ПАРАДОКСИТЕ НА ЖАБЧЕТО

 

 Случайни фрагменти из живота на Жабчето и на Мъдрата Сова

Жабчето се втренчи любопитно в заглавието на книгата, която си купи относително скоро, но след като я прегледа набързо, я забрави някъде там, в голямата си библиотека.

Ооооо! Квааа, кваааа, провикна се то радостно и грабна книгата. Я да се гмурна в този най-оплетен-заплетен свят на странности, загадки, логики овъртяни, чудатости нечувани и  пр! Но… много е горещо, хм, къде да се настаня, огледа се Жабчо, засили се, затича се и - пльок - гмурна се в студената вода във ваната. Блаженство от n-та степен! И в освежената му жабешка главичка най-неочаквано прозвуча великото хайку на великия Мацуо Башо:

Старо езеро!

Жаба скача в него -

звукът на вода.

Тъкмо се отпусна в поетична наслада …. и…О! Чу друг превод:

Старо езеро.

Жабешки скок –

пльок!

Жабчо се умили от възхита и благодарност към най-големия японски поет, съчинител на известните в цял свят японски кратки стихове хайку. Този ненадминат талант е възпял него, Жабчо!Възпял и то нееднократно:

Лениво блато.

Ето – жабка подскочи.

Води разплиска.

И Жабчо забрави за момент за парадоксите и се отпусна в поетичен транс. След миг отново чу японски глас:

Не се предавай,

малко жабче!

Иса е с теб.

Иса

Иса?! О! Още един голям японски поет! Мой приятел!?? Дава ми сила!!! Но какво има предвид? За какво да не се предавам? За парадоксите ли? Ами…, няма да се предавам, ще се мъча, ще се пъча, но парадокси ще си сътворя! И запя:

Парадокси, парадокси

Има много по света

Кой ги знае, кой не знае

За това светът нехае!

И съчини парадокс:

Който пее зло не мисли,

който мисли да му мисли!

Е, да, ама не, парадокс туй не е! Жабчо затвори очички, опъна се по гръбче върху студената вода и се отпусна във водна медитация. И пред плуващия му вътрешен поглед се яви … О, ами хм, ами… да… това е самият Сократ! Сократ му намигна и Жабчо чу древния му старогръцки глас с интонация на оратор, говорещ или на някой атински площад, или на модерната ораторска платформа TED:

“Колкото повече знам толкова повече знам, че нищо не знам."

Е, да, разбира се, това е парадокс, уважаеми Сократе - хем знаеш, хем нищо не знаеш! А може би не знаеш, че знаеш? И Жабчо се напъна да измисли парадокс, но…. нещо друго се яви в мисълта му:

Някои мърморковци са интелигентни.

Някои жаби са мърморковци.

Следователно някои жаби са интелигентни.

Ето туй е! Доказах, че ние жабите сме интелигентни! И Жабчо грабна телефона и звънна на приятелката си Мъдрата Совичка. Не можеше да не се похвали. 

БОЕЦИЙ: УТЕШЕНИЕТО НА ФИЛОСОФИЯТА

 Уикипедия:

Утешението на философията (на латински: Consolatio Philosophiae) е философска творба, написана около 524 г. от Боеций по време на едногодишния му престой в затвор в Павия по обвинение в държавна измяна и магьосничество, завършил с жестоката му екзекуция.

Творбата се състои от 5 книги, написани в жанра менипова сатира (съчетание на проза и стих). Тя не заимства християнски доктрини, но също така не е в противоречие с християнството, което допринася за огромното ѝ влияние върху средновековния светоглед, литература и философия. 

Оцеляла е в над четиристотин ръкописа.

Творбата е под формата на диалогмежду Боеций, отначало огорчен и отчаян заради затворничеството си и Дамата Философия, представена като мъдра и състрадателна жена. Според Дамата отношението прави обстоятелствата да изглеждат злощастни, а този който ги понася със спокоен ум е благословен. Тя казва, че щастието идва отвътре: „Защо тогава, смъртни хора, търсите щастието, което пребивава вътре във вас навън?“ и когато човек овладее себе си Фортуна не може да му отнеме щастието. Според Дамата Философия земните богатства са ценни само за себе си и не могат да придадат благодат на притежателя им, за което доказателство е, че често биват употребени за зли цели. Философия и Боеций стигат до заключението, че най-висшето благо се намира в Бог и ставайки божествени хората също изпитват щастието на Бог. От гледна точка на Бог всичко е добро, тъй като дори и нещастията, които съществата преживяват са с цел да им посочат правия път. Мъдрецът не бива никога да се оплаква, когато се среща с премеждия, защото те са възможност за него да утвърди мъдростта и добродетелта си. Премеждията служат или да изпитат добродетелта или да накажат порока. Силите на вселената се ръководят от любовта.

Фортуна и Колелото на съдбата в средновековен ръкопис на Бокачо

Когато Боеций се чуди за късмета, Философия му казва, че няма късмет, защото всичко е контролирано от Бог. Боеций тогава пита за свободната воля. Философия отвръща, че разсъдителната природа на човека е доказателство за свободна воля. Боеций не може да помири понятието за свободна воля с понятието за всезнанието на Бог. Щом Бог знае какво ще се случи, значи всичко е предопределено и няма свободна воля. Философия отговаря, че Бог познава бъдещето без това познание да причинява бъдещето. Бог знае всички възможности пред човешкия избор и за него няма значения коя от тях човек ще последва. Предварителното знание на Бог е основано не на познаване на бъдещето, а на познаване на вечното непроменливо настояще, което съдържа в себе си всичко, което се е случило и което може да се случи.

Философия определя вечността като „Пълното и съвършено притежание на безграничен живот в един миг“. Божият разум, логос, е наречен Провидение, а не Предвидение, защото вижда всичко от по-висша гледна точка. Провидението е непроменливата пряка сила, която оформя всички неща, които ще се случат, а Съдбата е променливата връзка във времевия ред на нещата, които ще се случат по непосредственото предразположение на Бог. Съдбата е подчинена на Провидението. Движенията не небесните тела се ръководят от Провидението, не от Съдбата. Провидението отрежда немотия на някои, които биха били погубени от голямо богатство, а на други изпраща страдания, за да заздрави търпението и добродетелта им. Според Философия (която се опира на Платон) злите хора са по-щастливи, когато са наказани от правосъдието. Заключението е, че свободната воля е действителна, животът е морален и човек трябва да поеме отговорност за постъпките си. Боеций и Дамата отправят молитви към Отца да ги благослови. Молитвата е ползотворна, ако е праведна, защото Бог постоянно бди над света чрез своето Провидение.

Колелото на съдбата е понятие датиращо поне от времето на Цицерон, което Боеций използва често в Утешението. То е много популярно през Средновековието и все още е в обращение. Въртейки се, то обръща богатите и властимащите и ги превръща в прах, а други бедни и гладни се издигат до величие, докато великите могат да паднат от въртенето на колелото. През Средновековието то е представяно в много художествени реликви описващи издигането и падението на човека.

Влияние

[редактиране | редактиране на кода]

Утешението на философията е описана е като „най-интересният пример на затворническа литература, която светът е видял някога“. От епохата на Карл Велики до края на Средновековието Утешението на философията е най-преписваната светска творба в Европа. Четена е от държавници, поети, историци, философи и теолози. Посредством Боеций голяма част от античната мисъл става достъпна за Средновековна Европа. Философското послание на творбата пасва добре със средновековната набожност. Читателите са насърчени да не търсят външни блага като богатство и власт, а вътрешни ценности. Понеже Бог управлява вселената с любов, молитвата към него и прилагането на любовта ще доведат до истинско щастие. Утешението стои, посредством нотата си на фатализъм и близостта си с християнското учение за смирението, между философията на Сенека и по-късната християнска философия на утехата представена от Тома Аквински.

Утешението на философията е част от училищната програма от 9 до 12 век. Придворният философ на Карл Велики Алкуин пише предговор За истинската философия към неговата De grammatica, който напомня за Утешението. Нейното влияние се усеща в Convivio от Данте и Тройлус и Крисеида от Чосър. Данте често цитира от Утешението в своята Божествена комедия. Описанието на висшето благо в Summa Theologiae от Тома Аквински е основано на творбата на Боеций, а определението за вечността дадено от Дамата в пета книга става стандартно през Средновековието при обсъждания на Бог и времето.

Творбата е преведена от крал Алфред Велики (на староанглийски), който добавя свои мисли за кралските задължения и чисто християнски максими. По-късно е преведена и от Джефри Чосър (на средноанглийски), от Жан дьо Мьон (на старофренски) от Ноткер Тевтоникус (на старонемски) и кралица Елизабет I (на ранен съвременен английски).

В „Пътят към Средната земя“ Том Шипли пише колко Боецийско е третирането на злото във „Властелинът на пръстените“ на Толкин. Шипли пише, че Толкин е познавал добре превода на „Утешението“ от крал Алфред и цитира някои Боецийски забележки от страна на Фродо, Дървобрад и Елронд.

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]

• Боеций, „Утешението на философията“, 2005, ИК „Изток-Запад“, ISBN 954-321-195-7
• Боеций, Аниций Манлий Северин, „Теологическите трактати и За утешението на философията“, 2008, УИ „Св. Климент Охридски“, ISBN 978-954-07-2788-2

Валентина Попова. Да се докоснеш до необхватния тайнствено-мистичен свят на дървото

“Помолих дървото: разкажи ми за Бог. И то разцъфтя.”

          Рабиндранат Тагор

Странно, чудно, необяснимо - от къде дойде у мен, паважната софийска рожба, тази обич към дърветата, това духовно чувство за родство, за свързаност, за желание да те прегръщам, дърво? Та аз не различавах до скоро черницата от липата, въпреки, че пред дядовата ми къща там в малкото селското градче растеше черница! 

Първият ми допир със света на растенията беше в детските ми години с един храст. Той растеше в двора на къщата, където живеехме под наем в София. Този храст имаше малки листенца, а през есента се украсяваше с бели плодчета, кръгли като топчета. Как и защо съм обикнала за цял живот този храст, не знам. И досега, след толкова години, когато го видя в някоя градина или в нечий двор, се радвам и спирам да го погледам. Странно чувство на връщане във времето ме обхваща и отново съм малкото дете, което прегръща целия свят чрез един храст. Мистично блаженство.

Но как се докоснах, как открих и усетих магичния свят на дърветата… и какво ми дава този свят? 

Може би всичко започна със заниманията ми с китайските бойни изкуства и медитативната техника Джан жуан “Да прегърнеш дърво”. При нея след като заемеш съответната поза си представяш, че си дърво, краката ти са свързани със земята, главата с небето, умът ти е спокоен, хаосът на мислите притихва, изпълва те чувството за връзка с цялата вселена. 

Говорихме с Учителя и за връзката човек - дърво и той ни обясни, че ако прегърнем дърво можем да обменим енергиите си, да му дадем и да почерпим сили от него.

Аз се влюбих в стария дъб, засаден от цар Фердинанд в Университетската ботаническа градина. Често ходя там, водя и приятели и не пропускам да поздравя дъба, да се насладя на голямата му наистина царствена корона, да прегърна могъщия му грапав ствол и да притихна до него.

И чудото ме връхлетя! Наскоро и внезапно. Зачетох се в последната книга на Карл Юнг “Човекът и неговите символи” и усещането ми за света се обогати, разшири и премина границите на видимото! Исках да разбера що е туй символ, а разбрах колко стеснено-рационален е бил погледът ми към света! 

Защо? Защото бях сляпа и безчувствена към многоликия свят на символите. Виждах само предметите, но не преживявах многомерното им символно измерение! Рационалното ми знание не ми помагаше да почувствам със сърцето и душата си разтворената врата към свещеното, към смисъла на образа отвъд битийността на материалното еднозначно съществуване.

Да, знаех за твоя свят, дърво, четях за последните открития на науката за твоя живот като част от общността на дърветата, на горската вселена, знаех, че вие дърветата си помагате, че си обменяте информация, че сте безкрайно полезни за нас, хората, че без вас животът на Земята е невъзможен, да… знаех! Но дори когато те докосвах, когато ти говорех мислено, ти за мен беше само природен обект, съществуващ тук и сега. Нямаше го преживяването на връзката със свещеното, нямаше го символния свят на същността ти като олицетворение на живота в толкова много култури!

Но… да не досаждам, ясно е - Обичам те, Дърво! Във всичките ти ипостаси - Дърво на живота, Дърво на познанието, Космическо дърво…. Ехе….! Много ипостаси в много култури…

За мен, ти, дърво, си опора, вдъхновение, път към небесната мъдрост, пречистващ образ и стабилна връзка между Земята, Човека и Небето!

Е, не мога да мина и без цитати:

 

“Образът на дървото не е бил избран само като символ на Космоса, но и за да олицетвори живота, младостта, безсмъртието и мъдростта. Успоредно с космическите Дървета, като Игдрасил в германската митология, историята на религиите познава Дървета на Живота (Месопотамия), на Безсмъртието (Азия, Стария завет), на Мъдростта (Стария завет), на Младостта (Месопотамия, Индия, Иран) и т.н. “

            Мирча Елиаде, Сакралното и профанното, https://chitanka.info/text/3586/4#text-toc

А ето как тълкува Юнг символиката на Дървото:

“За Юнг дървото символизира ос mundi, или центърът на света, духовна концепция, свързваща различни нива на съществуване. В много древни традиции, ос mundi е представен от дърво, свързващо небето, земята и понякога подземния свят. Така дървото се превръща в мост или „стълбата на Яков” между небесните и земните сфери, позволявайки на човешкия дух да се издигне и да изследва дълбините на съзнанието.”

        Джон Фрийман, в Предговора към книгата на Юнг “Човекът и неговите символи”.

Валя Попова

СВЕТЛАНА ХРИСТОВА: ЗАЩО ДЪРВОТО? КЪМ ЕДНА НОВА АНТРОПОЛОГИЯ НА ПОСТХУМАННОТО

 

Съвременният човек преживява една от най-дълбоките и разтърсващи кризи от последното столетие – криза на смисъла. Сред поредицата от финансови, икономически, политически и военни трусове, които се преплитаха и никога не отзвучаваха докрай, глобалната пандемия, завладяла през 2020 г. целия свят само за няколко месеца, се превърна в истинска „конститутивна опасност за съвместния ни живот“ (Barry 2022: 6). 

Пандемията засили и страха за изчезващите ресурси, отдавна възприемани за публични блага в живота на градския човек, превърнат по време на локдауните в истински затворник на здравната система, копнеещ за движение на открито, сред зеленина, чист въздух и други хора. Здравната криза и екологичната катастрофа започнаха взаимно да резонират, допринасяйки за нарастващото чувство за несигурност, загуба на ориентация в света и способност за координирано действие. Все повече хора – от Глобалния Север до Глобалния Юг – започнаха все по-ясно да разбират, че заявлението на Барак Обама, че ние сме първото поколение, което наблюдава екологичните промени и последното, което може да направи нещо, за да ги предотврати, е нещо повече от ефектна фраза. Това е „новото нормално“, с което вече се сблъскваме.

На този есхатологичен фон засиленият интерес към дървото/гората/зелените пространства е знак за търсенето и преоткриването на връзката на човека с природата и със самия себе си, процес твърде често инстинктивен, но днес все по-целенасочено осмислен под формата на научни изследвания, художествени произведения, а все по-често и артистични акции с еко-насоченост („арктивизъм“) и граждански еко-инициативи като „градското градинарство“, например. Всъщност, отношението на човека към дървото има дълга интелектуална история, в която преобладава художествената и релегиозна перцепция на дървото, но от последния век и половина – и научно-изследователската рефлексия. Това са дълбинни процеси, чиито прояви можем да търсим още в експериментите на индийския учен Джагадиш Чандра Боуз (1858-1937), доказал съществуването на болка при дърветата; през опитите на Дороти Реталак, проведени в Денвър през 1968 г., разкриващи влиянието на музиката върху растенията; към революционните открития на Питър Томпкинс и Кристофър Бърд (1973), доказващи комуникативните способности на растителните видове. Един от последните и решителни приноси в тази посока е направен от немския учен по горско стопанство Петер Волебен, дългогодишен лесовъд, публикувал през 2015 г. уникална книга, преведена вече на 20 езика, включително и на български: Тайният живот на дърветата. Книгата на Волебен (Wohlleben) призовава да осъзнаем „възможностите“ на растителния свят, защото тогава ще започнем да третираме растенията по различен начин, ще престанем да гледаме на горите като на фабрики за дървен материал и ще разберем как горите могат да служат като оазиси за почивка и възстановяване. Както отбелязва един от рецензентите на неговия труд, Шарън Елизабет Кингсланд, въпреки че книгата представя солидни резултати от научни изследвания върху живота на растенията, предметът на тази книга по-скоро е „не толкова за това, какво казва науката, а какво науката кара Волебен да мисли и да си представя” (Kingsland, 2018: 2). Най-важното в този дебат обаче остава фактът, че книги като тази са справедлив опит да се повиши обществената осведоменост относно проблемите на човешката екология и как да обитаваме планетата в хармония с всички живи системи. Въз основа на Волебен можем да кажем по аналогия, че човечеството днес трябва да живее като естествена гора, в която „съжителстват дървета от различни възрасти и мъдро се грижат едно за друго“ (стр. 123) и само в редки и необичайни условия, като например след военни конфликти, приемствеността на поколенията е загубена; децата остават без родители, отглеждани в институции, „млади сираци, съревноваващи се помежду си за ресурси – светлина, въздух и вода” като „безкрайни тополови горички, в които дърветата са засадени в редици” (пак там).

Настоящата книга „Дървото в българската култура: в търсене на смисъла“ представлява своеобразно изследване на еволюиращата връзка между човека и дървото в българската култура, като опит да се попълни тази празнота в българското културознание, изкуствознание, антропология, етнология, социология на културата и други социални и хуманитарни науки, което в по-далечна перспектива може да има и осезаемо влияние върху мисленето и живота на хората: с тези познания ние ще обогатим представите си за нашето общо минало като културна общност, но и ще получим вдъхновение за нов начин на живот в изморения от липсата на ясни перспективи и задъхващ се от болести и кризи свят; нещо повече – тази книга ни учи на чувствителност и съпричастност, които ни позволяват да „чуваме“ проблемите дори и на най-мълчаливите жители на Земята. А това означава – да разтворим границите на човешкия хуманизъм отвъд човешкото, включвайки в него и света на животните и растенията. Такова е и едно от значенията на възникналото наскоро понятие „постхуманизъм“.

Това са процеси, които протичат навсякъде по света; тази повишена емпатичност на съвременната култура върви заедно с нейната по-нататъшна „натурализация“, както и с възникващото обществено съзнание за човешката отговорност към природата, което предполага нейната непрекъсната „културализация“ или „хуманизация“, един вид късномодерен анимизъм (Христова, 2023). Както твърди британският културолог Майк Федърстоун, „за мнозина това е неочаквано радикален обрат, тъй като анимизмът включва не просто смесването на природа и култура, но и признаването на някаква форма на действеност не само на животните и растителните форми на живот, но и на места, неща, предмети, инструменти …” (Федърстоун, 2023: 31). Тази промяна не ни изненадва, тя ще се засилва в бъдеще. Заслужава си тя да бъде проучена и обсъдена – тук, в България, днес.

Книгата, проект на интердисциплинарен екип, чието ядро са изследователи от бившия Научноизследователски институт по културата, е структурирана в три основни раздела: първият раздел „Дървото в научната рефлексия“ включва културологични, семиологични, етнографски и изкуствоведски анализи на дървото в специфични области на културата; вторият раздел „Дървото като памет и история“ обхваща споделените спомени, впечатления и преживявания на наши съвременници, отразяващи променения статус на дърветата у нас и разнообразните практики и традиции за тяхното опазване и културно оценностяване по света; третият раздел „Дървото като метафора“ включва стихове, разкази, репродукции на картини и фотографии, посветени на дървото на български творци от края на 19 век до наши дни. Предвижда се всеки раздел да бъде предшестван от кратък предговор, въвеждащ в проблематиката на представените в него работи.

Създаването на един такъв труд е процес, който напомня растежа на дърво: в хода на развитието и „разлистването“ на идеите, някои части се допълват и „облагородяват“, докато други биват „орязвани“ или отпадат по естествен път.

Надяваме се с този колективен труд не само да запълним съществена празнина в българското културознание и хуманитаристика, но и да поставим началото на диалог по въпроси, за които ухото на българина често остава глухо: значението на дървото, а оттам и на природата в нашия живот.

 

ИВАН МЕТОДИЕВ: Стихове

 

ПРОСТИ СЕТИВА

Дръвче и птица в мене се вселиха

и казаха - вода и пръст ни трябват,

вода и пръст, и няколко трохи.

 

Попитах - откъде дойдохте вие?

А те така безгрижно се засмяха.

Години вече този смях долавям.

 

А днес си мисля - толкова е просто,

вода и пръст му трябват на дръвчето,

на птицата едно дръвче й трябва

и нужно ли е другото да зная?

 

Дръвче си имам,

имам си и птица.

ВЪРБА

Една разцъфнала върба 

край ручея видях

и без да зная за какво, 
при нея се поспрях,

подухна вятър и за миг 
потръпна тя едва ...

На някой пътник ожаднял 
душата е това.

За Иван Методиев:

Деян Енев. Иван Методиев, https://kultura.bg/web/%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%B2/