“Най-хубавата ябълка свинете я ядат.”
Българска поговорка
Жабчо прелистваше книгата с български пословици и поговорки, която приятелката му Лили състави преди години. Той се радваше на творческите изяви на приятелите си и винаги когато имаше възможност си купуваше книгите им. А че не винаги ги четеше… това е второстепенен въпрос.
Пословици всякакви скачаха и подскачаха пред погледа му, повечето му бяха познати и не го провокираха към анализи, но тази, че най-хубавата ябълка я ядат свинете, не беше чувал. Представи си най-хубавата ябълка как грее с червено-златния си ореол горе, високо сред зеленината на дървото, представи си тримата братя от приказката, които я защитават от Змея, представи си Райската ябълка… и се стресна. Райската ябълка?! И прасе!?! Боже! Остави книгата, скочи от оранжевото канапенце и се втурна към прозореца. Отвори го и погледът му се зарея нагоре, нагоре към облаците и отвъд тях, далече, далече, във високото, далече от прасето. Прасето!
Жабчо подскочи няколко пъти, тръсна главичка като че да изхвърли мрачно-негативните си мисли и зае анализаторска поза. Как да тълкува тази поговорка, колко смислови послания съдържа? Кое е основното? Че най-хубавото, най-красивото, най-съвършеното е… храна за прасето? Че е осъдено на грозно и нелепо унищожение? Че няма ли кой да го защити, да го опази, да се бори за него?! Къде са тримата братя?
Това ли е мирогледът на народа? Какъв е този краен песимизъм, защо е, жив ли е още? Жабчо се намръщи и заподскача нервно-възмутено из стаята. Внезапно пред погледа му се настани дебела, охранена картина - кореми и шкембета, запълващи залата на Народното събрание, раздути бузи, малки очички, самодоволни крясъци, тътен от грухтене. Властимащите самоизбранници, уж избрани! Властта заграбили и за още власт се борят, не мислят за народа!…
А народът търпи… мълчи и навежда главица, пийва ракийца…
После отвън, малко по-далече от жълтите софийски павета, Жабчо видя едва кретащите възрастни хора с наведени глави и втренчени очи в изкорубените тротоари, бездомници, полегнали на пейките в парка, а по-нататък - опустели села, порутени къщи, самота… и майки, взиращи се с мъка в прозорчетата на телефоните си… А децата са далече, далече, там някъде в цивилизациите на глобалното земно кълбо.
Стана му студено, тъжно… самотно. Но само след миг се отърси от унизяващия негативизъм и скочи високо, чак до украсения със сецесионни лилии таван на уютната му стаичка. И се мобилизира. Втурна се към библиотеката, зарови из лавиците. Някога, отдавна, много отдавна, се занимаваше с народопсихология, проучваше писанията на големите български народоведи, четеше изследванията им за душата на народа, за Бай Ганьо, безсмъртния, за “Българската работа” и Иван Хаджийски, Георги Фотев и българската меланхолия, Марко Семов и много, много други. Мдааааа, Марко Семов подробно описа някои от архитипните (дали?) мрачни краски на българския характер:
- Какво добро съм ти направил, та ме мразиш?
- Не искам на мен да ми е добре, искам на съседа да му е зле.
- Нека тегля теглото си аз, но като зная, че теглиш и ти, по-леко ми е.
И още, и още мрачни тъмнини в българската народопсихология разкриваше Марко Семов.
По това време Жабчо търсеше отговор на актуалните някога и уви - и сега свои два въпроса:
- откъде се взеха у нас в България толкова много крадци, мутри, чалги, подкупни чиновници, подкупващи граждани и всякакви измамници. От къде се взеха? Комунизмът ли ги отгледа, сакатата недорасла демокрация ли ги създаде тези чудовища, изпълзяли сякащ от картина на Бош примитиви, духовни бедняци в джипове и палати?
- и по-важният въпрос, извисяващ се над този откъде са се пръкнали - как да ги отпръкнем?
Защото Жабчо мечтателно-идеалистично и интуитивно-научно вярваше, че българското общество има сили както за сътворяване на зло, така и на добро.
Вярваше в хипотезата, че ако се сътворят условия, които подпомагат доброто, то и персонажите в ситуацията ще се вдъхновят да се държат като добрите герои от приказката, наречена живот.
Но… още въпроси: да не би кръгът да се затваря? Кой да сътвори благоприятстващата доброто ситуация? Откъде да се пръкнат борците срещу злото щом най-хубавите ябълки ги ядат прасетата?!?
Жабчо с тъга си спомни сините митинги, хилядите хора по улиците и площадите през 90-те години, първия избран демократичен президент-философ , свръхчестен и отдаден на мисията си да подкрепя демокрацията, бивш дисидент Желю Желев, скромен, човечен и… жестоко охулен впоследствие от собствените си уж-съратници! Мдаааа, охулен и сгрухан…
Изведнъж погледът му се препъна във вестника, който приятелката му Умната Совичка-Бухличка беше донесла преди няколко дена - ПРАС-ПРЕС!
Е, това вече е… Жабчо се претърколи от канапенцето, скочи на масата и грабна прасовия вестник, пардон, пацал ли (пардон), що ли и въпреки потреса, зачете титулните редове.
И се ококори.
Брей, карикатурни прасчовци, симпатични, фенове на Радой Ралин, “карикатуристи и журналисти, които вярват, както Радой Ралин вярваше, че демокрацията както хляба - трябва всеки ден да се замесва, изпича и консумира… ние сме тези, които понякога вършат това, което вие трябва да свършите.”
Жабчо пусна вестника и се втурна навън. От радост почти хвърчеше над извитите стълби на кооперацията. Навън, навън и към будката за вестници! Към Прасчовците, които, сигурен беше, ще успеят да променят и поведат и другите в битката, демократичната - андрешковци, ганьовци, самотните вълчовци с дебелите вратове (хм?! Дали?) и …. Така де!
Така де, нали гербът български с лъвове е украсен! Хайде, лъвчовци, събуждайте се, моля!
И опиянен от надеждите си, Жабчо се понесе незнайно накъде.
Няма коментари:
Публикуване на коментар