ХРИСТО ФОТЕВ. МОРСКИТЕ ДЪРВЕТА

 

На художника Михаил Ангелов

И никога аз няма да забравя.

Завинаги ще отнеса със себе си

дърветата — самотните дървета,

надвесени по пясъка на моето крайбрежие.

 

На Анхиало гордите дървета

и скръбните дървета на Каварна.

Със корени — горчивите в морето,

а сладките в земята. И с корони —

мечтата, моделирана на вятъра

в най-чистата си форма… На едните

короната — как скача тя тъй, както

делфина (или спомена за него)

из паметта ми ужасена. Стига.

На другите, които са по-плътни,

короната прилича на луната.

Едните или другите — пред всички

на мократа земя ще коленича,

за да усетя гордостта, с която

се носи и най-тежката корона.

Навярно във това е красотата

на морските дървета… И аз, който

във името на красотата трябва

да изрека най-страшната присъда

ще коленсича просто на земята.

Последното листо ще се откъсне.

Листото, на което е написана

червената история на лятото,

ще се удари бавно във морето.

(Камбана, над която ний висиме.)

Тя ще отекне с бронзово звънтене.

И аз ще стана. Ще се вдигна рязко

със скока на тръстика. И ще тръгна.

Ще понеса аз тежката корона

на красотата… Гордо ще я нося.

И ще се уча вярно да й служа.

Аз във името й ще осъдя всичко,

което я убива… Не търсете

смекчаващи вината обстоятелства.

Присъдата ще бъде справедлива.

Когато се уплаша… И тогава

към луминала няма да посегна.

Аз ще си спомня морските дървета.

На Анхиало скръбните дървета

и гордите дървета на Каварна.

(Говоря за дърветата… И, господи,

отново ме издига най-зеленото.

Тополата на улица „Безименна“.

В бургарските покрайнини. И майка ми.

Но майка ми ме вика на прозореца,

а аз не мога да се спомня името.

Катеря се с мълчание по клоните

и много ми е хубаво… Тополата

полека ме разтваря във листата си

и аз съм птица, аз съм мравка, малкото

и най-зеленото листо на клоните —

листото се усмихва на пространството

и не усеща във гласа на майка си

червената история на лятото.)

 

И никога аз няма да забравя.

Завинаги ще отнеса със себе си

дърветата… Огромните дървета

в градината на варненската болница.

 

Сестрата — помня аз — ми се усмихна

и ме поведе бавно към балкона.

И скочиха срещу ми — излетяха

стълбата на внезапните дървета.

И рязко осезание на стръмни

потоци, струи от чешми, морета

се блъсна във горещите ми устни.

Загатнаха ми стройните дървета,

че ще живея… Че се качвам бавно

по някакво стъбло невероятно,

с невероятна сила извисено.

О, аз си спомних — детските ми длани

прегръщаха уплашено дървото

и мравките ме учеха как трябва

по клони и стъбло да се катеря.

Ръцете ми растяха… И внезапно

докосваха приведените клони.

С усмивка ме посрещнаха добрите,

а лошите — с печална съпротива.

А лошите се чудеха — най-злите

ме питаха кога ще се обеся…

Понякога ми спираше сърцето.

Ръцете ми умираха — тогава

си мислех, че вися във тишината

между небето и земята — мислех,

че моето дърво не съществува.

Тогава аз се мъчих да си спомня

уроците на детските ми мравки.

И пръстите ми хващаха отново

спасителните клони на дървото.

Високо над главата ми — по-близко

и все по-близко слънцето, небето…

И аз ще ги докосна. Аз ще бъда

червената история на лятото…

Без да усетя болка — ще ударя

голямата камбана на земята.

И ще отекна — може би — в сърцето

на Някого…