ОТШЕЛНИК
В памет на Райнер Мария Рилке
В страната на звездния лотос,
където без власт е смъртта,
отшелник, с божествена кротост,
се моли за всички в света.
Край него се ангели сбират
и сплитат в молитва ръце,
а в лотоса вечното миро
гори като живо сърце.
Отшелникът смисли ли злото
и облак чело засени,
видения пълнят окото,
занизват се земните дни.
И броди той с пастирски жезъл,
и шепне, пак дрипав и бос:
Ела и на мойта трапеза,
бъди ми едничкия гост!
Но глух към небето, животът
на друга трапеза ще спре,
където се маски кикотят
и всякой с проклятие мре!
Кой мисли за първото име,
с което е нявга живял,
и горе, ведно с херувими,
на Господа химни е пял!
Но който е в сълзи кръщаван,
и който сърца е спасил,
живее и вечно спасява,
самия живот изпредил;
Той знае, че в звездния лотос
гори на Голгота кръвта,
и ничком, с молитвена кротост,
си спомня за всичко в света.
Кой грешник, избягал от ада,
не иска да бъде спасен?
Човекът е толкова страдал,
че всякакъв грях е простен!
Какво е душа безутешна,
ти знаеш ли, Боже велик,
как плачат, злочести и грешни,
сърцата в предсмъртния миг?
На тях, за да мога да служа,
върни ме, о Боже, назад,
там долу, аз още съм нужен,
отново да бъда разпнат!
И нявга светът, коленичил,
пред тия, що сам е разпнал,
ще сложи пред твойто величие
великата земна печал!
Теодор Траянов
Св. Йоан Рилски - основоположникът на отшелничеството в България
За живота на най-тачения и популярен български светец, преди да поеме по пътя на отшелничеството, се знае твърде малко. Той е роден около 876 година в село Скрино (Кюстендилско) като рожденното му име остава неизвестно. Имал бедни, но благочестиви родители, които го възпитали в християнската вяра и любов към Бога.
Според някои историци той изкарвал прехраната си като пастир. След смъртта на родителите си, на около 25 години, младежът решил да приеме монашеството и името Йоан. Той раздал на бедните и болните всичко, което имал и както пише най-известният му агиограф патриарх Евтимий: „въоръжи се като друг Давид против духовния Голиат, взе според древната повест три камъка – вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата и възложи на главата си божествения покров като шлем на спасението, постъпи в един от тамошните манастири и подстрига косите си заедно със страстите и похотите.“
Смята се, че Йоан постъпил в близкия манастир „Св. Димитър“, намиращ се под връх Руен. Там младият монах получил образование, придобивайки знания от свещените и богослужебни книги. Скоро след това той напуснал манастира и се изкачил на висока и гола планина, където от сухи вейки си направил колиба. Там пръв се отдал на отшелнически живот в пълна самота, молитви, пост и лишения. Затова се смята за основоположник на отшелничеството в България.
Една нощ го нападнали разбойници, набили го и го изгонили от там. След скитане из планината той се подслонил в хралупата на огромен дъб. В него прекарал няколко години, отдаден на пост и молитви. През това време го открили овчари, които разказали за пустинника. Постепенно при хралупата започнали да идват много хора, някои от които водели със себе си болни, търсещи изцеление, на които преподобният помагал. След време отшелникът напуснал хралупата и се преселил в една пещера, още по-отдалечена от хорските пътища.
Докато вървели по пътя към родното им село, змия ухапала младия Лука и той умрял. Баща му, дълбоко нажален от станалото, се почувствал виновен за неочакваната смърт на момчето. Той взел мъртвото тяло и го понесъл обратно към пещерата на Йоан. Пустинникът поискал от него да погребе сина си близо до пещерата. Когато бащата си отишъл, Йоан започнал редовно да ходи при гроба. Седял до него и се отдавал на мисли за суетността на земния живот. След време Йоан напуснал пещерата и се заселил на една много висока и гола скала.
И тук великият отшелник не останал скрит от хората. Слухът за неговите подвизи стигнал и до цар Петър. Владетелят поискал да го види и да разговаря с него. Подобно желание не било нещо странно, а традиция, добре позната във Византия по това време. Императорите посещавали отшелници или търсели съвети от тях. Константин VII Багренородни поддържал връзки с отшелници в Мала Азия. Българският владетел, повлиян от тази практика, разменял кореспонденция с друг подвижник – св. Павел Латрийски.
Петър изпратил свои хора при Йоан, но до среща между двамата не се стигнало, заради стръмнината на мястото и скромността на пустинника. Той обаче отправил благословия към владетеля, който стоял на една отсрещна скала. Скоро след това царят му изпратил дарове – злато и плодове. Йоан приел с благодарност плодовете, но златото върнал с думите, предадени от патриарх Евтимий: „Приемаме постническата храна, а твоето злато… то трябва да бъде изразходвано в оръжие и войска, а още повече за бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие. Затова ако желаеш да наследиш заедно със земното царство и небесното, бъди щедър, както е щедър небесният наш Отец.“
По друг начин е представена историята от автора на Безименното житие. Според него, светецът казал на двамата царски пратеници: „… Ако искаш да ме видиш и да те видя, постави шатра на върха, а аз ще направя дим, та ти да видиш дима, а аз да видя шатрата – така ни е повелено да се видим”. Така направили двамата, след това прославили Бога и се поклонили един другиму.
Това още повече увеличило славата му и към него започнали да се присъединяват ученици, които строели за себе си колиби наоколо. С тяхна помощ отшелникът основал монашеско общежитие – ядрото на бъдещия Рилски манастир.
Преди смъртта си Йоан оставил „Завет“ на своите ученици и следовници, в който ги съветвал да презират земните блага и сребролюбието, да живеят сговорно в монашеско общежитие и да съблюдават правата вяра. Пустинникът починал на 18 август 946 година, на 70 години. Многобройните легенди за живота му станали извор за съставянето на десетина негови жития. Предполага се, че канонизацията на светеца била извършена през X век, след пренасянето на мощите му от Рила в Средец. Те били положени най-напред в храма „Св. великомъченик Георги Победоносец“, а по-късно пренесени в църквата „Св. апостол и евангелист Лука“.
След завладяването на града от унгарците в началото на 80-те години на XII век, мощите били отнесени в Естергом, но три години по-късно върнати в Средец. Скоро след това българският владетел Асен I ги занесъл в новата столица Търново. През 1469 година с тържествено шествие мощите на светеца били пренесени в Рилския манастир.
Змей Горянин
На живота в блатото
все така си става:
все потъва златото
а боклукът плава.
Покой и мир обгърнаха земята.
Във тъмната гора – ни шум, ни звук.
Седяхме двама – аз и самотата…
Ний, само двамата, и никой друг.
ЗМЕЙ ГОРЯНИН – ЗАБРАНЕНИЯТ ВЕЛИКАН
http://www.bdforum.bg/prelom/editorial/%d0%b7%d0%bc%d0%b5%d0%b9-%d0%b3%d0%be%d1%80%d1%8f%d0%bd%d0%b8%d0%bd-%d0%b7%d0%b0%d0%b1%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%b2%d0%b5%d0%bb%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d0%bd/
ИЗ „МАЙЧИНА ВЯРА” (2003) – ІІ
Змей Горянин
ПРИЧАСТИЕ
Зората свари ме на път.
Шуми край мен гората млада, -
дъхът на пролетна прохлада
аз вдишвам леко с пълна гръд;
и моето сърце трепти с крила
на лека чучулига, която в утрото лети
и иска слънцето да стига.
Достигна ли върха, аз знам:
простен, смирен, разкаян грешник
клепалото ще ме посрещне
и аз ще си отдъхна там;
във мъничкия монастир
ме чака чисто, чудно щастие -
а, колко обич, колко мир
във капката Свето Причастие!
https://literaturensviat.com/?p=124551
За Змей Горянин:
Змей Горянин, псевдоним на Светлозар Акендиев Димитров, български писател, публицист, фейлетонист, преводач, е роден на 11. 01.1905 година в гр. Русе в чиновническо семейство.
Завършва гимназия в родния си град (1924).
До 1930 г. е чиновник в Общинското земеделско стопанство и в печатница „Учител” в Русе, съредактор на в. „Русенски новини”. През 1927 г. се жени за Соня Георгиева Балканска-Димитрова, с която живеят заедно 28 години.
От 1930 г. живее в София.
Първите му литературни опити датират от 1923 г., когато печата ученическите си стихотворения в сп. „Светли зари”, „Ученическа мисъл”, „Изгрев”.
Превежда от руски и френски език.
Първите си исторически разкази печата през 1929 г. в пловдивското юношеско сп. „Детски живот”.
За дейността му като цензор, след 9.09.1944 г. Народният съд го осъжда през април 1945 г. на една година затвор.
Помилван е през декември 1945 г. и освободен.
Книгите му „В освободена Добруджа”, „Духът на българина”, „Подир стоманените птици”, „Борци за родината”, „Безстрашния конник”, „Спасителната искра” са включени в „Списъка на фашистката литература” и са иззети от библиотеките.
Когато излиза от затвора, Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да признае грешката си, за да бъде реабилитиран, но той отказва.
Въпреки това продължава да издава книги до 1947 г. В периода 1945-1958 г. пише епиграми. Оставя неиздадената си книга „Спомен за моя приятел Елин Пелин”. Дистанциран от обществения живот до смъртта си. По това време публикува десетки стихотворения и някои разкази във в. „Църковен вестник” и „Духовна култура” под собственото си име Светлозар Димитров и под псевдоними - Станимир Сталев, Захария Лютаков, Марин Василев, Димитър Соколов и други.
Занимава се с резбарство. Изучава народната медицина. През последните 7 години от живота си живее в манастира „Седемте престола”. Там пише стихове, цикъла „Православие”, Кондиката на Бачковския манастир, води си дневник, оставя два недовършени романа, автобиографичната повест „Червеният хотел”, обширна кореспонденция със съпругата си, превежда пиеси за Музикалния театър. Умира на 25.08.1958 г. в манастира „Седемте престола” („Рождество Богородично”), Софийско, където е погребан.
През 1998 г. съпругата му Соня Димитрова издава мемоарната си книга „Спомените на една Змеица”. В наше време са издадени „Лудориите на котарака Панчо. Весели стихотворения за деца” (1992), „Епиграми” (съставителство Вихрен Чернокожев, Росица Чернокожева, 2000), „Майчина вяра” (съставителство Васил Балевски, 2003), „Кондика на Светата Бачковска ставропигиална” (2009).
https://literaturensviat.com/?p=124551
НЕЗАБРАВА ЗА ЗМЕЙ ГОРЯНИН: ПРОСТИ ПЕСНИ
Димитър Кенанов
https://literaturensviat.com/?p=194507
Кирил Шкутов, още като учител станал монах с името Киприян.
Преди около половин век пак в Стара планина, но високо над Черепишкия манастир се беше заселил на палатка и живя в продължение на доста години бившият учител по физика и математика в семинарията на гара Черепиш (която с гордост си наричахме Софийска духовна семинария, макар и интернирана в оная пустош) Кирил Шкутов, междувременно още като учител станал монах с името Киприян. После се намеси окръжният комитет на БКП във Враца и го махнаха оттам, защото „замърсявал околната среда“. Това си беше чиста лъжа, защото дядо Киприян (той не беше владика, но си беше дядо на около 80 г.) живееше абсолютно екологично; истината беше, че той „замърсяваше“ идеологическата среда, което врачанските партийни водачи не можаха да понесат. Тогава дядо Киприян се премести пак на палатка и пак високо в Стара планина, но по-назапад – край манастира Седемте престола и вече в Софийски окръг. Подвизава се и там няколко години и накрая почина в санаториума за белодробно болни в Искрец. Той обаче беше йеромонах и искаше да се подвизава „далече от света“ в пост и молитва. Прави го по забележителен начин 20-ина години и беше последният (поне на мене известен) български отшелник на българска земя.
https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100001/catid,29/id,24037/view,article/
„Отшелникът на думите“ Николай Кънчев – поетът, толкова самотен, че още малко и ще е вселена
Мария Димитрова | 27.03.2019 | литература и книги
Големият поет от близкото ни минало Николай Кънчев е наричан ту „бялата врана“ на българската поезия, ту „черната овца“. Харесван и нехаресван, той винаги е изпъквал и е привличал внимание с изключителността си. „Колосален талант и чепат характер. Но всички го обичахме точно такъв!“ – спомня си след неговата смърт приятелят му Божидар Кунчев. Светлозар Игов казва, че не познава другиго с толкова богата библиотека от поетически книги, „от Библията и древните източни поети до Т. С. Елиът и Е. Е. Къмингс“. Поетът Николай Кънчев е удивителен и неповторим в много отношения.
„Какво ли има там в дълбочината на поета? Вода – да плаче, лава – да избухва?“ – пита още в началото на творческия си път Кънчев. И цял живот не спира да търси и предлага отговорите – и на нас, и на себе си.
Николай Кънчев е роден на 25-ти ноември 1936 г. в село Бяла вода, Плевенско. Следва българска филология в Софийския университет. От 1957 г. участва със свои стихове и преводи в литературната периодика. Съпругата му Федя Филкова също се занимава с преводи и поезия. Кънчев е автор на множество поетически книги. Печели име на голям преводач, когато съвместно със Светлозар Игов изготвят антологията „Петима съвременни сръбски поети“. Кънчев е изключително трудолюбив и плодотворен творец. До смъртта си през октомври 2007 г. неуморно пише.
Николай Кънчев е най-талантливият и превеждан в чужбина български творец, върху когото тегне забраната да публикува стихове за възрастни в родната си страна. А на всичкото отгоре същите стихове стават известни по света и му носят международно признание. Шокиращото в случая е, че забраната за Кънчев е негласна – тя е въпрос на договорка между „онези там“, овластените критици, че „този човек е неблагонадежден, той не става“. За първите му две стихосбирки „Присъствие“ (1965 г.) и „Колкото синапено зърно“ (1968 г.) излизат отрицателни рецензии – „Присъствие, което не топли“ (1966 г.) и „Нестоплена от живо човешко чувство“ (1969 г.). Това значи, че Кънчев трябва да се откаже да пише стихове, защото специалистите достатъчно категорично са му обяснили, че не го бива за тази работа. Как да постъпи при това положение един талантлив човек, уверен в собствените сили, след като онези, които имат думата, му казват: „Не ставаш!“?
Историята на гениалния творец Николай Кънчев може да бъде разказана в цял низ от несправедливости и подлости от страна на тоталитарната държава към него. Но си мисля, че гордият наш поет заслужава повече. Той е бил толкова самоуверен и „чепат“, наистина, че би било несправедливо да го съжаляваме, виждайки в него жертвата. Все едно да отдаваме прекалено значение на инвалидността, спохождала Пенчо Славейков в житейския път.
Посочва се, че творбите на Кънчев са слепи за комунизма, в тях социалистическата действителност не съществува, а клишетата на социалистическия реализъм са подложени на езиково разобличение.
„… измъчен си от тази недостатъчност и търсиш
в коя звезда наистина е семето на чудото?
Самият ти ще сториш страшен грях, ако допуснеш,
че има само плът, защото всичко не е трупове.
И полетът на мисълта те прави бяла врана.“
В „Бялата врана“ Кънчев притежава полет на мисълта, който го отличава от масата творци, подвластни на догмите и не виждащи по-далеч от носовете си. Той е самотник, прегърнал самотата, за да намери в нея същността на битието. Поезията на Николай Кънчев е побрала мъдростта на вековете.
„Едно стихотворение не може
да се напише, ако не потегля
обратно да си събера сълзите,
изсипали се точно там, където
очите ми са пясъчен часовник
на вечността.
Аз, толкова самотен,
че още малко и ще съм вселена.“
И тук идва изключително интересния, дори парадоксален момент в осмислянето на този творец. Още в първите си две стихосбирки поетът се стреми към сигурния пристан на самотата. И когато в реалния живот държавната машина си поставя за цел да смаже този инакомислещ – тя всъщност му предоставя самотата, от която той ще черпи творческа енергия. Макар че само Николай Кънчев си знае какво е преживял и колко му е било трудно. Между 1968 г. и 1980 г. той обикаля и тропа на всяка врата, но издателствата категорично отказват да го публикуват. Дежурното им обяснение е, че стиховете му „не стават“.
Тази 12-годишна забрана обаче не сломява, а калява духа на мъдреца. През това време Кънчев попълва библиотеката си, за която Игов казва, че е толкова богата с поетически книги. Чете, занимава се с преводи, осъществява контакти с други поети и интелектуалци в чужбина. Получава покана да гостува във Франция, което естествено му е отказано. Според Пламен Дойнов, Кънчев си е поставил тайната задача, търсейки признание в чужбина – да остави пред свършен факт недоброжелателите и завистниците си у нас. След като видят, че в чужбина го признават, четат и превеждат, питат и се интересуват от личността му – то на нашите няма да им остане друго, освен и те да почнат да го издават. В общи линии именно това се случва. И то напук на установения ред.
А редът е бил, първо държавата да контактува с чужбина и да уреди кой писател или поет къде точно да бъде издаван. Кънчев действал другояче. Тъй като и без това бил низвергнат и не му приемали стихосбирките за издаване, той се свързвал чрез писма със свои приятели в чужбина, с които бил завързал вече близки отношения покрай преводите си. Това допълнително нагнетявало обстановката около него и карало службите да се чудят какво да правят с този „чепат“ и непримирим човек.
В крайна сметка забраната паднала и от 1980 г. насетне почнали да го издават, макар да бил следен зорко с кого контактува и какво „крои“. Въпреки преживените несгоди, Кънчев не станал мизантроп, не намразил хората, а запазил хуманизма си. Обичал пред приятели да казва: „Изчезне ли човешкото, и морските сирени ще останат само неми риби”.
Наричат Кънчев „отшелник на думите“. Той наистина е отшелник, съзнателно лишил се от принадлежност към литературна група и поколение. Днес е трудно да се определи родството му с други български поети: причисляван е, ту към „априлското поколение“, ту към „младите“. Според критиката той умело смесва традиция с модерност. „Кънчев изразява духовния опит на модерния човек в един свят на насилие и дехуманизирани човешки отношения, утвърждавайки морални и естетически ценности, произтичащи от най-дълбоки битийни извори. Поетът, „отшелникът на думите”, е призван да дари тези ценности на света, извлякъл ги от собствените си глъбини в миговете, в които проблясва „чудото на живота“. (Св. Игов)
Ще завърша с хубавото философско прозрение на Николай Кънчев: „Ако е възможна Свобода без власт, това ще бъде Свободата на езика. Изгубеният рай ще се завърне като невъображаем образ.“
https://www.bulgarkamagazine.com/%d0%be%d1%82%d1%88%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d0%b4%d1%83%d0%bc%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b0%d0%b9-%d0%ba%d1%8a%d0%bd%d1%87/
Изследвам, издирвам, любопитствам за интересната и многозначна символика на дърветата в различните култури, проучвам необичайни дървета, търся образа и ролята на дървото в нашата народна култура, но за такова чудо като като дендритите ( от гр. - обитаващи дърветата), изобщо не подозирах!
Ето статията от сайта Двери на православието: “Монасите, които живеят в дървета” - https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100/catid,65/id,71862/view,article/
#обичамдърветата
#дърветатавхристиянството
#символиканадърветата
#таропътешествиепоюнг
#Отшелникът
#тародървета
