В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
ПОЕЗИЯ
ДЪБ
Пред моя роден дом столетен дъб расте –
аз помня го такъв огромен от дете.
Аз виждал съм го, как във слънчев пек блести
и слушал съм го в мрак среднощен да шепти.
И в бури с грозен рев съм гледал как стои,
от мълнии огрет, настръхнал исполин.
Тополата превие плачевно крехък връх,
кът търси да се скрие от гибелни дъх,
а той чело дигнал, възправил мощен стан,
реве, закана цял, безстрашен в бой гигант.
От ранни още дни от него възприех:
да бъда твърд в беди да срещам бури в смех,
и на безброя дни заслушан в общия ход,
в кръвта ми да звъни неспирният живот.
Вам идещи след нас оставям тоз завет:
като дъба далеч вий гледайте напред1
И като него с дух бъдете горд и твърд,
неохкащи в беди, нетрепкащи пред смърт!
Расте столетен дъб пред моя дом рожден:
умра ли нека той говори зарад мен
Николай Хрелков
Източник: https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=449&WorkID=15743&Level=1
————————————
Ангел Горанов
ДЪБ
Върхът му обрасъл е с мъх -
глава побеляла.
Гората стаила е дъх
пред близка раздяла.
Светкавица с остър резец
дъба татуира.
Дървото с избоден гледец,
самотно, умира.
Аз в тайните знаци се взрях,
но кой ги разбира!
Разчитам писмо на кора,
писмо от Всемира.
Източник: https://literaturensviat.com/?p=94553
——————————
Христо Смирненски
Самотникът дъб
Стоеше той снажен и строен
кат някой могъщ великан,
застанал самотен, спокоен,
изправил величествен стан.
През знойни дни тихо шумеше
край него златистата ръж,
в среднощ ураганът ревеше
и плискаше яростен дъжд.
Надвисват мъглите наесен,
в полята разстила се скръб —
със поглед далеко унесен,
простенва самотника дъб.
Листата безмълвно се ронят
по сухата жълта трева
и вихри вечерни се гонят,
нашепвайки смътни слова.
Минават редица години,
но диря от тях не личи.
Дъбът не умира, не гине —
все горд и самотен стърчи…
Но ето веднъж небесата
над него надвиснаха с гнев
и буря сърдита в полята
изви се с закана и рев.
В миг огнена мълния с трясък
прониза самотника стар,
попадаха клони сред блясък,
сред пламък страхотен и жар…
Изгряла смутена, зората
изтръпна в почуда и скръб —
разпръснат, прострян на земята,
лежеше самотника дъб.
