1. Бай Ганю е много обемнa, на практика неизчерпаема фигура – и като литературен образ, и още повече като тип. Бих казал – най-обемната и неизчерпаема фигура в българската литература, включително и защото тук не става дума само и просто за литература.
Румен Шивачев е намерил свой собствен подход към нея – като архетип. Това е първото и едно от най-важните достойнства на изследването. Каквито и резерви да имаме към избрания подход, той има своето право на съществуване наред с всички останали, които са вече изпробвани.
По своя замисъл, а и по изпълнението си, монографията е по-скоро социо-философска, отколкото тясно литературна (ако изобщо подобни разграничения са уместни в хуманитарното поле). Фигурата на номиналния протагонист е разгледана в един широк, социокултурен и народопсихологически план, далеч надхвърлящ обема на конкретната Алекова творба от 1894/95 г. (макар това надхвърляне да е вътрешно предположено от самата творба, съдържащо се иманентно в нея).
Както казах, Шивачев чете Бай Ганю не толкова като литературен образ, а като архетип, и то в един пределно конкретен теоретико-методологичен аспект – през аналитичната психология на Юнг (макар това да не е особено видимо от наслова, използващ понятието „сублитературен мит”[1]).
Точно в този случай подобен подход е повече от уместен, доколкото Бай Ганю, освен всичките си тясно литературни и социокултурни проекции, несъмнено е фигура на националното колективно несъзнавано.
Сам по себе си такъв подход е силно ангажиращ – както за автора, така и за критика му. Едно навлизане в детайли относно реализацията на подхода би било обект на други жанрови формати (отчасти вече съм го правил, доколкото Бай Ганю е и сред личните ми изследователски пристрастия, при това в сходен ракурс). Най-общо бих отбелязал, че Шивачев е малко излишно съсредоточен повече върху самия метод, отколкото върху приложението му, върху самата жива органика на творбата. Струва ми се, че именно като архетип, като израз на едно несъзнавано в българската колективна „душа”, Бай Ганю разтваря множество сюжети, част от които в това изследване са отминати за сметка на едно по-плътно придържане към „буквата” на юнгианския метод.
Бих казал, че за самото изследване в неговата номинална насоченост подобно строго придържане към метода е едновременно сред големите плюсове и големите минуси. Предимствата са очевидни: ясно дефинираният и строго следван подход концептуализира изследването, придава му вътрешна хомогенност и го спасява от потъване в „лошата безкрайност” да се говори за всичко и отвсякъде – опасност, която е съвсем реална, а и трудно избежна в случая „Бай Ганю” – творбата, героят и още повече (архе)типът. Именно стриктното придържане към избрания метод спасява работата от подобна аморфност.
Но, от друга страна, тази прекалена теоретична фокусираност върху подхода отчасти изсушава и схематизира работата. Ако се изразя по-образно, юнгианският подход на моменти прилича на прекалено плътна, тежка теоретична черупка, която обгръща, пристяга отвсякъде и задушава живото тяло на самата литературна материя като пряк предмет на изследването. Това е така не само в първата, философско-теоретична част (където методът се разисква сам за себе си, отчасти извън инструменталната си функция), но тече като една паралелна линия през цялото изследване. На практика методът от инструмент се превръща във втори предмет на изследването, наред с Бай Ганю.
Подобна метаоптика, съединяването на предмет и метод в единен разказ, има своите основания, разбира се, особено когато се прави за пръв път по толкова преднамерен и категоричен начин в българското литературознание: представяне на определен метод, отдавна доказал ефективността си в световен план, посредством прилагането му към едно класическо за родния литературен канон произведение.
От друга страна, метааргументацията на метода в случая работи и като пряка аргументация на самия предмет тъкмо поради плътната срастнатост на двата.
2. Изследването започва с един „Уводен тезис”, който е формулиран като въпрос – „Какво е Бай Ганьо?” Именно „какво”, а не „кой”.
Сред целите на този кратък увод е да формулира основните работни понятия, на първо място архетип. Въпреки яснозаявената юнгианска основа на понятието, то е стеснено в посока към националното:
Бай Ганю е мислен като „национален” архетип (с. 10) с „едновременно диахронно и синхронно битие” (с. 11) – едновременно „процес” и „явление”, казано с думите на Ст. Елевтеров (с. 12).
Това ни кара да се запитаме доколко всъщност нямаме тук едно преартикулиране в юнгиански методологичен и терминологичен ключ на стария – и сякаш вечен, неизбежен – спор за националната и наднационалната (социално-историческа, социокултурна, колективно-психологическа) същност на Алековия герой? – Но националното в случая е надхвърлено не в своята над-перспектива, а точно обратното – назад и надолу, в един инфра-аспект, чрез реставриране на скрити дълбинни пластове, на скрити енергии, работещи в колективно-психологическите обеми на националното.
Но двете проекции непрестанно интерферират помежду си. В разгръщането на тезата по-нататък вертикалното действие на архетипа се трансформира в хоризонтален план, сдобива се със социокултурен обем. Тази трансформация е същностна за подхода на изследването към своя предмет. С пределна яснота, макар и посредством една съвсем не академична образност, тя е формулирана в един пасаж, който е ключов (и неслучайно изнесен от автора на задната корица на книгата като своеобразен анонс):
„Майка България забременява от тираничен и нелюбящ я баща и когато идва времето за раждане, от утробата й се освобождава един плод, обременен от вътрешното си ембрионално минало и пренасящ наследените си жизнени проблеми и малформации във всяко следващо потомство, което пък, от своя страна, се стреми по различни начини да се отрече от него, да не го припознае и да го ликвидира като свой баща – като негов Едип”.
Пасажът е ключов не само защото постига най-синтетичната и ярка формулировка на казуса. Той фокусира в една точка, среща и взаимопрониква сюжета на изследването в целия му вертикално-хоризонтален, исторически и социо-психологически обем, от една страна, и методологичната рамка, от друга. При това тази холограмна стереоскопичност е езиково проявена: тук едновременно звучи езикът на самия протагонист („Майка България”), който, разбира се, е колективен – езикът на българския колективен човек с корени дълбоко в националноидеологическия иконизъм на Възраждането, и оперативния метаезик на метода, на „рамката”, опериращ със същата родово-семейна образност. А вътрешният обем на цялата тази привидно разноредова амплитуда – между фигурите на „Майка България” и бащата Едип, които не само смислово, но и синтактично рамкират изречението – е изцяло зает от явлението, което е предмет на изследването – от явлението „Бай Ганю” като „архетип, продуциращ митологични мотиви”, както казва самото изследване.
Или с други думи – като явление, разкриващо как определена историческа/генетична обремененост непрестанно се възпроизвежда в хоризонта на актуалното колективно битие.
Археологията на образа (архетипа) неизменно стига назад до петвековното турско присъствие, формирало устойчивия генотип на българското колективно съзнание и още повече несъзнавано, чиято фигура е „вечният българин” на Алеко.
И тук изследването формулира друг от носещите си концепти – Бай Ганю като сублитературен мит (с. 17), т.е. именно като една историко-психологическа холограма с национален обем, която литературата само диагностицира и артикулира, но не удържа – а и няма претенции да удържи – в собствените си рамки.
Така работата на Шивачев са забива в самия епицентър на вечно болния, или по-скоро болезнения проблем за националната същност на Бай Ганю. Но избраният методологичен подход – аналитичната психология на Юнг – я спасява като цяло от спекулативни крайности, налице в някои други подобни интерпретации (например на Любомир Котев или Калина Галунова в последно време).
Казах „като цяло”, защото все пак у Шивачев работи една позитивна колективно-национална конотация на архетипа – Бай Ганю като израз на една стихийна дионисовска „несъкрушима виталност” (с. 153). И тъкмо на тази основа той ще бъде сближен малко неочаквано на пръв поглед, дискусионно, но може би не съвсем безоснователно, с образ като Лазар Дъбака на Елин Пелин.
Следвайки тази логика – но без да изпуска юнгианската парадигма, – авторът стига до един далеч по-спорен жест – до отричане на понятието „интелигент” като дискриминационно по отношение на колективния „етос”, чиято персонификация е тъкмо Бай Ганю (с. 155): постановка, изискваща далеч по-задълбочена аргументация.
3. Първата същинска глава е изцяло теоретично-философска. Тя се занимава с основното понятие архетип, както то е въведено и разработено от аналитичната психология на Юнг и „неговата” школа, която демонстрира завидна активност и до днес. (Тук авторът е улеснен от факта, че не само почти целият Юнг е преведен на български, но и многочислените му епигони в специалната поредица на издателство „Леге артис”. Затруднението по-скоро е било да се отсее значимото, смисленото в цялата тази епигонска свръхпродукция.)
Сред основните, носещи инструменти, които са извлечени от тази теоретико-философска дискусия, е антитезата „бащи–потомци”, resp. „статика–динамика” (мултиплицирана в „семантичен покой – семантична йерархия”), през която архетипът „Бай Ганю” се прожектира в българската историческа конкретика („робство–освобождение”). Така теоретико-философската абстракция пряко проработва в плана на конкретните исторически и социокултурни реалности, чиято рожба е Бай Ганю именно като национален архетип.
Постепенно общата теория на архетипа, въпреки сублитературната си обемност, се фокусира върху литературната материя (с. 38) – върху специфичните интерференции между тях (т. нар. литературен мит/архетип). Тук Бай Ганю се редополага сред феномени като „Дон Кихот”, „Фауст” и др. (с. 44), едновременно литературни образи и културни митове/архетипове.
4. Втората глава се фокусира върху „Бай Ганю” като архетип и социален мит и някои конкретни податки за това в творбата на Алеко. Главата стои, така да се каже, върху една
основна юнгианска теза – мита като разказ за сблъсък между архетипи (с. 62), плюс символния потенциал на самия мит (Лосев).
Тук в особено чист вид проличава един от похватите на Р. Шивачев: излаз от „архетипната” оптика и аргументирането й чрез близък прочит на отделни детайли (именно детайли) от Алековата творба. Социокултурната същност на архетипа е „просветната” чрез силнонасочено, прорязващо фокусиране върху един определен детайл, скрупульозно и на пръв поглед дори самоцелно анализиран в дълбочина – в случая сдвоеността „агарянски ямурлук – белгийска мантия” в знаменития начален абзац на Алековата творба от 1895 г. Това сдвояване е използвано като специфичен ключ към проблема: целият исторически субстрат „робство–свобода” е закодиран тук, заедно с целия си колективно-психологически и аксиологически товар (антитези като национално–социално, положително–отрицателно и т.н.).
Авторът не се оставя да бъде подхлъзнат от лесната инерция на втръснали антитези от типа: национален или социален тип е Бай Ганю, отрицателен или положителен? По-скоро той изследва тъкмо проблемните зони на сцепване в тях – именно онова, което е „суб-” в образа, невидимото, убягващото от еднозначните дефиниции, скритите равнища и енергии в него.
5. Оттук нататък изследването задълго се съсредоточава върху няколко конкретни „гледища”.
Първото е на Ив. Д. Шишманов, а чрез него – и на Паисий. Дискутирана е продуктивната аналогия между Паисиевия „юрод” от самото начало на Възраждането, който се срами да се нарече българин, и Алековият герой от края му, който гръмогласно се бие с юмруци в гърдите: „Булгар! Булгар!” (аналогията като червена нишка преминава през цялото изследване): „юродът като фикционална персоналия на робството и Бай Ганьо като персонализирана фикция на Освобождението”, казано със сложния език на самото изследване (с. 110). Сдвояването е вътрешно амбивалентно: Паисиевият „юрод” като историческият базис на Бай Ганю (с. 133), от една страна; но от друга страна е красноречивото „Булгар! Булгар!” на героя. Двойственост на идентификациите, която имплицира цялата сложност на казуса.
Достойнство е преинтерпретацията на отделни интерпретации на образа, и специално вниманието, отделено на Георги Константинов – един незаслужено пренебрегван критик. Аз също смятам, че в неговия подход към Бай Ганю има продуктивни неща, които заслужават да бъдат включени в по-активен научен оборот. Точно това прави дисертацията в следващата си глава. Достатъчно е да се посочи само диалектическият принцип на енантиодромията (определен още от Хераклит), при който качествата на един обект се превръщат в негови недостатъци и обратно. Напълно съм съгласен, че точно подобно осцилиращо отношение е продуктивният подход към явлението „Бай Ганю”, а не еднозначното му заклеймяване (а още по-малко фаворизирането му).
Тук бих отбелязал една от характерните черти на изследването: ред прозрения, подхвърлени някак мимоходом, между другото, които изненадват с инвективния си потенциал. Например антитезата „интуицията Алеко Константинов” срещу „инстинктътБай Ганьо” (с. 177), която, смея да кажа, обогатява вечния проблем за отношението автор–герой в казуса „Бай Ганю”.
6. След погледа през две от класическите интерпретации на образа книгата насочва вниманието си пряко и отблизо върху механизмите, чрез които творбата на Алеко борави с архетипа, стабилизира го и на практика го произвежда в про- и ретроспективен план, както и върху емпиричния социоконтекст на създаването й (главата, онасловена „Своенравието на архетипа”).
Но и този херменевтичен подход е силно редуциран, избирателно фокусиран върху отделни частни и дори маргинални на пръв поглед аспекти; но, оказва се, те по особен начин не само контекстуализират прекия обект/протагонист, а предлагат нови, освежаващи ракурси към него.
Такъв силен акцент е изясняването на „вторите образи”, както са наречени (или девтерогонистите, според терминологията на Живко Иванов), особено техния колективен образ от втората, т. нар. „българска” част. Те са поставени някак мимоходом, но съвсем не безоснователно между Вазовите „чичовци” и българановската литература (с. 218) – един от онези неразгърнати проблясъци, изобилстващи в дисертацията, за които вече споменах.
7. Следващата глава продължава в същия маниер. Тук са събрани различни аспекти и подходи, обединени от наслова „Ракурси на дълбинното”: структурата на творбата „Бай Ганю”, от една страна (механизмът й на разказване); архетипът „Бай Ганю” и неговият социокултурен контекст, от друга; биографичната фигура на Алеко, от трета. – Но тази безсистемност е привидна, тъкмo в казуса „Бай Ганю” тя има своето вътрешно, „дълбинно” основание. Подобна разноредова свързаност тук е реален фактор в далеч по-голяма степен, отколкото в която и да е друга творба не само в българската литература. Затова, струва ми се, много уместно точно по този начин изследването е едновременно кулминирано и финално обобщено – разбира се, отново през теоретико-концептуалната парадигма на аналитичната психология.
Продуктивността на тази интегралност на подхода особено проличава например в прилагането на психоаналитичния метод в структурно-композиционен план – специфична „психологизация” на трите композиционни части на Алековата творба: прологът като „раждане-сътворение”, пътуването към/по Европа в първата част като специфична екстроверсия, завръщането и пребиваването в България като интроверсия (с. 244–246).
В тази заключително-обобщаваща картина е вплетена и критическата рецепция, едновременно в линейно-хронологичен и вътрешно-структурен аспект (в последната подглава 5), с което композиционната рамка на цялото изследване е затворена.
8. След тази затваряща рамка е добавено само едно „актуално заключение”, озаглавено „Бай Ганьо, Дон Кихот и Санчо Панса – идеята за родното и идеологиите й”. Тук чрез сблъскването на две опозитивни сдвоявания – „Бай Ганю – Алеко”, от една страна, и „Бай Ганю – Дон Кихот / Санчо Панса”, от друга – дискусията се връща отново към „вечния” въпрос за родното у Бай Ганю.
Тази оперативна колизия изглежда твърде усложнена, разноредова. Но и тя има основанията си у Юнг – в начина, по който той изследва отношението между автор и герой (Ницше–Заратустра, Гьоте–Фауст) и противоположно-сдвоени персонажни двойки в световната литература (Квазимодо–Есмералда, Фауст–Мефистофел и, разбира се – „чистият” случай – Дон Кихот и Санчо Панса).
Подобно буквализиране на парадигмата с оглед на един конкретен частен случай крие своите рискове, но понякога то е доста продуктивно; и тук случаят, струва ми се, е точно такъв. По този начин всъщност се дискутира свръхцентралният въпрос доколко национален е Бай Ганю и доколко е универсална фигура на преходни епохи – демаркационната „червена линия”, която минава през цялото рецептивно битие на героя/типа и го разсича.
9. Вече обърнах внимание на отделни свои несъгласия; сега да систематизирам впечатленията си в тази насока. Като изключим най-важния проблем с прекалено силната, доминантна позиция на теоретичната решетка, която понякога сковава погледа към самата творба, задушава го и, така да се каже, прави рамката по-важна от самата картина (но пък в други случаи разкрива неочаквано продуктивни перспективи), резервите ми са свързани с прекалената на моменти стилистична и терминологична усложненост. А също и с недоизяснеността на отделни тези, подхвърлени наедро и останали недокрай аргументирани.
Основният принос на това изследване: за пръв път проблемът „Бай Ганю” – (архе)типът, но и творбата – е подложен цялостно, концептуално и систематично на интерпретация през една определена теоретико-философска парадигма, която е не само много продуктивна в конкретния случай, но и отдавна доказала ефективността си в световната литературно-научна практика.
[1] Румен Шивачев. Сублитературният мит Бай Ганьо. София: Карина – Мариана Тодорова, 2016. (Страниците в скоби по-нататък са по това издание.).
https://kultura.bg/web/%D0%B1%D0%B0%D0%B9-%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D1%8E-%D0%B2-%D1%8E%D0%BD%D0%B3%D0%B8%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%BE%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5/
По-нататък всичко е повече или по-малко известно на широкия кръг читатели. Видението станало в храма по време на молитва. Както по-късно св. Серафим Саровски видял на Литургията Христос, обкръжен от ангелските сили, така и Андрей видял Божията Майка, идеща по въздуха в обкръжението на светиите. Андрей чул молитвата на Богородица, молеща Своя Син да приеме молитвите на всеки човек, обръщащ се за помощ към Нея, Божията Майка.