пътеки13: януари 2024

сряда, 31 януари 2024 г.

ХАРУКИ МУРАКАМИ: НОРВЕЖКА ГОРА

За книгата в Уикипедия:

“Романът е носталгична история за загубата и процъфтяващата сексуалност. Написан е в перспектива от първо лице от Тору Уатанабе, който си спомня за дните си като студент в Токио. Чрез спомените му читателите виждат как той развива връзки с две различни жени – красивата, но емоционално обезпокоена Наоко и дружелюбната и изпълнена с живот Мидори.

Действието се развива в Токио в края на 60-те години на XX век във време, когато японските студенти протестират срещу установения ред. Макар да служи като фон, върху който се разкриват събитията от романа, Мураками (през очите на Уатанабе и Мидори) представя студентското движение като, до голяма степен, слабо волево и лицемерно.

Линк:

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%BE%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%B6%D0%BA%D0%B0_%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B0_(%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD)

Още за книгата:

Вдън норвежките гори на Мураками

Илия Дерменджиев

И когато се събудих,

бях сам. Птичката беше излетяла.

Така че запалих огън.

Не е ли добре, норвежко дърво?

Това е последният куплет от песента на Beatles – Norwegian wood. Същото прави и Мураками със своята версия на “Норвежка гора” – запалва огън в сърцата ни и ни кара да си тананикаме мелодията на песента, докато си мислим за Тору, Наоко, Мидори, Рейко, Нагасава, Хацуми и Кидзуки – всички до един запомнящи се герои в един от най-известните романи на автора.

https://truestory.bg/vdyn-norvejkite-gori-na-murakami/

Песента на Бийтълс - https://youtu.be/Y_V6y1ZCg_8?si=OABFlUJEacsV1j6r

ЗДРАВКО КИСЬОВ: СТИХОВЕ

ДЪРВОТО

Есен – време за размисъл,

за равносметка и за прозрения!...

Дървото под моя прозорец

също пише повестта на живота си

и лист по лист

я пуска в стаята ми да я чета:

Колко виелици са го брулили

и не се е прегърбило...

Колко птици са вили в клоните му гнезда

и с колко от тях през годините

се е разделило...

Как вятърът е разпилял семенцата му

на всички възможни посоки,

а то не знае нищо за рожбите си...

И само за едно дискретно мълчи –

за излиянията на влюбените,

намерили неочакван приют

под неговата корона.

А може би и то е безпомощно

да каже за любовта нещо повече,

отколкото е самата любов!

БЕЗПЛОДИЕ

И ето, след години се завръщам

в стария си дом и търся

дръвчето, посадено от баща ми

в деня на мойто раждане.

Търся своя връстник…

„Дървото ли?...

То, сине, високо избуя,

но беше безплодно –

ми казва сегашният стопанин на къщата. –

Дори и сянката му нещо бе нездрава.

Отсякохме го;

в такива случаи секирата е справедлива…“

Говори той

и изпитателно ме гледа във очите.

Или поне на мен така се струва.

Но завинаги

запомням този поглед,

който сякаш преценява

дали не съм и аз

като дървото.

СВИДЕТЕЛ

Край дърветата,

които скоро ще цъфнат,

огньове пламтят,

възбудени хора се суетят –

горят

миналогодишната шума.

Така

новите листа на дърветата

никога не ще видят старите...

Но виж –

там един цвят се разпуква.

Дали той – единствен свидетел –

ще разкаже на свойте събратя

какво е видял?...

Дали ще разкаже

как са изгаряли неговите предци

в крематориума на пролетта?...

Или, опиянен от живота,

ще помисли,

че с тия огньове

умиращите го поздравяват?...

ПРОЧИСТВАНЕ

Дърварите прочистваха гората

от изгнилите стари дървета.

Ехтяха ударите на брадвите

и воят на електрическите триони.

Птиците обезумели се мятаха

в небето над тази сеч,

обезпокоени за свойте гнезда.

На мястото на падналите дървета

струяха водопади от светлина.

Тя ще изтръгне от влажния хумус

нови дъбчета, нови брястове,

които ден след ден, постепенно

ще запълнят празнините в гората.

Но аз вървях след секачите

и си мислех със болка

за ония избуяли вече филизи,

премазани от повалените стволове –

само защото са расли в близост до тях,

само защото не могат да се отдръпнат.

Вървях след секачите

и си мислех за оня прогнил мой събрат,

който може утре да рухне

с цялата своя мощ

върху мене.

ЗНАМЕНИЕ

Цял ден

трионите на дървосекачите виеха

и поваляха дърво след дърво.

Вечерта,

когато палачите си отидоха,

прокудените от врявата птици се върнаха.

И дърво по дърво

издигнали с ноктите си,

цялата гора отново изправиха

и я държаха така,

като страшно знамение.

Сякаш Бърнамският лес на възмездието

наистина съществува.

УРОК

Днес, деца, ще обсъдим следната приказка:

„Дървото даде най-хубавия си клон

за дръжка на брадвата,

която стоеше в килера безпомощно.

И вярна на своя характер,

брадвата скоро се върна повторно,

за да отсече самото дърво.“

Това е приказката, деца.

А сега да направим следния опит:

Който иска да бъде брадва –

да излезе две крачки напред!...

Как, никой ли не иска да бъде дърво –

откъде тогава ще вземем дръжки за брадвите?

ОТГОВОР

Също че ръкомахаше –

дървото поздрави бурята с клони,

но въпреки това

тя ги окърши.

Нямаше кой да му каже,

че с буря не се флиртува.

Из „Светлопис“, избрани стихотворения (изд. „Ерго“, София, 2023)

За Здравко Кисьов

Кисьов, Здравко Крумов (Завет, 1.01.1937 – Русе, 23.01.2015).

Дебютира през 1955 във в. „Дунавска правда“ (Русе).

Редактор на вестник към Параходство „Българско речно плаване“ (1964–1971), редактор във в. „Дунавска правда“ (1971–1982), главен редактор на литературния алманах „Светлоструй“ (1982–1991) и др.

Здравко Кисьов е председател на Дружеството на писателите при СБП в Русе от неговото създаване през 1976 до 1991; член е на Съюза на българските писатели (1970) и на Съюза на преводачите в България (1974), членувал е и в Съюза на българските журналисти, както и в Българския ПЕН-център.

Автор е на книги с поезия, сред които дебютната „Откровение“ (1962), „Вътрешен пейзаж“ (1976), „Зрение“ (1984), „Тайнопис. Любовна лирика“ (1987), „Канон. Избрани стихотворения“ (2002), „Обратно време. Избрани стихотворения“ (2007) и др. Превежда поезия и проза – предимно от полски и от езиците на прибалтийските страни.

Здравко Кисьов е водеща фигура в групата на т.нар. „сърдити млади“, която се състои от десет русенски поети.

През 1962 те издават книжката „Поетическо вероизповедание“, към която З. Кисьов пише въвеждащи думи и на 1 декември провеждат публично четене в тогавашния ВИММЕСС (днес – Русенския университет).

Случаят „Поетическо вероизповедание“ се разраства до мащаба на литературен скандал, с който се заема Окръжният комитет на БКП. Поетите са обвинени, че механично копират буржоазния Запад в стремежа си бързо и лесно да спечелят голяма популярност, в политическа изостаналост и липса на верен критерий към обществените явления, в преклонение към модерни западни естетически тендендии.

През 1963 групата е принудена да си направи самокритика и ритуално бива разформирована.

Към целия текст:

http://dictionarylit-bg.eu/%D0%97%D0%ьB4%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BA%D0%BE-%D0%9A%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%BE%D0%B2-%D0%9A%D0%B8%D1%81%D1%8C%D0%BE%D0%B2

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА: СТИХОВЕ

ПЛАМТЯЩО ДЪРВО

Елисавета Багряна

Зад нас, кра нас, пред нас - гори столетни,
необуздаем втори океан
с вълни безкрайни, в тъмна маса слети,
с прибой зелен, над сушата разлян.

А ний пътуваме с четвърта скорост
към слънцето, с предпазни очила -
и само чувам как фучи просторът,
и гледам - зеленикава мъгла...

Но виж, тук-там огрели гъсталака,
пожари ли раздухани пламтят?
- Спри, моля, спри - едва ли не изплаквам, -
отбий от асфалтирания път.

И ето, засия сега под мене
дърво на тропиците - фламбойан -
с грамадни, плътни цветове червени,
с листа червени - пламък разлюлян.

И в сухия сезон, и в дъждовете
ти не загасваш, огън жив и чист.
Дърво-сърце, поет на лесовете,
да бъда като теб ме научи.

Завинаги в очите си те вземам -
през радост и през сълзи в тях пламти!

А за да стигнем бягащото време -
с четвърта скорост пак ще полетим.

https://sbp.bg/100-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D1%80%D0%BE%D0%B6%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D0%B0/

ДЪБОВИ ЛИСТИ

Елисавета Багряна

Пътеката е същата.
И същите са
реката, моста, камъните.
Но тебе - няма те.
И пролетта я няма още,
и славеите,
и глухи са предпролетните нощи.

Дърветата са голи.
Отнесени
от ветровете есенни
са миналогодишните им листи.
Единствено дъбът (ти знаеш кой)
обвит е още в ланшната си шума,
тъй както аз съм в спомените си,
и ние се разбираме без думи...

Но слънчевият кръговрат
се сключва пак.
Набъбналите пъпки млади
ще изтласкат
без пощада,
без нежност и без ласка
и дъбовите упорити листи
и ще грабне и отвее
вятърът южняк.

А ти ще дойдеш ли отново
от синия простор,
мой ветре развигор,
от мене да издухаш упоритите ми
спомени и мисли -
че те са като дъбовите листи:
на есенни и зимни бури-хали
устояват,
но пролетният вятър
ги отвява.

БАДЕМОВИ КЛОНКИ

Елисавета Багряна

Навън бадемите едва напъпиха
и още спят в предпролетния хлад,
а клонките във вазата
на масата ми
потънаха безумно
в розов цвят.

Те толкова нетърпеливо чакаха,
така жадуваха за пролетта,
че взеха
блясъка на електрическата крушка
и радиаторната топлина
за слънце
и разцъфнаха в нощта.

Копнежът им несдържан за живот,
осъществен,
донесе вкъщи красота
и радост
и пред техния разцвет неподозиран
за своя пролет
всеки замечта.

Но, клонки мои
без стебло и корени,
не сте
под пролетно разтворен небосвод,
не слънчеви лъчи
събудиха ви -
и вашият цъфтеж,
така красив,
ще отцъфти
без плод.

АЛЕКСАНДЪР ВУТИМСКИ: ДЪРВО

ДЪРВО

Край пътя - неподвижното дърво.

Надлъж и шир

далеч

по бялото поле

безспир

вали снега.

Притихналото, ледено дърво...

Край снежния, замрежен път

стърчат

разперените клони -

пред ледения хоризонт

стърчат

сразени безпощадно от студа...

О, зимата! Безжалостният вятър!

надлъж и шир в мълчание

разстила се огормна равнината.

Снегът вали.наоколо е бяло,

наоколо е чисто, равно -

само ти,

дърво измръзнало,стърчиш.

О, само ти

мълчиш -

сломено,

унизено,

черно -

дърво,

без устрем,

без живот -

дърво,

край ледения път

застинало в безмълвна самота.

Далеч -

надлъж и шир

по бялото поле

безспир

вали снегът.

Едно дърво, притихнало край пътя,

Едно дърво, обрулено от вятъра.

Едно дърво, което във студа -

измръзнало, само сред равнината

стои в мълчание и чака пролетта.

Информация за големия, но малко познат поет:

Сто години Александър Вутимски - https://www.google.com/search?q=https%3A%2F%2Fyoutu.be%2FuHEKAf3OdoE&client=safari&sca_esv=8caeb1d653bc9a02&channel=ipad_bm&sxsrf=ACQVn08drSvAZa4rN2Y9HM3aAGDQQPRxRg%3A1706700823378&source=hp&ei=FzC6ZZSCFYCExc8Pkq244AQ&iflsig=ANes7DEAAAAAZbo-J-PWzpth74dQDY7ONLSQdpuDnVI2&ved=0ahUKEwjU6cCCxIeEAxUAQvEDHZIWDkwQ4dUDCAw&uact=5&oq=https%3A%2F%2Fyoutu.be%2FuHEKAf3OdoE&gs_lp=Egdnd3Mtd2l6IhxodHRwczovL3lvdXR1LmJlL3VIRUtBZjNPZG9FSOAeUNMTWNMTcAJ4AJABAJgBqwGgAasBqgEDMC4xuAEDyAEA-AEC-AEBqAIKwgIHECMY6gIYJ8ICBxAuGOoCGCc&sclient=gws-wiz#fpstate=ive&vld=cid:011f5060,vid:uHEKAf3OdoE,st:0

Александър Вутимски е роден в Своге през 1919 г. Истинското му име е Александър Коцев Вутов. Още като дете се премества да живее в София, защото почти цялото му семейство е покосено от туберкулоза. През 1937 г. завършва Първа софийска мъжка гимназия. От 1938 г. следва класическа филология в Софийския университет, но заболява от туберкулоза и след година прекъсва учението си. Лекува се, но без резултат. През 1941 г. отива в санаториума в Сурдулица (Югославия), където умира на 23.09.1943 г. Първото му отпечатано стихотворение е "Пак самичко" (1935), а първият му сериозен поетически дебют е стихотворението "Улицата" (1936). От май 1939 редовно сътрудничи в издаваното от Вл. Василев сп. "Златорог", където са публикувани най-значителните и зрели стихотворения на поета. Вутимски не успява да издаде приживе своя стихосбирка. Неиздадени остават и 15 кратки есета, писани през периода 1941-1943 г.

Смятан е за един от най-значимите, но недобре познати български поети.

МИРЯНА БАШЕВА: БУЛЕВАРДЪТ

Под дебели подметки и проза

дреме есенно жълт тротоар.

На разсъмване всичко е розово -

за петнайсет минути макар.

Своя автомобилен оркестър

вдъхновен дирижира денят.

И цъфтят в суматохата кестени.

Прецъфтяват. И пак цъфтят.

Аз ги имам за съученици -

тия честни дървета - на пост

пред вековната наша традиция

да ме чакат на Орлов мост.

Дефилират милион непознати -

Димитрова, Николов, Петров...

И повикана по телепатия,

бърза новата ми любов.

Булеварда с лиричния ритъм

аз не сменям за Шанз Елизе -

тук почиват след дългото скитане

уморените ми нозе.

Този факт е световно известен -

че на "Руски" започва денят.

И цъфтят в суматохата кестени.

Прецъфтяват...

И пак цъфтят!

Георги Борисов: Сън за Миряна Башева

https://kultura.bg/web/%D1%81%D1%8A%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%80%D1%8F%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B0%D1%88%D0%B5%D0%B2%D0%B0/

Миряна Иванова Башева (София, 11.02.1947 – София, 12.07.2020).

Дъщеря на Иван Башев, загинал при инцидент на Витоша като министър на външните работи. Завършва гимназия в София (1965) и английска филология в Софийския университет (1972). Работи като литературен сътрудник в Българската телевизия (1970–1971), редактор в сп. „Отечество“ и СИФ „Бояна“, в сп. „Факел“, във в. „Сега“. Дебютира със стихове във в. „Литературен фронт“ (1972). Сътрудничи със стихове и публицистика в сп. „Септември“, „Пламък“, „Отечество“, във в. „Студентска трибуна“, „Народна култура“, „Народна младеж“ и др.

Първата стихосбирка на Башева „Тежък характер“ (1976) предизвиква положителни реакции от страна на критиката не само със своя поетически език (съчетание между преднамерено груба и дръзка образност с финес на чувството и мисълта), но и с въвличането в поезията на културните фетиши на поколението на поетесата, еднакво отзивчива към образите на ниското и на възвишеното. Тя вплита успешно съчетания на народните говори, диалекти, ползва се от турцизми по неподражаем начин.

Към целия текст:

http://dictionarylit-bg.eu/%D0%9C%D0%B8%D1%80%D1%8F%D0%BD%D0%B0-%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%91%D0%B0%D1%88%D0%B5%D0%B2%D0%B0

#дърветатавпоезията

#МирянаБашева

#кестен

#дърветатавизкуството

#обичамдърветата