Напоследък се замислям сериозно за това понятие, защото почти всеки ден се натъквам на необходимостта да мобилизирам всичките си сили, за да не се ядосам или озлобя на някого или на нещо и все си казвам, ама нали си тръгнала по пътя на духовността, по пътя на себереализацията, нали искаш да си свободна и да не си зависима от реакциите на другите, а да се ръководиш от собствените си ценности. Които са ... да не отвърщам на злото със зло и на гнева с гняв.
Е, трудна работа. Призовавам на помощ моите будистки вярвания, че Азът е илюзия, че всички сме едно, че трябва да виждам Господ Бог в Другия, че няма дуалност, че Аз съм Ти... и т.н. и т.н.
Та, стигнах и до емпатията. Прочетох някъде, че според изследванията на неврофизиолозите в човешкия мозък има "огледални неврони", благодарение на които човекът е роден да изпитва емпатия, съчувствие към другия или, както пише на тази картинка емпатията е:
да гледаш през очите на другия,
да слушаш с ушите на другия,
да чувстваш със сърцето на другия.
Харесва ми и това определение на емпатията:
Емпатията е като голяма прегръдка.
Хубаво!
