ГЛУПАКЪТ: АРХЕТИПИ НА ГЛУПАКА: ШУТЪТ, КЛОУНЪТ, АРЛЕКИН

 

Брей, брей, изследвам Шута (или Глупака) както е оригиналното име на нулевата карта от Таро колодата, търся и моя вътрешен Шут - защото както казват някои специалисти той щял да ме научи да се освободя от страхове и предпазливост, но… този процес на опознаване на Шута май е безкраен…

Архетипите на Шута са много - както в човешката история, така и в изкуството. Един от тях е Клоунът. Цитирам:

“Клоунът – шут, мим, смешник, комик, палячо, циркаджия...  Колкото имена, толкова и същности – от пакостливия Арлекин в Комедия дел Арте до зловещия Жокер в комиксите. Клоунът, който забавлява, но и клоунът като дявол, който сее смърт. Винаги в нелеп костюм, с грим на лицето и огромен червен нос.  Прочутият червен нос! – не е ясно спрял ли е да диша, или надушва нещо... Седи уморен с отпуснати рамене. Разтяга  хармоника така широко, както е разтегната и устата му. Клоунът с две различни половини на лицето: кой е човекът и коя е маската? Трите еднакви образа на клоуна като някаква троична пародия. Намигащият клоун. Картоиграчът. И този, старият, който си играе умилително с някое животинче, единственият верен приятел, сцени, напомнящи историите за скитници.”

Текстът е от публикацията на Ина Мирчева за изложбата на гръцкия художник Ангелос Пападопулос:

http://artreporter.blogspot.com/2011_03_08_archive.html

В младежките си години се прекланях пред творчеството на Пикасо, без да подозирам, че в личностно отношение май имаме някакво, макар и неясно сходство. Хм! Ами и той се е увлякъл по   образа на Арлекин, един от архетипите на Шута! Цитирам:

“Пикасо е завадян от образа на Арлекин, който забавлява хората въпреки вътрешната си тъга. Отъждествявайки се с него художникът саздава цяла "арлекинада": "Клоун с дете", "Арлекин с къпеща се гола жена", "Семейство акробати с павиан" и др.”

http://www1.libvar.bg/art/rose.html

—————

Темата за Шута и и различните му ипостаси май е свръх обширна!  Открих днес този разказ на ДЕЯН ЕНЕВ:

КЛОУНЪТ

Клоунът беше все тъжен. Питаха го: „Как така, хем си клоун, хем си все тъжен?”. Той отговаряше честно, не се криеше зад мълчанието си. „Дозата на смешното в човека, онова за всекидневна употреба, е в малко, да не кажа, в нищожно количество. Колкото една бучка захар. Ако го използваш за щяло и нещяло, бързо ще се разсипе и ще свърши. И на арената, когато наистина трябва да разсмивам хората, защото те затова са дошли, у мен нищо няма да е останало.”

Правеха се, че го разбират.

…

“Две са лекарствата, които могат да изцелят всичко и които носим винаги със себе си. Смехът и усетът за красотата.

Как можете да останете такива и на следващия ден, и на по-следващия? Като се гъделичкате? Не! А като с избистрената от смеха глава осъзнаете, че човек живее едновременно на две скорости. Едната е свързаната с ежедневието, където си дребнав, нервен, невротичен, злобен, сякаш са изсипали в тялото ти един чувал габърчета. Живееш, а не виждаш, живееш, а не чуваш.

Другата скорост е онази, която обикновено се отключва у нас, когато ни сполетят големите житейски събития. Те имат тази привилегия, че ни правят цялостни. Тогава ежедневната суетня изчезва като изтрит с гъба тебешир от черната дъска и ти разбираш, че достойнството, великодушието, благородството, онова, с което постоянно кичат като с еполети човек в празничните слова, не са празни черупки на думи, че красотата наистина е пръсната в целия свят около нас, има я и в отразения за миг в локвата летеж на птицата, и в примижаването на котката, излегната на припек върху оградата, и в гласа на далечния петел в зори, и в постоянството на Вечерницата. Тогава например, тъкмо тогава осъзнаваш изведнъж, че камъните мълчат, защото знаят, че в крайна сметка от тях се правят паметниците.”

Към целия текст: https://kultura.bg/web/%D0%BA%D0%BB%D0%BE%D1%83%D0%BD%D1%8A%D1%82/