Десетте принципа на дзен

Откъс от книгата на КРИСТМАС ХАМФРИЗ

ДЗЭН-БУДДИЗМ

1. Дзэн, производное от санскритского слова дхьяна, является предметом чаяний дзэн-буддизма, означая состояние сознания, которое не передается словами. Дзэн-буддизм предлагает систему подготовки, ближайшей целью которой является опыт, именуемый сатори. Конечной же целью служит просветление.

2. Занятия дзэн направлены на разрядку внутреннего напряжения, вызванного глубоким опытом переживания двойственности ума. Пока эта задача остается нерешенной, обращаться к наставнику дзэн бесполезно.

3. Отсутствуют какие-то сугубо дзэнские священные тексты, а основы занятий покоятся на текстах праджня-парамитских сутр и положениях школы иогачары, иначе виджнянавады. Сюда входят такие понятия как шуньята (пустотность всего «сущего») и Только-Сознание (Только-Ум), источник всякого бытия, включая человеческий ум.

4. Опыт сатори не поддается определению, ибо обретается вне рамок умозрения и времени, в состоянии недвойственности, предшествовавшем рождению Одного и Двух. Он проявляется во внезапных озарениях сознания, которые по возвращении [нас] в мир двойственности оказываются безошибочными, беспристрастными и непередаваемыми.

5. Хотя сам опыт [переживания просветления] приходит внезапно, подготовка к нему дли тельная, трудоемкая и постепенная. Ее ход не терпит спешки, однако усилия в направлении цели не должны ослабевать.

6. Сатори нельзя обрести ощущениями, чувства ми или посредством мышления. Его можно познать лишь через развиваемое наитие, интуицию, способность прямого, непосред ственного восприятия реальности, присущую каждому уму. Никто не знает, что он обретается в таком состоянии, ибо в сатори нет ни какого «я», чтобы знать.

7. Сатори переживается в круговерти повсед невной жизни, хотя не обязательно это случается в данной жизни. Оно исключительно связано с понятиями здесь, теперь и это. Оно проявляется как не-срединностъ на Срединном пути, пролегающем меж всех мыслимых крайностей, так как при разделении крайностей оно исчезает.

8. Просветление различается глубиной, охватом и длительностью его переживания, но эти слова лишены всякого значения, ибо ими невозможно передать сам переживаемый опыт.

9. Плоды сатори видны не сразу, и заметны лишь глазу наставника. Но они незримо способствуют росту духовного состояния человечества.

10. Наставники дзэн ничему не учат: это и не требуется, поскольку каждый человек изначально пробужден. Происходит лишь передача дзэн.

Китайска калиграфия. Първи урок

Ди Гоюн. Ба гуа джан

Автор - Ди Гоюн, носитель традиции багуачжан в 4-м поколении, изложил основы техники и применения, подробным образом описав все базовые комплексы стиля.
Описание каждого движения включает в себя следующие разделы:
«Описание движения», «силы-цзинь», «назначение и применение», «ошибки и исправление» и др. 

ОГЛАВЛЕНИЕ
ВСТУПЛЕНИЕ
ГЛАВА 1. ОБЩИЕ СВЕДЕНИЯ О БАГУАЧЖАН
ГЛАВА 2. ФОРМИРОВАНИЕ И ОСОБЕННОСТИ ЛЯН-ШИ БАГУАЧЖАН
ГЛАВА 3. ТЕХНИЧЕСКИЙ АРСЕНАЛ ЛЯН-ШИ БАГУАЧЖАН
ГЛАВА 4. ВХОЖДЕНИЕ ВО ВРАТА
ГЛАВА 5. НЕКОТОРЫЕ ТЕРМИНЫ ТРАДИЦИОННОГО УШУ
ГЛАВА 6. ВОСЕМЬ БАЗОВЫХ УПРАЖНЕНИЙ.
ГЛАВА 7. ДИНШИ БА ЧЖАН - ВОСЕМЬ ФИКСИРОВАННЫХ ПОЛОЖЕНИЙ ЛАДОНЕЙ
ГЛАВА 8. ЛЯН-ШИ ЛАОБАЧЖАН - ВОСЕМЬ СТАРЫХ ЛАДОНЕЙ 
ГЛАВА 9. ДАНЬ ЦАО БА ШИ

Главы «8 базовых упражнений», «Диншибачжан», «Лаобачжан», «Даньцаобаши» сопровождаются учебным DVD-фильмом (продолжительность - 4 часа, на русском языке), что открывает возможность для самостоятельного изучения основ багуачжан.
Отдельно проводится подробное толкование специальной терминологии, сопровождаемое иероглифами. 

Переводчик: Сергей Зинченко

Книга мастера Ди Гоюна «Багуачжан» продаётся в комплекте с 2-мя DVD-дисками. Прилагаемые к изданию диски упакованы в специальный целлофановый конверт и вложены внутрь книги. 
Внимание: Книга и диски теперь продаются также по-отдельности (см.ссылки внизу)! 

Данная книга впервые вышла именно на русском языке, раньше чем на китайском!

Ди Гоюн является официальным преемником традиции по трём стилям. Его двухтомник по синъицюань вызвал несколько лет назад настоящую сенсацию в Китае, а его серия DVD по синъицюань считается одним из лучших учебных фильмов.

В случае выхода нового тиража книги изображение обложки, год издания, ISBN могут временно отличаться от указанных на данной странице.

Постоянная ссылка товара: http://bookmail.ru/shop/product/id/3165

Видео на майстор Ди Гоюн: ТУК

Di Guoyong Bagua jibengong.

Емпатичната способност

Откъс от книгата на Басин Искусство и эмпатия

ЭМПАТИЧЕСКАЯ СПОСОБНОСТЬ

В 50—60-х годах на Западе и в середине 80-х годов в нашей стране среди ученых, занимающихся изучением творческой личности, возрастает интерес к проблеме эмпатии.

В 1959 г. в США был проведен симпозиум по проблемам творчества и его совершенствования. В докладах (например, К. Роджерса) эмпатия (которую иногда называли проекцией) характеризовалась как одно из необходимых условий творчества человека. Этот вывод опирался на экспериментальные исследования. Известный специалист по проблемам творчества Р. Кречфилд, выступая на конференции Калифорнийского университета в октябре 1961г., где обсуждались проблемы творческой личности, назвал среди ее свойств эмпатию. Так или иначе на это же указывают в своих исследованиях другие известные на Западе ученые — Г. Оллпорт, А. Кестлер, Дж. Гилфорд, Г. Рагг и др.

Связь творчества и эмпатии отмечается и в нашей философско-психологической литературе (Д. И. Дубровский). Более обстоятельно эмпатическая способность (часто обозначаемая другими терминами: «перенесение», «вживание», «вчувствование», «перевоплощение», «идентификация») рассматривается на примере творчества художников. При этом она чаще всего понимается как специфическая черта личности художника, осуществляющего акт творчества, и зрителя (слушателя), воспринимающего произведение искусства (М. Е. Марков).

В статье «Творчество и эмпатия» (1987г.) нами отстаивался тезис, что эмпатия является универсальной творческой способностью, присущей творцу в любой сфере деятельности. Одновременно отмечается особое значение изучения эмпатии как творческой способности художника. Особое потому, что творческая личность художника — наиболее «удобная» модель для изучения эмпатии. Большинство современных психологов (Роджерс, Гордон, Броновски, Видаль и др.) стоят на позиции признания универсальности психологических закономерностей, управляющих творческими процессами, а также исходят из предположения (М. Мидлтон и др.), что в «изящных искусствах» законы творчества воплощаются в «чистом виде», тогда как в научной и других видах деятельности они «смазаны» другими факторами.

В трудах специалистов (психологов, эстетиков) по проблемам творчества наличие эмпатической способности (проекции, идентификации, вчувствования и т. д.) как необходимого условия художественного творчества обычно лишь фиксируется в качестве эмпирической (опытной) закономерности. Теоретического, эстетического объяснения, почему эмпатия необходима для творчества, в этих работах не содержится.

В трудах же философского характера о продуктивной деятельности, о творчестве как в науке, так и в искусстве, напротив, имеются попытки такого доказательства, хотя термин «эмпатия» при этом заменяется другими обозначениями: («воображение», «фантазия», «духовно-практическое перевоплощение личности» и т. д.)[1]. Наша цель — попытаться теоретически обосновать необходимость эмпатической способности для художественного потенциала творческой личности. Но сначала кратко (более подробно смотри в других работах[2]) рассмотрим, как определяется эмпатия и каковы ее главные механизмы.

Чтобы последующее изложение получилось ясным, надо определить понятия «творчество» и «эмпатия». Под творчеством обычно понимают целенаправленную деятельность человека, создающего новые материальные и духовные ценности, обладающие общественным значением. При этом часто подчеркивается, что творчество всегда содержит в себе элементы новизны и неожиданности. Для целей, которые мы ставим перед собой, это определение (в качестве рабочего) вполне нас устраивает. Сложнее обстоит дело с термином «эмпатия», поскольку и в зарубежной, и в нашей науке он используется для обозначения существенно различных понятий.

Психолог Т. П. Гаврилова[3], анализируя множество весьма разноречивых определений эмпатии в зарубежной психологии, выделяет четыре наиболее часто встречающихся: 1) способность проникать в психику другого, понимать его эмоциональные состояния и аффективные ориентации в форме сопереживания и на этой основе предвидеть реакции другого (Шибутани, Герней, Махони, Сперофф, Уилмер и др.); 2) вчувствование в событие, объект искусства, природу; вид чувственного познания объекта через проекцию и идентификацию (Бирес, Арлоу и др.); 3) аффективная связь с другим, переживание состояния отдельного другого или даже целой группы (Адерман, Брем, Катц, Бергер, Стоттланд и др.); 4) свойство психотерапевта (Унал и др.). Если принять также во внимание, что вместо эмпатии, но в сходных значениях употребляются другие термины (кроме тех, которые мы уже упоминали, можно назвать: «симпатическую проекцию «Я», «проективную интуицию», «симпатическую интуицию», «аффективное слияние», «симпатию» и др.), то станет понятна трудность выявления общего в этих словоупотреблениях.

Попытку такого рода предпринял румынский психолог С. Маркус в книге «Эмпатия (экспериментальное исследование)» (1971)[4]. По его мнению, во всех определениях эмпатии общим моментом является идентификация (отождествление) себя с другим — аффективная (эмоциональная), когнитивная (познавательная) или на уровне социального поведения. Именно такая идентификация выступает источником понимания, предсказания и других функций эмпатии. Здесь ученый видит общий пункт всех существующих психологических интерпретаций эмпатии.

Направление исследований С. Маркуса представляется плодотворным, но оно требует пояснений. Идентификация с «другим», т. е. с другой личностью, другим «Я», предполагает способность к формированию в психологической организации своей личности воображенного «Я» и способность становиться на точку зрения этого «Я». Иными словами, такая характеристика эмпатии понимается здесь в контексте теории психического моделирования и определяется как процесс моделирования «Я» по личности «другого» (Котрелл, Саймонд, Уолш и др.), причем в основе этого акта лежит воображение.

Мы понимаем эмпатию как процесс моделирования «Я», но не обязательно по личности другого человека. Последнее, с нашей точки зрения, есть лишь частный случай эмпатии. В ней воображенное «Я» моделируется «по образу и подобию» любого другого явления. Это значит, что человек может перевоплощаться в образ любого явления, объекта и т. д. Воображенное «Я» формируется в результате перехода самых разнообразных образов из системы «не-Я» в систему «Я» (Д. И. Дубровский), в результате чего образ как бы превращается в «Я», приобретает функции «Я», т. е. может управлять сознанием и поведением. Превращаться в «Я-образы», с которыми идентифицирует себя реальное «Я» человека, могут как образы других людей (реальных или выдуманных), так и образы любых других объектов, в том числе и неодушевленных. Можно с уверенностью предположить, что формирование «Я-образов» (а это означает одновременно и идентификацию с ними) лежит в основе словоупотреблений термина «эмпатия» (и близких ему терминов), о которых мы уже говорили.

Различия в словоупотреблении, как правило, связаны с тем, делается ли акцент на идентификации с аффективным (эмоциональным), когнитивным (познавательным) или поведенческим аспектами «Я», зависят они и от характера образа, который превращается с помощью воображения в «Я». Например, сопереживание, понимание состояния другого в точном смысле слова присущи лишь процессам эмпатии с другими людьми. Нельзя сопереживать неодушевленному предмету, но можно «одушевить» его образ, идентифицировать себя с этим «Я-образом» и «жить» в образе этого воображенного «Я».

Не является ли такое понимание общего объекта, который обозначается термином «эмпатия», слишком расширительным и непродуктивным? Думается, что нет. Во-первых, подобное понимание фиксирует феномен, давно известный в психологии, и, во-вторых, позволяет теоретически объединить две как будто, весьма различные теории: «сопереживания» и «вчуствования».

Моделирование воображенного «Я» по образу реального или «выдуманного» человека хорошо известно хотя бы из практики литературного и актерского творчества.

Имеется множество свидетельств о важности эмпатии с животными в деятельности охотников, дрессировщиков, художников, писателей и представителей многих других профессий. И. Е. Репин, например, писал о В. А. Серове, что тот «до нераздельной близости» с самим собой чувствовал всю органическую суть животных, особенно лошадей.

Когда в процессе моделирования воображенного «Я» происходит переход в «Я-образы» животных и неживых предметов, мы имеем дело с персонификацией.

Л. С. Выготский разделял взгляд немецкого психолога и эстетика Т. Липпса о возможности вчувствоваться не только в неодушевленные предметы, но и в линейные и пространственные формы. Когда мы поднимаемся вместе с высокой линией и падаем вместе с опускающейся вниз, сгибаемся вместе с кругом и чувствуем опору вместе с лежащим прямоугольником, мы идентифицируем себя с воображенным «Я», с персонифицированными квази-субъектами: «Я-линией», «Я-кругом», «Я-прямоугольником» — и становимся на «точку зрения» этих «Я».

Из сказанного уже видно различие между моделированием «Я» по образу другого реального «Я» (существующего, существовавшего или вымышленного) и по образу какого-либо явления (предмета), которое вообще не относится к разряду «Я». Во втором случае образ не просто переходит в систему «Я», но в ходе этого перехода он персонифицируется, становится как бы образом человека, становится «квази-Я». Но в обоих случаях в результате идентификации образов с реальным «Я» они начинают функционировать в акте творчества не как образы, а как «Я», т. е. осуществлять управляющую, регулирующую функцию. В обоих случаях реальное «Я» творца как бы «раздваивается» на собственно «Я» и на «Я-образ». Здесь обнаруживается тонкая диалектика «интросубъективных» (т. е. внутри субъекта) отношений — справедливо замечает Д. И. Дубровский, подчеркивая при этом, что феномен «естественного раздвоения» «Я» нельзя отождествлять с патологическим «расщеплением» личности.

Теперь о связи эмпатии и воображения. При описании творческой личности художника с психологической точки зрения обычно принято называть фантазию как ведущую творческую способность. При этом сущность художественной фантазии видят в умении создавать новые образы.

Более плодотворным нам представляется ситуационный подход, согласно которому фантазия выражается в том, что художник может преобразовывать непосредственно ему данное и в конкретно-образной форме создать новую ситуацию ((С Л. Рубинштейн).

Что понимается при этом под ситуацией?

В теории установки грузинского психолога Д. Н. Узнадзе и его последователей (А. Шерозия) ситуация — это объект плюс субъект. При этом под объектом понимается состояние внешнего раздражителя, перенесенное в сознание человека. Объект сталкивается в сознании с субъектом, с «Я»; они проникают друг в друга. Ситуация несет в себе мотивационный «заряд» и почти идентична состоянию установки, готовности к умственному или физическому действию.

Близки к такому пониманию ситуации (но без использования термина «ситуация») взгляды Д. И. Дубровского относительно структуры сознания (субъективной реальности). В качестве основной он считает структуру, включающую два противоположных компонента: «Я» и «не-Я». «Не-Я» — это содержательное поле «Я»; отражение тех или иных явлений действительности (например, субъективный образ звездного неба).

В нашем тексте под ситуацией понимается диалектическая система «Я» — «не-Я».

В акте творчества художник преобразует наличную ситуацию и создает новую. Если исходить из допущения о неразрывном диалектическом единстве «Я» и «не-Я», то это означает, что акт творчества, акт создания новой ситуации, с необходимостью предполагает изменения, преобразования не только в системе «не-Я» (в системе образов), но и в системе «Я». Между тем традиционный подход сосредоточивает внимание лишь на преобразовании образов («не-Я»).

Нельзя пройти и мимо другой традиции, выделяющей аспект фантазии, что обычно не делается в нашей литературе, но очень четко просматривается с точки зрения теории вчувствования. Вчувствование — это процесс, который «начинается с личности и возвращается к ней...» (И. А. Джидарьян).[5]

После того, как англичанин Э. Б. Титченер в 1909 г. ввел в психологию термин «эмпатия» в качестве английского эквивалента для немецкого «Einftihlung» (вчувствование), этот последний получил международное распространение в современной научной психологии. Несмотря на многозначность использования указанного термина, общим моментом, как уже говорилось, является понимание эмпатии как процесса, связанного с созданием воображенного «Я».

Таким образом, фантазия — это акт создания новой (мысленной) ситуации, предполагающей единство двух диалектически взаимосвязанных процессов: воображения (процесс преобразования образов, «не-Я») и эмпатии (процесс преобразования «Я» и создания «Я-образа»).

Для воображаемой ситуации характерен известный «отлет» от реальной ситуации, выход за пределы непосредственного данного. Соответственно и для эмпатического «Я», ила «Я-образа», также характерен определенный «отлет» от реального «Я» и как бы выход за его пределы. «Сфера истинного бытия человека как личности — это сфера его выхода за пределы себя»[6]. Такой сферой и является творчество, диалектическая природа которого требует, чтобы реальный субъект творчества, оставаясь самим собой, одновременно «вышел» за свои пределы.

Но это выход не в никуда, не в какую-то мистическую сферу абсолютно изолированного от реального мира «воображенного Я» (Т. Липпс), «трансцендентального Я» (А. Маслоу), «транслиминального духа» (Г. Рагг). Нет, этот «выход» с психологической точки зрения может быть (оставаясь в пределах психологического субъекта творчества) только выходом в «другое Я», диалектически взаимосвязанное с реальным «Я». «Другое Я» мы и назвали эмпатическим «Я», или «Я-образом». Оно зависит от реального «Я», а через него — от общества и культуры в целом, от объективной реальности, но зависит относительно, обладая известной автономией.

С психологической точки зрения «Я-образ» (или эмпатическое «Я») может, по-видимому, быть охарактеризован как информационная модель в мозгу человека, как объект управления, регуляции со стороны управляющего блока (коркового регулятора) — реального «Я». Но могут быть и такие случаи, когда модели, будучи уже сформированными для решения данной проблемы, работают автономно, вне контроля регулятора. Именно эта деятельность и может быть охарактеризована как бессознательная творческая деятельность (В. Н. Пушкин).

Как же можно определить эмпатическую способность, вернее, как мы ее определяем? Эмпатия — это способность фантазии формировать «Я-образы», становиться на «точку зрения» этих «Я». Под «точкой зрения» подразумеваются направленность, установка, диспозиция и т. п.

В работах об эмпатии наблюдается различие в подходах к ее характеристике. Специалисты по психологии научного и технического творчества хотя и оценивают эмпатию как очень важный компонент творческого процесса, все же чаще понимают его как один из эвристических приемов. Напротив, авторы работ по психологии художественного творчества приближаются к истолкованию эмпатии как объективной закономерности творческого акта.

Приведем пример такого последнего истолкования. Известный актер, режиссер и театровед Б. Е. Захава в диалектическом единстве «Я» и «Я-образа» видит суть актерского творчества. Он различает в творчестве две способности: фантазию и воображение. Фантазия комбинирует данные опыта, а воображение делает эти комбинации объектами чувственного переживания, в результате чего актер ощущает себя действующим в качестве образа. То, что Захава называет воображением, и есть эмпатия, вчувствование. Обе эти способности, одновременно существуя и взаимодействуя друг с другом, «в одинаковой степени необходимы художникам всех видов творческого оружия. Да и люди науки без них не обходятся»[7].

Мы разделяем эту позицию и считаем, что не только художнику, но и любому человеку в процессе творчества необходимо в процессе этого акта становиться на точку зрения эмпатического «Я».

* * *

Рассмотрим кратко механизмы эмпатии (более подробно смотри в нашей брошюре «Психология художественного творчества». — М.: Знание, 1985).

Многие зарубежные исследователи эмпатии (А. Бандура, X. Вернер и др.) вслед за Т. Липпсом считают наиболее существенным для ее механизма моторную имитацию (внешнедвигательную форму образа). Американец А. Рагг вообще отождествляет эмпатию с зарождающимся телесным движением в творческом процессе. Однако, как показывают эксперименты (А. Н. Леонтьев, В. П. Зинченко и др.), моторное подражание форме образа является общей предпосылкой многих психических процессов, например восприятия, а потому оно неспецифично для эмпатии, хотя играет в ней действительно чрезвычайно важную роль.

Специфичным для эмпатии является механизм проекции — интроекции, а результативным выражением процессов — идентификация.

Проекция — это мысленное перенесение себя (своего реального «Я») в ситуацию того объекта, в образ которого вживаются, это создание для реального «Я» воображаемой ситуации, «предполагаемых обстоятельств» (К. С. Станиславский). Проекция способствует индентификации «Я» с образом объекта. В результате реальное «Я» оказывается вынесенным за пределы реальной ситуации творца, его пространственно-временных координат в воображаемую для него ситуацию, т. е. оказывается тождественным «Я-образу».

Одновременно с проекцией осуществляется обратный, диалектически с ней связанный процесс интроекции — внесения эмпатического «Я» в реальную ситуацию творческого субъекта. Для эмпатического «Я» эта ситуация выступает не просто как реальная, но и как условная, игровая, символическая, знаковая ситуация. Например, «Я» героя пьесы на сцене видит не просто веревку, а изображаемую с ее помощью змею. Вместе с тем «Я» не галлюцинирует, оно видит и собственно веревку, используемую для имитации змеи.

Будучи связанными с созданием воображаемой и условной ситуации, проекция и интроекция суть механизмы воображения, направленные на преобразование не системы «не-Я», а системы «Я».

Экспериментально установлено также наличие механизмов познавательной интерпретации и ориентации в процессах эмпатии (Дж. Шэхтер, X. Крейтлер и др.), установки (Г. Фримен, Р. Г. Натадзе и др.) на идентификацию «Я» и образа, реализуемых с помощью механизмов самовнушения, таких чувств, как вера, надежда, любовь. Все эти механизмы и их компоненты, а также в ряде случаев и внушение со стороны нужны для того, чтобы преодолеть известное сопротивление со стороны реального «Я» против, хотя и естественного, но все же раздвоения на реальное «Я» и второе, эмпатическое «Я» (точнее — их систему).

Творец в акте творчества сознательно или бессознательно должен внушать себе, поверить в то, что его «Я» и образ какого-либо объекта (атома или героя) идентичны. Разумеется, в норме речь идет не о полной идентичности, идентификации, а о диалектической, предполагающей внутри себя различия между реальным «Я» и эмпатическим «Я». Эмпатические «Я» должны быть для субъекта привлекательны, любимы (творческой любовью). Именно это имел в виду В. А. Фаворский, когда писал о методе искусства, который, как и метод науки, строится на том, что человек из любви к истине забывает себя в творчестве. Процесс творчества и эмпатии должен создавать фон наслаждения творческим процессом, творец должен надеяться на успех, переживая его в особом чувстве предвосхищения.

Многие ученые, в особенности психоаналитики, считают эмпатию бессознательным процессом, протекающим на пресознательном (промежуточном между сознанием и бессознательным) уровне. Мы разделяем позицию американского ученого А. Рагга, который, признавая значение неосознаваемых моментов в актах творчества, в то же время весьма критически настроен к тезису психоаналитиков о бессознательности творческого акта. Он полагает, что обширная область деятельности творческого воображения осуществляется и на уровне сознания.

По-видимому, это верно и в отношении эмпатии. Лишь в искусственных условиях гипнотического внушения эмпатическое «Я» функционирует «творчески» на бессознательном уровне. Но гипноз — это не творчество[8].

Ранее мы выяснили, что эмпатическая способность играет важную роль в становлении творческой личности художника. А какова роль эмпатии в творчестве? На этот вопрос нам предстоит ответить.

---

[1] См.: Э. В. Ильенков  Об эстетической природе фантазии // Вопросы эстетики. — Вып. 6. — М., 1964. — С. 5—92; // Художественная деятельность (проблема субъекта и объективной детерминации). — Киев, 1980. — С. 77.

[2] См. об этом: М. Е. Марков  Об эстетической деятельности. — М., 1958; М. Е. Марков  Искусство как процесс — М., 1970; в наших статьях: К вопросу о взаимоотношениях искусствознания и психологии художественного творчества // Актуальные вопросы методологии современного искусствознания. — М., . 1983; Чувство стиля // Искусство. — 1975. — № 2; Диалектика художественного творчества (личностный аспект) // Ежегодник Философского общества СССР, 1985. — М., 1986.

[3] См.: Т. П. Гаврилова  Понятие эмпатии в зарубежной психологии (исторический обзор и современное состояние проблемы) // Вопросы психологии. — 1975. — № 2. — С. 150. Ср. «Эмпатия (греч. empatheia — сопереживание) — постижение эмоциональных состояний другого человека в форме сопереживания» (Краткий психологический словарь. — М., 1985. — С. 409).

[4] S. Marcus Empatia (cercetari experimentale), — Buc, 1971,61

[5] И. А. Джидарьян  Эстетическая потребность. — М.,

1976. — С. 97-99.

[6] Л. И. Анциферова  К психологии личности как развивающейся системы // Психология формирования и развития личности. — М., 1981. — С. 5.

[7] Б. Е. 3ахава  Мастерство актера и режиссера. — М.,1973. — С. 116, 158.

[8] Ср.: В. Л. Райков  Направленное воспроизведение психического состояния творчества с помощью гипноза // Человек — творчество — компьютер. — М., 1987.

basin-e.narod.ru/iskusstvo_i_empatiya.doc

Yang Family Tai Chi opening & ward-off

Връзки:

Международна тайчи асоциация

Синдромът на Адели

Кадър от филма ”Историята на Адели Ю.” (1975) на режисьора Франсоа Трюфо 

с участието на Изабел Аджани

През пролетта на тази година се навършиха 100 години от смъртта на Адели Юго – дъщерята на великия френски писател Виктор Юго, автор на „Клетниците" и „Парижката света Богородица".

Адели е петото дете в семейството на световноизвестния французин. Нейната история дава повод на психолози и психиатри да дадат името ѝ на синдром, описващ опустошителната и страстна, но, уви, несподелена любов, която преживяват някои дълбоко емоционални личности.

Терминът „Синдром на Адели“, макар и да не е с официален медицински статут в психиатрията, е придобил широка популярност. Още

Връзки:

За Адели Юго в Уикипедия

СИНДРОМ НА АДЕЛИ: ПРИЧИНИ, ПРИЗНАЦИ, МЕТОДИ НА БОРБА. СИНДРОМ НА АДЕЛИ: СИМПТОМИ. МЕТОДИ ЗА ЛЕЧЕНИЕ НА СИНДРОМ НА АДЕЛ

ТВ сериал "По пути к Учителю". 10. Чжуньлиан Аль Хуан #1

Джеки Стоев: Опасна е комбинацията между социализъм и български национален характер

"...комбинацията между социализъм и български национален характер е много страшна. Защото българинът е много податлив към аморалност. "

"...Лъжата ни е вродена, натъпкана е тук, вътре в нас."

Към целия текст 

Николай Слатински. Какъвто нашият народ, такава и демокрацията ни

Народ, решил да си живурка в режима а-ла Тато, не може лесно да бъде променен. Независимо от това как бе осъществена демокрацията в България – а тя бе осъществена по възможно най-лошия начин, ние трябва да признаем и поражението си, и дълбоките причини за това поражение:

Българският народ не желае Демокрация – но такава, която е пълноценна и пълнокръвна, а иска да живее в управляема с твърда ръка анархия, под която управляема анархия той разбира Ред;

Българският народ не желае Свобода, щом тя не му е поднесена на тепсия и не е мъничка, частична, стигаща му да си я кара както той си знае, с хляб и зрелища, а е тясно свързана като скачени съдове със Сигурността и трябва ежедневно да се търси и намира - с труд и почтеност - баланс между Свободата и Сигурността;

Българският народ не желае да е Общество, да е жизнен организъм от отговорни и отговарящи за себе си и за житейските си стратегии хора, а си иска да е стадо с овчар и охраняващи го овчарски кучета, при това да е стадо овчедуушно, без черни овци и без такива, които не блеят в общия хор;

Българският народ не желае Европа, ако тя не е шведска маса и с даром субсидии, фондове и келепири, ами изисква от него принадлежност, съпричастност, жертви и морал, и отгоре на това настоява за продължителни, съзнателни, упорити усилия за нормализиране, демократизиране, модернизиране и европеизиране на държавата, обществото и всеки един от нас…

Не, не и не - както и да пъшка, панкя, жали, хленчи и стене българският народ, той не само е функция на социалния контекст, в който живее – той също така и създава този социален контекст. Не само както живеем, такива ставаме, но и каквито ставаме, така живеем.

Ние ставаме все по-лоши и все по-зли защото живеем все по-лошо и все по-зле, но също така и живеем все по-лошо и все по-зле, защото ставаме все по-лоши и все по-зли.

Каквато демокрацията ни, такъв и нашият народ. И какъвто нашият народ, такава и демокрацията ни…

Даже второто от горните две изречения за мен е с по-висока степен на вярност и приоритет. Абсолютно съм убеден вече в това.

Ето защо ще приключа този текст именно така:

Какъвто нашият народ, такава и демокрацията ни, такъв ще бъде и настъпващият еднопартиен тоталитаризъм…

Към целия текст ...

Евгени Дайнов. Анализ на масовия българин

"Време е да се заемем с анализ на масовия българин.
Той въздиша по социализма не, защото тогава му е било изобилно или евтино. Неговата въздишка не е по салама „Кучешка радост”, а по друго – по социалистическите обществени отношения. А те, за разлика от демократическите такива, не са между равни. Равните са там, „на Запад”. При социализма структурата на обществото е вертикална, отгоре-надолу. Това е общество на не-равни, с много точно разписани правила на това не-равенство.

Всеки някому е началник. А началника законите не го ловят. Колкото е по-голям началник – толкова по-малко закони го ловят. Толкова повече може да прави, каквото си иска. Да е свободен. Така се формира убедеността, че за да имаш свобода в решенията си, трябва: а/ да си се сдобил с правото да погазваш закона; б/ да можеш някого да тормозиш (да си началник).

Между това положение и западната подредба – че всеки е свободен, наравно с другите, в рамките на равен за всички закон - разликата е като разлика между две вселени. Или – между феодалния и модерния начин на живот.
Ето ви разликата „в лицах”, както казват руснаците (или умееха да казват, преди да заменят езика на Тургенев с ръмженето на Путин)."

Към целия текст

Интервюта с психолози и психиатри

Ървин Ялом: Подложих на терапия самия Шопенхауер

Ървин Ялом е професор по психиатрия в Станфордския университет, психотерапевт и писател. Неговите нехудожествени книги се използват като учебници по психотерапия в различни университети, а през 2000 г. получава наградата на Американската психиатрична асоциация заради изключителния си принос в областта на религията и психиатрията. Романите му „Когато Ницше плака“, „Изцелението (на) Шопенхауер“ и „Проблемът (на) Спиноза“ са международни бестселъри и са преведени на над 30 езика.

Expanded Maslow's Hierarchy of Needs, Human Needs, Self Actualization, H...

Георги Марков за българина и българите: Цитати от "Задочни репортажи"

Корицата на първото издание на книгата на Георги Марков

Източник: Държавна сигурност.com

Съществуване под похлупак

"Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така се съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор.

Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки — нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане."

Цитатът е от Увода към "Задочни репортажи"

Българинът е критичен към божествата

"Една от характерните черти на нашия народ, която най-много уважавам, е критичното му и хладнокръвно отношение спрямо всякакъв вид божества. Проследявайки цялата ни история, можем да кажем, че боготворенето на хора и събития съвсем не е българска слабост. В това отношение българският народ е показал повече мъдрост, интелигентност и реалистично чувство, отколкото много други народи и особено руският, при който боготворството е сякаш в кръвта на хората. Човек трудно може да си представи истински българин да коленичи отвъд Кремълската стена, да удари главата си в плочите, да простре ръце напред и да извика истерично „Батюшка Царю“ или „Батюшка Сталин, ти си всичко, аз съм нищо!“ Боготворенето на друго човешко същество, без значение кое е то и какви са неговите заслуги, винаги е предизвиквало тази усмивка на скептицизъм и известно снизхождение у нашите българи."

„„Култът

Демократично и толерантно отношение дори спрямо ненавиждани врагове: "И него майка го е раждала", "И той душа носи"

"Всички българи повече или по-малко сме селяни или преки потомци на селяни. И може би характерът на нашия селянин, повлиян от близостта му до природата, от земността му, от традиционното общуване с другите, му е вдъхнал тази съзнателна толерантност и зачитане на човека. Нечие страдание, бедствие или смърт винаги са предизвиквали дълбоко вълнение и съчувствие у нашия истински българин."

Републиката на работниците

Невероятното чувство за хумор на нашия народ

Най-много се гордея с невероятното чувство за хумор на нашия народ
От всичко, което човек би могъл да уважава в характера на своя народ, най-много се гордея с невероятното чувство за хумор на нашия народ... Мисля си, че това чувство за хумор има нещо общо със забележителното отсъствие на сляп фанатизъм у нашите българи. Фанатици у нас са само глупаците. Колкото и страстно и убедително да защитавате известна най-вярна и най-съблазнителна кауза, вие ще забележите във вашите събеседници лека усмивка, която мълчаливо ви казва: „Чак пък толкова!“

Това чувство за хумор винаги е съпроводено със самоирония, самоосмиване и точно тази е посоката, която му дава голямата стойност. Всеки знае да се смее другиму, но се иска характер, за да подиграеш себе си. Още по-забележително е, че в най-тежките времена у нас, при най-жестока и мрачна обстановка, чувството за хумор не само не напусна нашите българи, но сякаш стана главен отдушник на болката и мъката. И нека подчертая, че това чувство не принадлежи на шепа интелектуалци, а блика от самите недра на народа. Никъде и никога не съм се смял повече, отколкото в България, където животът така често свири едновременно на струните на сълзите и на смеха. Мисля, че цялата антидрама, и особено творчеството на Йонеско, се предхожда от разказа за трънчанина Гюро, който отишъл на лов за мечка. Влязъл в бърлогата й, но тя му откъснала главата. И когато приятелите му го извадили, те започнали да се питат дали той въобще е имал глава, преди да влезе в бърлогата. Тогава го отнесли в селото, за да питат жена му. А тя мислила, мислила и накрая казала: „Па не знам дали Гюро имаше глава, или
нямаше. Я мислим, требе да е имал глава, оти лани си купува капа!“

Спасителният смях

Защо много рядко днес хората казват „моля“ или „извинете“?

— Защото много неща се промениха. Отношенията ни се промениха, животът се промени. Грубите думи са израз на грубите отношения. А грубите отношения идват от грубия живот...

Грубостта в българския живот, принципната смяна на отношението на човек към човека дойде като безплатен внос от Съветския съюз заедно с доктрината на насилието и терора... Комунистическата идеология заличи с кръв думите толерантност, взаимно разбиране, прощаване и даде зелена улица на най-низки страсти и комплекси за малоценност...

Истински или фалшив, старият, „буржоазно-християнският“ морал изискваше от хората състрадание, помирение и толерантност. Прощаването, прошката беше неразделна част от старата душевност. Към това можеше да се прибави селският характер на българския народ, където общуването със земята и животните бе развило у него почти религиозно чувство на близост, каквато работническите маси в големите капиталистически страни никога не са изпитвали.

Зад грубите думи 

Болестно състояние на духа - подозрението

Терорът и страхът родиха и развиха това болестно състояние на духа — подозрението. Ето че не мога да си спомня един ден от живота ми в България, в който да не съм бил атакуван било отвън, било отвътре от тази мъчителна всеобща болест — подозрението. Не познавам човек, който да не ме е угощавал с обилни порции свое подозрение, и не са малко онези, на които аз съм сервирал мои подозрения... С течение на годините ние достигнахме онова състояние, което в медицината наричат параноя. И както алкохолиците изпитват болезнена страст към питието на Бакхуса, така и ние изпитвахме страст да подозираме, налудна необходимост да се плашим и да плашим... Не познавам човек в България, дори най-благородни и честни хора, срещу които да не е хвърляно подозрение, че те не са това, за което се представят, че зад тях стои нечиста цел...Терорът и страхът родиха и развиха това болестно състояние на духа — подозрението. По принцип то беше цел и резултат от партийната идеология и политика, на противопоставянето на човек на човека, на правилото всеки да бъде враг всекиму, което улеснява
извънредно много диктатурата.

Всеки подозира всекиго

Българският печат

Българският печат има един великолепно развит инстинкт, а именно — той знае къде да спре в своите разследвания. Всеки пък, когато журналистът подуши дебелия край на отговорите, които търси, той инстинктивно завива назад и се отказва дори от най-очевидни заключения.

Най-голямата трагедия

За невероятния разцвет на едно от най-характерните явления в днешна България - кражбите

Това явление не само разбива на пух и прах блудкавата пропагандна измислица за високонравствената комунистическа душевност или общоприет „кодекс на комуниста“, но поставя може би най-сериозната въпросителна в нравственото развитие на българите. Защо един народ, който бе пословичен със своята вродена честност, сега се оказва трагичен пленник на обратното?

Кражбите са едно от най-типичните явления, придружаващи строителството на социализма или комунизма в цяла Източна Европа. Не може да се избегне заключението, че комунизмът научи (или тласна) цели народи с различна култура, различна религия, различна национална трагедия, различен национален характер — към едно и също нещо — ДА КРАДАТ. Би могло да се каже, че КРАЖБАТА е обединителен, интернационален елемент в живота на народните демокрации.

Но нека веднага кажа, че аз не говоря за всякакъв вид кражба, а за най-типичния и най-популярния — КРАДЕНЕ ОТ ДЪРЖАВАТА.

Кражбите

Българите, както в миналото, така и днес, са едни от най-толерантните спрямо чужденците хора по земята

Българите винаги са живели в най-добри отношения с малцинствата в собствената си страна — турци, цигани, арменци, евреи, гърци и т.н....Българите и от по-старо, и от по-ново време винаги са се възхищавали на хубавото у другите народи, без значение какви са били междудържавните отношения. Така че не може да се говори за някакви специални отношения на българите към Русия. Специални отношения може да са имали ограничени русофилски кръгове между политиците или проруски настроени офицери, но обикновеният българин едва ли някога се е оставял да бъде увлечен в такива тесни отношения. Природната му мъдрост, чувството му за реализъм и още по-важното чувство за справедливост са уеднаквявали отношението му към всякакви народности, от американци до араби, от германци до китайци. Изхождайки от чисто народната психология, ние виждаме, че не е възможно, нито е било възможно българинът да дари със специални предпочитания други народи.
Ето че нито аз, нито пък който и да е друг автор, когото познавам, може да се нагърби със задачата да определи към кого българите изпитват по-приятелски чувства — сърбите, гърците, турците или румънците. Най-правдоподобният отговор е, че това чувство е еднакво към всичките, без оглед на едни или други исторически факти.

Любовта към големия брат 

 Вещоманията

 Така че след около трийсетгодишно строителство на комунизъм българският народ се оказа пленник на вещомания — нещо дълбоко чуждо и неприсъщо нему в цялата му предишна история. Никога преди хората в България не са били обземани от тази страст за притежаване на вещи и, разбира се, главно на западни вещи...

Зад това желание на днешния български гражданин да притежава вещи, понякога дори такива, каквито изобщо не му трябват, аз съзирам най-малко две тенденции. И двете — продукция на режима. И двете — доказателство за създаването на най-примитивен дребнобуржоазен манталитет.

 Едната тенденция иде от алчността и първобитната лакомия на преуспелите хора на режима. Тенденция, която следва инстинкта да се заграби колкото се може повече, за да се напълни собственият стомах за сметка на другите. Да се покаже превъзходство над останалите граждани именно чрез притежаването на редки вещи. Тази тенденция е най-добрата илюстрация на верността на мисълта, изразена от покойния руски философ Бердяев, че комунистическата революция е реакционна по същество, защото става не в името на ума, а в името на стомаха, и връща развитието на хора и народи далече назад. Ако преди войната в България дори и най-богатите граждани се пазеха да не демонстрират парвенющина чрез екстравагантни вещи, които другите нямаха, в света на комунизма тази парвенющина се превърна в истинско надпреварване.

 Другата тенденция е още по-важна. Тя е свързана с алиенацията или отчуждението на човек от човека. Тя се изразява в липсата на действителни отношения между хората, в отсъствието на искреност, честност, достойнство, необходими за всички човешки отношения, които са заменени с отношения човек-вещи. Страхът от човешките връзки води до свързване с вещите, които поне не плашат. В известна степен това е тенденция на отчаянието, че човек не може да надхвърли тавана, който са му сложили, нито да излезе от тесния затвор на живота, който му е наложен. Следователно изходът е да засели своя затвор с повече и по-интересни вещи, които стават някакъв вид заместители на липсващия, далечния и недостижим широк човешки свят.

 „Ако не мога да ида в Италия, то поне мога да нося италиански обувки!“ — беше казал мой познат. 

Легендата Запад: вещите 

Откриването на паметника на Георги Марков в София, 
пл. "Журналист", ноември 2014 г. Моя снимка.

ВРЪЗКИ:

Как бяха издадени "Задочни репортажи за България"

Книги по психология, които си заслужава да прочетем

Започвам с тези заглавия:
Др. Джордж Буре. Теория на личността. Електронен учебник
Пиер Дако. Триумфът на псиоанализата
Проф. д-р Никола Узунов. Основи на психологията

Проф. д-р Никола Узунов, започва своята лекарска кариера като психиатър, а по-късно продължава да работи като невролог. Той е дългогодишен университетски преподавател и опитен клиницист-невролог. Разработва проблемите на главоболието, мигрената, епилепсията и други заболявания на централната и периферната нервни системи. Издава монографията "Стрес и психотравма" (2000 год.). Дългогодишен председател на Българското дружество по клинична неврофизиология. Член е на Американското дружество по невроелектродиагностика, на Кубинското дружество по епилепсия, редовен член на българската академия по медицина. Ръководството "Основи на психологията" е предназначено за студенти по психология, педагогика, медицина, обществени науки, невролози, психиатри, лекари, учители, съдии, адвокати, политици, общественици.

Научното творчество на проф. Десев се харектеризира със социалнопсихологическа насоченост. Той анализира и оценява психически явления и процеси в различни области на психологическото познание. В полета на научната му дейност, освен основната проблематика по педагогическа психология, са въпроси по обща психология, по психология на детско-юношеска възраст, психология на развитието на възрастните.

Първият български Речник по психология на проф. Десев излиза от печат през 2007 г. , за да увенчае един ползотворен труд от близо четири десетилетия. В тези години на неуморна изследователска дейност той детайлно изследва детската психика. Авторът пътува във времето на „Аз”-а от първите години на детето до утвърдената личност, която постига своите цели. Основен лаймотив в Речника по психология е „Човекът - една Вселена”, който идва на този свят, за да остави следа със своите добри дела. В азбучен ред авторът обяснява психологическото понятие, процес и явление – ползата или вредата.

Само за една година (2007 – 2008 г.) излизат пет издания на "Речника по психология" на проф. Десев, което на свой ред е своебразна мярка за фундаменталния български принос в европейската наука. (aba.government.bg/)

Пиер Дако. Триумфът на психоанализата

Пиер Дако

"В настоящата книга ще видим човека, тръгнал да открива сам себе си. Ще се опитаме да го следваме в мъчителното търсене на неговата цялост. Ще видим как протича един сеанс на дълбинен анализ. Ще видим как човек се саморазрушава и как се преоткрива повторно; а също и как за пръв път в живота си открива себе си. Ще го видим през призмата на подчинението, агресивността, чувството за вина, за малоценност, неуспехите, гордостта, мазохизма му.

Към кого се обръщам с тази книга? Към всички, които търсят, страдат, възпитават, правят опити да се опознаят, да намерят пътя към себе си и към другите. А това прави вече доста много хора."

Пиер Дако

Белгийският психиатър Пиер Дако е учен с богат клиничен опит и талантлив популяризатор. Автор е на множество произведения, предназначени за професионалисти и широк кръг читатели, от които най-известни са „Фантастичните победи на модерната психология“ („Колибри“, 1995) и „Триумфът на психоанализата“ („Колибри“, 1998). До смъртта си през 1992 г. Пиер Дако е член на Международния институт по психотерапия в Женева и на Международната фондация по аналитична психология.

издател: Колибри
Книжарница "Хермес"
Връзки:

9 истини за живота от психолога Пиер Дако
"От всяко нещо можем да си извадим поука. От човешката инертност не може да се извлече нищо..."

Пиер Дако. Психология и вътрешната свобода

"Психология и вътрешната свободаНе можем да постигнем вътрешна свобода, ако не разберем, че се намираме в съвсем реален затвор. Нито да разберем, че сме в затвор, ако се отъждествяваме с него. А мнозина се превръщат в свой собствен затвор и в затворници на самите себе си. Човек се ражда почти изцяло вътрешно свободен. Само около една четвърт от него."

Пиер Дако. Жените и чувството за малоценност. Откъс от книгата "Фантастичните победи на модерната психология"

Пиер Дако: Живеем несъзнателно като автомати

... "В осем случая от десет болният е неприспособим не към работата или времето, в което живее, а към самия себе си поради многобройните вътрешни конфликти, които го разкъсват.

   Много хора искат да „успеят“. Да успеят в какво? Не знаят. Знаят обаче, че трябва да са първи. Първи в какво? Защо? Къде? Също не знаят. "

Др. Джордж Буре. Теории за личността. Електронен учебник

Др. Джордж Буре

Катедра по психология

Университет на Шипенсбърг

English Version  Versiуn en Espanol  Version auf Deutsch

Това е електронен учебник, предназначен за всички, които се интересуват от психология и по-специално - от “Теории за личността”.
Той е защитен от Закона за авторските права и можете да го използвате без разрешение само за лични нужди, при условие, че посочвате източника на информация.
Надявам се да ви хареса!

Превод на български: Пенка Ат. Канджева, бакалавър по психология,
СУ “Св. Климент Охридски”; За контакти pipia@yahoo.com

Съдържание

: Въведение
Зигмунд Фройд
Анна Фройд
Ерик Ериксън
Карл Юнг
Ото Ранк
Алфред Адлер
Карен Хорни
Албърт Елис
Ерих Фром
Б. Ф. Скинър
Ханс Айзенк и др.
Албърт Бандура
Гордън Олпорт
Джордж Кели
Сниг и Комбс
Ейбрахам Маслоу
Карл Роджърс
Людвиг Бинсвангер
Медард Бос
Виктор Франкъл
Роло Мей
Жан Пиаже
Социобиология
Будистка психология
Единна теория за личността

© 2011 Пенка Канджева, Всички права запазени

Психология за начинаещи

"Ние се нуждаем от повече психология, от повече разбиране на човешката природа, защото единствената голяма опасност, която съществува, е самият човек, той е голямата опасност, а, за съжаление, ние не сме наясно с това. Ние не знаем нищо за човека, или знаем твърде малко. Неговата душа трябва да бъде изследвана, защото ние сме в основата на всяко зло. "

                                                                                               Карл Густав Юнг 

,Все повече се убеждавам, че повечето от нас нямат никаква представа за степента на нашето непознаване на собствения ни психически живот. И - което е съществено по-важно - нямат никаква представа за драматичните и понякога фатални последици за нашия живот и за този на околните от това незнание.

Разбирам, че свръхспешно се нуждаем от знания за законите, по които функционира нашата психика, нашето "Аз", нашето подсъзнание, несъзнавано, колективно съзнание и пр. и пр.

Защото без да разбираме силите, които ни движат, потребностите, които определят нашите желания, действия, мотиви, стил на живот и поведение, естествено че не можем да разберем себе си, проблемите си, не можем да разберем другия, не можем да общуваме пълноцненно, не можем да реализираме в пълнота потенциала си, не можем да сме истински щастливи.

Затова реших да споделям с вас моите "открития" в океана на психологическото знание. Пък - дано това помогне освен на мен, и на други хора.


Ето моите находки:

Психология на скъперничеството
Синдромът на Адели
Книги по психология

Видеофилми:
Разширената пирамида на потребностите на Маслоу (на английски)

Възможна ли е дисекция на глупостта - представяне на книгата "Психология на  глупостта" по телевизия "Европа"

Интервюта с психолози и психиатри:

Книга на лошите аргументи с илюстрации

This book is aimed at newcomers to the field of logical reasoning, particularly those who, to borrow a phrase from Pascal, are so made that they understand best through visuals. I have selected a small set of common errors in reasoning and visualized them using memorable illustrations that are supplemented with lots of examples. The hope is that the reader will learn from these pages some of the most common pitfalls in arguments and be able to identify and avoid them in practice.

The literature on logic and logical fallacies is wide and exhaustive. This work's novelty is in its use of illustrations to describe a small set of common errors in reasoning that plague a lot of our present discourse.

The illustrations are partly inspired by allegories such as Orwell's Animal Farm and partly by the humorous nonsense of works such as Lewis Carroll's stories and poems. Unlike such works, there isn't a narrative that ties them together; they are discrete scenes, connected only through style and theme, which better affords adaptability and reuse. Each fallacy has just one page of exposition, and so the terseness of the prose is intentional.

Reading about things that one should not do is actually a useful learning experience. In his book, On Writing, Stephen King writes: “One learns most clearly what not to do by reading bad prose.” He describes his experience of reading a particularly terrible novel as, “the literary equivalent of a smallpox vaccination” [King]. The mathematician George Pólya is quoted as having said in a lecture on teaching the subject that in addition to understanding it well, one must also know how to misunderstand it [Pólya]. This work primarily talks about things that one should not do in arguments.

Книги: ВСЕЛЕНАТА И ЧАШАТА ЗА КАФЕ. Математика на истината и красотата

Mathematics, that breathtaking invention of ours that reveals the tiniest particles of matter and takes us to the outermost reaches of the cosmos, is found by many people to be intimidating. In The Universe and the Teacup, K. C. Cole demystifies mathematics and shows us-with humor and wonderfully accessible stories-why math need not be frightening. Using the O. J. Simpson trial, the bell curve, and Emmy Noether, the nineteenth-century woman scientist whose work was essential for Einstein's theory of relativity, Cole helps us see that more than just being a tool, math is a key to understanding the beauty of everything from rainbows to relativity.

K.C. Cole

Author profile
website: http://annenberg.usc.edu/Faculty/Communication%...
genre: Science

About this author

For the past ten years, K.C. Cole has been a science writer and columnist for the Los Angeles Times; she has also written for The New York Times, The New Yorker, The Smithsonian, Discover, Newsweek, Newsday, Esquire, Ms., People and many other publications. Her articles were featured in The Best American Science Writing 2004 and 2005 and The Best American Science and Nature Writing 2002. She has also been an editor at Discover and Newsday.

Cole is the author of several nonfiction books, including Mind Over Matter: Conversations with the Cosmos; The Hole in the Universe: How Scientists Peered Over the Edge of Emptiness and Found Everything; and The Universe and the Teacup, the Mathematics of Truth and Beauty.

ДА СЕ КАЧИШ ВЪВ ВАГОНА С ОРКЕСТЪРА

Манипулативна техника, опираща се на потребността на хората от принадлежност към общност, от включеност в група, особено ако тази общност или група има висок престиж или е част от елита. Често прилагана техника както в политическата пропаганда, така и в рекламата.

Метод
Техниката се състои в изграждане на внушение, че много хора подкрепят дадена идея, теза или политическа партия, а в рекламата - че са закупили рекламирания продукт или услуга.
Използват се твърдения като

"Всички правят така" или

"Само за ценители" или

"Всички се включиха, не изоставайте!"

Ефективността на внушението се увеличава, ако се наблегне на високата степен на удовлетвореност на вече присъединилите се към идеята или пък върху удоволствието от ползването на продукта. Внушава се също така, че присъединилите се са по-морални, по-етични или по-отговорни от останалите.

Прилагащите тази техника са добре запознати с психологическите експерименти, изследващи явлението конформизъм, изразяващо се в склонност да се пренебрегнат собствените убеждения, впечатления, дори нерядко и ценности под давление на информацията, че "всички правят така" или - още по-важно - значимите за личността други, правят така.

Произход
В буквалния смисъл вагонът с оркестъра е вагон, теглен от конски впряг и превозващ оркестър по време на парад или друго забавно шоу в Америка в средата на 19 век. Изразът "Да скочиш във вагона с оркестъра" се използва за първи път в политически контекст през 1848 година от Дан Райс, популярен цирков актьор от онова време, който използвал своя вагон за политическата си кампания, за да привлече по-голямо внимание.Когато кампанията му станала успешна и други политици настояли да се качат на вагона, за да добият същата популярност. По-късно вагоните с оркестри станали задължителна част от политическите кампании в Америка.

Източници:
Fallacyfile.org