ТВОИТЕ КОРЕНИ
Твоите корени са възлести като селски ръце
и всеки, пронизал пръстта, моите нерви досегна,
Българийо, цвете над младо сърце
и жилава глина, под която ще легна!
Есен твоите дъбове плачат с чугунени сълзи.
Виелици решат буките с ледени гребени.
Кремъчни пътеки, по които слизат легенди и кози,
водят при герои, в твоята душа погребани.
Мисля за теб. И се радвам. И ме боли.
Гали ме и ме мачка историята ти тежкоръка.
Под мрежа от пътища с яки възли
се мята нашата радост и нашата мъка.
Раздиран от мечове и от мълнии кърпен небосвод.
Бразди върху пепел. И посев. И звън на мотика.
Ти имаш съкровище – своята пот,
затова си нетленна и си велика!
Звездите, родени на тъкачката под стана,
излитат, за да изпълнят твоите небеса.
И лежи като морен косач Балкана –
и Дунавът е негова коса.
ПОРТОКАЛИ ОТ ПЕЛОПОНЕС. ЕСЕ
Из дворовете на пелопонеските села гледах портокалови дървета, отрупани с плодове. Шумата им беше гъста, през нея прозираше сиянието на узрелите портокали и когато духнеше вятър, ми се струваше, че във всяко дърво се борят два огъня — зелен и оранжев. В сянката на портокаловите градини лежаха нападали плодове — заревото им докосваше най-ниските клонки и аз очаквах след миг дърветата да пламнат.
Никой не посягаше към тия плодове в тревата, както не посягаха към есенните ябълки, гъсто разстлани край корените на старите дървета из нашенските дворове. Само че ароматът на ябълките беше друг — те ухаеха на мокра земя, на нанизани край някоя къртичина печурки, на изплакнати със смрадлика и изнесени на двора бъчви в навечерието на гроздобера, а портокалите ми напомняха с уханието си за далечни пристанища, за изправени на задните си крака кози, които прегризват ластарите край повалени колони на древни светилища и за ослепително сини заливи, на които окото може да се възхити само край южните гръцки брегове.
Наведох се да взема един паднал до оградата портокал. Очаквах, че той ще ми върне прохладата на утрото, което отдавна бе изчезнало в маранята на летния ден. Видя ме стопанката на къщата и тръгна към мене. Помислих, че ще ми се скара — непознат човек в техния двор — но тя се усмихваше и приведена отместваше клонките на портокалите. Беше от ония гръцки жени, които с вървежа си наподобяват догонващи се вълни. Цялото й тънко и стройно тяло играеше — и аз допусках, че тя много дни е стояла край заливите, за да съзерцава движенията на морската вода, тоя странен танец на вълните с вятъра, и в тялото й е попивала музиката, която сега се излъхваше от нейната походка.
Тя набра в скута си най-едрите портокали от разклоненото над мен дърво и когато приближи да ми ги поднесе, придържайки с длани плодовете към утробата си, видях как плътта й цялата свети като в миг на благовещение. Тя ми говореше нещо, което не разбирах, но по тембъра на гласа й разгадавах, че изрича мили и сърдечни думи.
Когато отново поехме на път и автобусът се залута между голи, пепеляви хълмове, аз се вгледах през прозорчето да зърна — за сбогом — ослепителната синева на морето, и изведнъж усетих аромата на портокалите. И отново видях да върви през градината с походка на вълна гъркинята, която щях да сънувам през дългата северна зима. И вярвах, че в най-лютата виелища тя ще ми отвори портата на своя двор, за да стопля ръцете си на нападалите по тревата пелопонески портокали.
16 септември 1989
Поезията на Иван Давидков не е лесно достъпна за неподготвения читател. За нея са необходими сетива: очи за многоцветието на света, уши - за музиката в него; усет за движение. Лирическият герой в неговите творби не е херметичен индивид. Той винаги е обвързан с хората чрез порива си или чрез една сълза, чрез крилото на птица или юзда на ездач… Ярката образност, изумително интригуващият с лекотата си и същевременно с драматизма си рисунък, експресивният поетически изказ на Иван Давидков, са качества, с които могат да се родеят малцина поети. Творбите му са белязани със самобитна творческа индивидуалност, тънка и дълбока проникновеност, интуитивно откликване на всички в обкръжаващия го свят. Автор на повече от тридесет книги - поезия, романи, есета, - той отдавна е регистрирал своя изключителен принос в съвременната българска литература.
https://literaturensviat.com/?p=34817
Няма коментари:
Публикуване на коментар