Странстващия отшелник Сидхарта, наречен Буда от последователите си носел родовото име Гаутама. Той принадлежал към неголямото племе Шаки, което се състояло само от кашатрии (воини). Хората от тази каста освен воини били и земеделци, защото не било прието да пазаруват храната си и да се занимават с търговия. Всички шакти сами обработвали земите си, включително и вожда на племето. Шактите избирали предводителя по принципа на редуването, а бащата на Гаутама не бил монарх (думата “раджаня” означава всеки кашатрия, който имал право да стане вожд).
По-късно, когато будизма почнал да се утвърждава като официална религия, легендата превърнала Гаутама в син на царя-принц Сидхарта, който се родил в разкошен дворец и израсъл сред изкушения и удоволствия.
Обикновения народ го нарекъл Шакя-Муни- “Отшелника от племето Шаки”, а по- късно Буда, което означава “Пробуден (просветлен) от Истината”.
Гаутама се замислил за предопределения за страдания човешки живот. Кои Сме Ние? Откъде Идваме? Къде Отиваме? Къде е смисълът на всичките тези страдания? Кое боли повече – Животът или Смъртта?
Като се върнал в бащиния дом, младия Гаутама се отдал на тъгата. Не го зарадвали нито песните, нито танците нито благоуханията. Заспал угрижен, но посред нощ се събудил, обзет от тревога. Навсякъде лежали заспали след пира хора, и на него му се сторило, че е единствен жив сред мъртвите..
Гаутама почувствал, че е време да промени живота си. Преди за замине завинаги решил да види за последно младата си съпруга и невръстния си син. Но нежната майчина ръка закривала лицето на бебето. “Ако отместя ръката ѝ, може да ги събудя, и ще ми е трудно да се сбогувам. Ще се върна един ден, като открия Истината.” И Той решил да стане отшелник, за да открие в размисъл пътя, който води към избавлението от мъките. Като сменил лъскавите си дрехи с дрипите на случаен пътник, той поел по трудния път на търсенията. Седем години се лутал в търсене на този неизвестен път, търсел Истината в свещените тайни на брамините, търсил я у себе си, като измъчвал плътта си с глад и самобичуване, накрая се оттеглил сам в пустошта, където само растенията и животните можели да го чуят…
И изведнъж го осенило Просветлението.
https://www.an-gdesign.com/%d0%b1%d1%83%d0%b4%d0%b0-2/
Това се случило, когато седял, вглъбен в себе си, под едно пипалово дърво (познато като Бодхи или дървото Бо, „дървото на мъдростта”) на брега на една река. Гаутама станал Буда.
Той опознал четирите благородни истини. Първата – съществуването на страданието – да съществуваш, значи да страдаш. Втората – причината за страданието е желанието, което при удовлетворяването му само се увеличава. Третата – прекратяването на страданието става чрез унищожаването на желанието. И четвъртата – Гаутама осъзнал пътя, който води към това унищожаване – благородния „осмократен” път.
Буда бродил четиридесет и пет години по градове и села и проповядвал своето учение. Той починал на осемдесетгодишна възраст. Легнал под пипалово дърво Буда се обърнал към хората с думите: „Няма какво да ви кажа повече освен това, че всичко създадено е обречено на разруха! Стремете се с всички сили към спасение!”
„Осмократният път” е нещо като стълба, чийто стъпала са: 1. Праведните убеждения, чрез които се разбират благородните истини. 2. Праведните стремежи, които изискват решителност в следването на благородните истини. 3. Праведните думи – отказване от лъжата, клеветата, оскърблението. 4. Праведното поведение, което включва забраната да се вреди на всякаква проява на живот.
5. Праведният начин на живот или просто честност в живота. 6. Праведното усърдие – постоянство в преодоляването на лошите помисли. 7. Праведната памет или постоянно самонапомняне, че всички прояви на света не са нищо друго, освен илюзия. 8. Праведното самовглъбяване – самоусъвършенстване чрез отказване от всичко земно, постигане на вътрешно спокойствие, безстрастие, избавяне дори от тази благородна радост, която води след себе си освобождаването от мирските окови.
Това последно, осмо стъпало, е същността на будистката етика. Моралното усъвършенстване на будистите се отличава рязко от това на християните. То не изисква абсолютизиране на такива понятия като добродетел, любов към ближния и т.н. То има друга висша цел: спокойствие, самовглъбяване, пълно уравновесяване, съвършенство.”
Откъси от „Боговете на лотоса”, Еремей Парнов
Народна култура, София, 1983 година
Няма коментари:
Публикуване на коментар