тука ли си, Радо-о-о?
Рада, дъщеря му, учела история в университета и той дошъл да я види. Дали бил идвал друг път в София, не е известно – историците мълчат по този въпрос. Рейсът от Тетевен го изсипал на Орлов мост и дядо Митьо разказваше следното:
– Веднага го видях училището на Рада. Вижда се от моста с големите орлета. Отидох в двора и виках, виках, иначе как ще я намеря?
Рада се засрамила, познала му гласа и от притеснение затворила прозорците на стаята, дето учела история. После слязла в двора при баща си. Да ти познае някой гласа в големия град, пък дори това да е дъщеря ти, си е постижение. Губят се гласовете на хората, изчезват в градовете и пространството и никого не го е грижа какъв глас имаш и кого викаш.
В махалата под Гложенския манастир, където живееше дядо Митьо, хората не си говорят, а си викат. Не че се карат постоянно, но разстоянията между баирите са такива, че ако не викаш, няма да намериш никого, няма да срещнеш никого и никой няма да те открие.
– Братче Митьо-о-о – викне роднинска жена и ехото падне в доловете или завие към гората.
– Е-е-хе-е-е-й – отговаря Митьо.
– Къде пладне да слезеш у на-а-а-а-с – носи се гласът на жената.
– Ще слеза-а-а – и ехото се изкачва по баира обратно, минава край шипките и кляка пред гробището.
А ябълковият човек извикал Рада, защото ѝ носел ябълки. Дал и на другите момчета и момичета, дето дошли да видят кой е този исторически герой, който вика в двора на Университета. И си глътнали тези бъдещи историци езиците, като видели, че не ги кани на бунт, а раздава ябълки.
Когато в Балкана бие град, той оставя петна по ябълките – по-големи, по-малки, по-ясни или по-скрити. Понякога даже невидими. Такова невидимо петно от градушка, но не която пада от небето, а от тавана на къщата, имал в душата си и Митьо, имал такова петно още от дете.
Разправя се за една страховита история от детството му. Ще предам случая кратко, по войнишки.
Било след Балканската война. Мъжете – убити. Убити и мъжете в рода на Митьо. Останал само дядо му. Митьо и дядо му. През деня дядо му се губел, а Митьо всяка нощ чувал как нещо по тавана се влачи. Качил се една нощ и видял дядо си да влачи сандък.
– Какъв е този сандък?
– Ковчег е, не е сандък – рекъл дядо му.
– Защо ти е?
– Като умра, да имам ковчег. Правя си го сам, тайно през деня. А вечер го качвам тук, на тавана, да се не плашиш. Всички ги убиха. Няма кой ковчег да ми направи.
Тук отдавам чест и козирувам на Митьовия дядо и на душите на убитите и продължавам – животът е война, жестока работа и ако не си жесток, животът така ще те изтъркаля, че няма да се спреш даже в пропастта под Гложенския манастир. И ето, пак се налага да сменям ритъма и вместо военен марш да разказвам приказка, смразяваща приказка.
Знаете историята за Вилхелм Тел и сина му. Стреля Вилхелм Тел, улучва ябълката на главата на сина си и всички са щастливи. Така спасявал Вилхелм Тел сина си, а ето какво нашият герой Митьо правел със своя син.
– Няма да слушаш, а? – и Митьо го връзвал за една ябълка.
Връзвал сина си този ябълков дявол, изнасял ловджийската си пушка, насочвал я към момчето и гръмвал над главата му. И над непослушния и полужив син се ронели бели и розови цветове на ябълки. Гадна и страшна работа и затова я поръсих с ябълков цвят.
Всяка история, дори най-жестоката, най-непоносимата и ужасната, се опитомява, ако я поръсиш с цветове. И за какво е правил това ябълковият човек? Ами затова, защото от ябълките, освен ракия, става и оцет. Опива се човекът, напоява се със страховете си и се вкисва, и става оцет. И иска синът му да е послушен, както той разбира послушанието. И го е страх за сина му, и стреля с пушка над главата му.
По-нататък няма какво да се добави, по-точно има, но то е пак любов и ябълки, омраза и ябълки и търкаляне на ябълки по тревата и по склона. Като казах тревата, тя сега е висока повече от метър и не е косена от векове. И се вее тревата над ябълковия човек в края на неговата бахча, където е гробището.
Дядо Митьо загина, блъснат от мотор на пътя за тетевенската болница, където отиваше да занесе една раница с ябълки на свой болен приятел. Раницата с ябълки щеше да стигне за цялата болница.
Много ми се ще да кажа, че са го намерили бос на шосето, но не смея, защото на шосето за Тетевен няма асансьор. Или пък – кой знае?