ДА СЕ НАТЪЖИШ В ЦЪРКВАТА

15 юни 2024

Влязоха в църквата. Жабчо за първи път влизаше в православна църква. Беше тъмно, оскъдна светлина се промъкваше през високите прозорци, затъмнени от витражи в синьо и жълто. От купола се спускаха грамадански полилеи, но не бяха запалени.

Ооо, амааа, тъмнооооо, защоооо, ква, ква, ква, уж тихинко прошепна Жабчето, но приятелката му Смирена Богомолска го Погледна предупредително и зашътка. 

Ох, извинявай, Сми, обади се засрамено Жабчо и наведе главичка. Смирена го погали по челцето. Няма нищо, Зеленушко, каза тя и се отправи към високите свещници където горяха много свещи. Запали и тя свещичка, бучна я в пясъка при другите свещи, прекръсти се, наведе глава, постоя така тихо и смирено няколко минутки и седна на един стол точно срещу олтара. Жабчо направи опит да го разгледа, да разпознае образите на светците, изрисувани върху големите олтарни икони, но … в тази полу-мрачна тъмница нищо не се виждаше.

Появи се мъж в дълга черна роба, черна шапка, брада и голям кръст, висящ на верига отпред на гърдите му. Започна да говори и Жабчо се заслуша. Да, заслуша се, напрегна се, но…. странно, нищо не разбираше. Че нали това е свещеникът, нали говори на хората, нали е посредник между Бог и богомолците? Какво става? Защо си мърмори под носа този Божи служител? 

Изведнъж Жабчо си спомни голямата, много голяма протестантска църква в Сейнт Питърсбърг, Флорида, където го заведе неговата близка приятелка Вечната Скитаща когато бяха на гости на нейно приятелско семейство в Щатите.

В тази много голяма протестантска църква имаше много голяма амфитеатрална зала с много голям и висок сводест покрив, гигантски многобройни прозорци, така че в залата беше светло, топло-слънчево и -  гостоприемно. Службата, словото на пастора, пеенето на песните бяха приключили и хората се разпръснаха из различните зали. Много от тях бяха приготвили нещо вкусничко в големи шарени кутийки, които поставяха върху масите в салона за разговори, срещи и хапване. Хората се поздравяваха, говореха си, усмихваха се един на друг, с една дума - познаваха се, някои дори си бяха близки.

Жабчо се отърси от спомена и се върна в настоящето.  Огледа се - Смирена Богомолска излизаше през тясната врата на църквата заедно с други хора, някои от които нетърпеливо се блъскаха, устремени към изхода. Не си говореха и повечето от тях си личеше, че не се познават.

Жабчо тъжно разтърка очички и се осмели да попита - само в тази църква ли е тъмно-мрачно? Само тук ли свещеникът мърмори бързо и неразбираемо? Понечи да зададе още няколко въпроса, но видя, че лицето на приятелката му помръкна. 

Ох, миличко, каза тя тихо, друг път ще говорим, моля те, и пак го погали нежно по главичката.