ПАПЕСАТА. БЪЛГАРСКИ АРХЕТИПИ

От ИИ:

Българският фолклор и митология предлагат няколко образа, които споделят основните характеристики на архетипа на Таро картата "Върховната жрица" (The High Priestess), която символизира интуицията, скритото знание, мистерията, подсъзнанието и вътрешната мъдрост. 

Основните български архетипи, свързани с Върховната жрица, са:

Вещицата/Знахарката (или Баячката): 

Този образ е може би най-близкият еквивалент. Вещицата/знахарката е жена, която живее на ръба на обществото (често в гората или отдалечено място) и притежава дълбоко познание за природата, билките и магиите. Тя е пазителка на тайни и древни ритуали, до които обикновените хора нямат достъп. Към нея се обръщат за лек, за предсказания или за помощ в трудни моменти. Тя въплъщава както лечебната, така и по-мрачната, мистериозна страна на Върховната жрица.

Самодивата/Горската нимфа (в определени аспекти): Самодивите са митични същества, обитаващи горите и планините. Те са красиви, но опасни. Притежават мистична сила и знание за природните цикли, които не споделят лесно. Техният образ кореспондира с недостъпността, мистерията и връзката с природата на Върховната жрица. Те могат да бъдат както благосклонни, така и отмъстителни, което подчертава дуалистичния характер на скритото знание (подобно на черно-белите колони в изображението на картата).

Пророчицата (като Преподобна Стойна или Ванга в народното съзнание): 

В по-късния български фолклор и история съществуват образи на реални жени, които са се превърнали в архетипи на пророчици и ясновидки. Тези фигури, които често са били слепи или по някакъв начин "различни", са символи на интуитивното прозрение и способността да виждат отвъд материалната завеса на реалността, точно както Върховната жрица седи пред завесата на храма.

Бабата-разказвачка (на приказки и митове): В патриархалния български бит, по-възрастните жени (баби) са били пазителки на устната традиция, историята, мъдростта и моралните уроци на общността. Чрез своите разкази те предават скритото културно знание на следващите поколения, което е паралел на ролята на Върховната жрица като учител на вътрешните истини. 

Тези архетипи улавят същността на Върховната жрица, която е свързана с необяснимото, с тихата сила на интуицията и с мъдростта, която не може да бъде намерена в книгите, а само чрез вътрешно търсене и връзка с невидимия свят.

***********   

СВЕТА ПЕТКА

Текстът е от книгата на Павел Павлов "Търновски светци и духовни водачи". В. Търново, 2024 г.

СВ. ПРЕПОДОБНА ПЕТКА ТЪРНОВСКА                   

(Св. Параскева-Петка Епиватска, св. Петка Българска)

Св. Параскева (бълг. Петка) е живяла през втората половина на Х в. в Източна Тракия, тогава във Византийската империя. Родена е в градчето Епиват (дн. Селимпаша, Турция), на брега на Мраморно море, петдесетина км северозападно от Константинопол. Произлиза от знатно семейство, а баща ѝ се е казвал Никита. Нейният по-голям брат Евтимий също става монах, а по-късно е митрополит на Мадит (дн. Еджеабат, Турция), на европейския бряг на пролива Дарданели. Известен е и като св. Евтимий Мироточиви, защото също е канонизиран за светец, а паметта му се отбелязва на 5 май. 

В Житието на св. Петка патриарх Евтимий е сметнал за необходимо да отбележи: “… братът на преподобната Петка, след като усвои добре свещените книги и достойно изпрати при Бога родителите си, облече се в иночески образ и бе наречен кир Евтимий. Той измина добродетелния път и възлезе върху добродетелната лествица, така че името му се прочу навсякъде. За премногото му добродетели бе възведен в архиерейския престол и бе ръкоположен за Мадитски първопрестолник и пастир; много и преславни чудеса извърши той там! Различни ереси от стадото изгони, паството към живоносни пасбища напъти, всички църковни дела добре уреди, дълги години живя и в дълбока старост при Господа отиде. Много и преславни чудеса извършиха мощите му, положени в същата църква…“

 Още като девойка Параскева чува в храма гласа на Исус Христос и се посвещава на вярата. Известно време живее е като отшелница – отначало в родната си Източна Тракия, след което в продължение на години пребивава в пустинята в днешна Йордания. 

Предусещайки смъртта си, св. Петка се завръща в родния си Епиват където изгасва в пълно усамотение. Гробът на светицата тъне в забрава, докато нейните свети мощи не стават известни като източник на чудеса. Тогава са пренесени в храма на  Каликратия (дн. Мимар Синан, Турция), също в Източна Тракия. 

Култът към светицата е познат и в Константинопол / Цариград, но популярността му е ограничена главно в Източна Тракия. 

След паметната битка при Клокотница (9 март 1230 г.), когато цар Иван Асен ІІ постига българска военно-политическа хегемония на Балканите, той изисква от латинците да му бъде предадена раклата със светите мощи на св. Петка. Светите мощи са пренесени тържествено в столицата Търново и положени в “царската църква”. Според някои учени става дума за “Св. Четиридесет мъченици”, но е по-приемливо това да е именно великолепният храм в чертите на Царския дворец. 

Именно от Търновград култът към св. Петка се превръща в национален и общоправославен. Така светицата завинаги става “Търновска”, а съвременниците я възприемат като закрилница на града и България, в емоционален план и като “Търновска слава”! 

Най-големият връх в увековечаването на светицата е житието, написано от св. патриарх Евтимий – новаторска и дълбоко емоционална творба, станала известна далеч зад пределите на България. 

Търновските царе ценят небесната подкрепа на светицата – в своя договор с Венеция цар Иван Александър (1347 г.) се заклева в Бога, в Св. Богородица, в кръста “... и в света Параскева Търновска”. Интересно свидетелство за почитта към светицана не само от православните, но и от пребиваващите в България католици е завещанието на един дубровнишки търговец от 1363 г. В този официален докумен специално е посочена църквата „Санкта Венера“ / „Св. Петка“ в Търново като място, в което специален пратеник да се помоли за душата на автора на завещанието.

Мощите на търновската закрилница са отнесени от второто ѝ „отечество“ през 1395 г., когато са измолени от “младият цар” Константин, синът и съвладетел на видинския цар Иван Срацимир. Светите мощи остават в столицата на Видинското царство до 1397 г., когато султан Баязид ги подарява на сръбската княжеска фамилия. След завладяването на Белград от османцитте през 1521 г., мощите на св. Петка се озовават в  Цариград, а през 1641 г. – в Яш, старата столица на Молдова, където са и днес. Те са дарени на молдовския владетел Василий Лупу от Константинополската патриаршия като знак на благодарност за изплатените от него дългове на „вселенската църква“ към османската държава. Важно е да се облежи, че този молдовски княз се е родил в Долно Арбанаси (дн. Пороище до Разград) – селище, което е „дъщерно“ на Арбанаси до Търново. В надписа над мястото, където е бил саркофагът с мощите на светицата до края на XIX в., тя изрично е наречена „Терновска“.

Света Петка е най-популярната българска светица, посветени са и десетки храмове и манастири из цялата българска етническа територия (вкл. Македония и Албания), в Сърбия, Румъния и Молдова. 

Нейни икони се озовават и създават в Украйна и Русия, вкл. в Сибир, а дори и в католическа Полша. Църквата отбелязва паметта на св. Петка Търновска на 14 октомври.