ДЯВОЛЪТ
Дяволът и Евангелието
Омръзнало на Дявола да го ругаят,
че бил против доброто, че бил лош,
че тънел в мерзост и разкош,
че нямало да види Рая,
нито душата си пречистена
за светлата Господня истина.
И ето, че нечистият,
решил да се пречисти, да се образова.
И той за школата сурова
с едно Евангелие се снабдил.
И с него лягал той,
и с него ставал,
и препрочитал го веднъж и дваж.
И си записал ученият Дявол
ей тоз евангелски пасаж:
„Недей прави на другите това,
което не желаеш да ти правят.“
Но в мъдростта на тез слова
намерил той прекрасен завет.
Цитирал, декламирал той това,
което на езика свой Евангелиста
някога е писал.
Но като всеки Дявол
на писаното той придавал свой,
сатанински смисъл:
„От никого не чакам добрина
и никому доброто не желая.
С Евангелието ще вляза в Рая,
но пак ще си остана Сатана.“
Христо Радевски
Стихотворението „Дяволско“ е публикувано за пръв път през 1927 година. Приемайки баладата като жанрът на героичните времена, то гротеската е жанрът на прозаичните „дяволски” времена. Далчевата творба описва угасването на един живот, лишен от смисъл. Стихотворението поставя редица проблеми на обществото, сред които отчуждението между хората, както и от Бога и липсата на герои и подвизи в обществото. Обществото трябва да преосмисли ценностите си и да се придържа отново към тях, защото светът все още има нужда от герои. Отчуждението тласка неволно смъртника в селенията на дявола.
Дяволско
Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.
И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.
А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.
И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.
О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?
Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.
Голям аркан „Прорицател“ („Магьосник“) от Египетско таро, XIX век
“Дяволът олицетворява още понятието на Юнг за Сянката. Всички онези неща, които виждаме в себе си, но понякога отказваме да ги признаем и се страхуваме до толкова от тях, че първи нападаме хората около нас, които ни ги демонстрират. Слабостите ни, пороците ни, страховете ни.”
Думата произлиза от гръцкото διάβολος, което се превежда като „клеветник“.[9] Думата е заета в латинския като diabolus.
Синоними:
Сатана
Мефистофель[3], Воланд[3];
в исламе — Иблис. В славянской традиции младше дьявола — чёрт[5] и ему подчиняются бесы[5]; в английскоми немецком языке бес — синоним дьявола[6][7], в исламе младшие дьяволы называются шайтаны.
———————
Картата Дяволът в Таро представлява срещата със сянката на нашата личност, с това, което наричаме демони или вътрешни страхове. Това е енергия, която може да бъде използвана за добро или зло, в зависимост от това как я насочим.
В контекста на картата, Дяволът символизира материализма, зависимост, обреченост и липса на човечност. Той насочва вниманието ни към плътските удоволствия, които понякога ни довеждат до деструктивни действия.
Изкушението, което Дяволът представлява, е свързано с постоянната борба между нашите желания и дълговете ни. Когато позволим на материалните аспекти на живота да преобладават, можем да се отдалечим от своите ценности и цели. Попадаме в капана на зависимости, които ни обричат на ограниченост и слабост.
Дяволът може да бъде разглеждан и като архетип, представляващ човешкото съществуване в своята дуалност – добро и зло, светлина и мрак.
Въпреки че сме изправени пред избори и сме свободни да действаме, нерядко се забъркваме в опасни посоки и позволяваме на демоните да ни управляват.
За да се освободим от този "ад" в нашата душа, трябва да разпознаем и приемем нашите недостатъци и слабости. Преодоляването на зависимости и изкушения изисква воля и ангажираност. Това е процес на самооткриване и промяна, които водят до по-добра версия на себе си.
За да се освободим от този "ад" в нашата душа, трябва да разпознаем и приемем нашите недостатъци и слабости. Преодоляването на зависимости и изкушения изисква воля и ангажираност. Това е процес на самооткриване и промяна, които водят до по-добра версия на себе си.
Когато Дяволът управлява едно от нашите четири Лични числа, това ни подсказва, че разполагаме със силен характер и талант. Това може да бъде дарба да влияем на другите или да създаваме нещо изключително. Важно е да използваме тази енергия за положителни цели и да не позволяваме на амбициите ни да ни отведат по лоши пътеки.
Същевременно, трябва да бъдем нащрек и да не позволяваме на успеха и материалното богатство да ни заслепят. Материалните ценности не са най-важното в живота и не бива да жертваме всичко останало, за да ги постигнем.
В Кабала, Дяволът символизира вътрешната енергия на "аза". Това е нашата собствена воля и енергия, която можем да насочим към по-висшите сфери на съзнанието и светлината. Когато не управляваме тази енергия правилно, можем да се проваляме в мрака и злото. Важно е да работим върху самоусъвършенстване и да се стремим към по-висша цел.
В заключение, "Дяволът" в Таро ни предупреждава за опасността да се потопим в материалните изкушения и да се обречем на зависимости. Трябва да работим върху своите слабости и да се насочим към по-висшия смисъл на живота. Освобождаването от демоните в нашата душа е процес, който изисква усилия и ангажираност, но това е начинът да постигнем истинската свобода и изцяло да се наслаждаваме на живота.
——————————————
IMG_4037.webp
Таро на Хари Потер
https://market.yandex.ru/card/taro-garri-potter-78-kart--broshyura/103718486211
———
Дяволът (пристрастявания, страх, измама, злоупотреба, илюзии, зависимост)
Голяма Аркана – влияние за по-дълъг период, показва нещата от невидимия свят и генералната посока
За разлика от вчерашния ентусиазъм и задвижване, днес трябва много да внимаваме, защото е възможно да стъпим на бананова кора. Дяволът е една от най-предизвикателните карти, която се опитва да ни подхлъзне и ни среща с нашата най-тъмна страна, с най-дълбоката ни сянка. Той не е добър или лош, но ни помага да видим скритото в нас, поставя на изпитание нашата воля, ценности и морал, изважда на показ темите табу. Обещанията, които ни дава, винаги имат цена – наслади, освобождаване от земното бреме, от тленността и правилата, заглушаване на гласа на болката чрез алкохол, наркотици, секс, известност или бягане в измислена реалност – всички те носят само временно облекчение и водят до пристрастяване.
ФИЛМИ:
Дяволът в София“ шета преди 100 години. Петър Кърджилов днес по следите на изгубената филмова лента
Годината 1921 е първата „нормална” в кинематографичния живот на София (а и на България) за последните 10 лета. През 1912 избухва Балканската война, през 1913 – Междусъюзническата, последвана от Първата световна (1914–1918), в края на 1919 и началото на 1920 „всички кинематографи в царството” прекратяват своята дейност за период от „цели девет месеца” поради „главоломното увеличение” на данъка върху техните приходи. Спират да излизат и киносписанията. В крайна сметка държавата преосмисля финансовата си политика спрямо филморазпространението и намалява акциза върху билетите ,,в разумни размери” (25% за „кинематографните представления” в столицата).
От лятото на 1920 кината вече работят под пàра, филморазпространителските фирми никнат като гъби, броят на премиерните заглавия расте главоломно, а в някои от чуждестранните ленти, прожектирани върху софийските екрани, грейват образите на неколцина българи, чиито имена родната преса с охота популяризира. Сред тях са тогавашният актьор от Народния театър Васил Димитров Гендов (1891–1970) и съпругата му Жана Гендова (1899–1976), родена в Сливен като Иванка Иванова, ала известна и с артистичния си псевдоним Жана Дорит. Макар и с богат сценичен опит зад гърба, той до този момент е участвал само в два филма: „Българан е галант” (1914), на който е най-вероятният сценарист и режисьор , и „Любовта е лудост” (1917), а тя само в един – „Любовта е лудост”.
Раждането на идеята в Берлин
„Артистите Васил х. Гендов и Жана Гендова са ангажирани за артисти при една от Берлинските кинематографически фирми, където остават занапред да работят”[1] – информира в началото на октомври 1920 „Комедия” (1920–1921) – седмично списание за театър, музика, литература и критика, редактирано от Васил Стефков (1891–1973) и Стефан Димитров Гендов (1889–1951), брата на споменатия Васил Гендов. По същото време имената на семейната двойка Гендови огласява и сп. „Кинопреглед” („Кино-Преглед”) в постоянната си рубрика „Киновести”. И то на два пъти в един и същи брой. Осведомявайки читателите си, че „известната московска кинематографическа фабрика Д. И. Харитонов е пренесла своята деятелност в Берлин, където е организирала голямо предприятие и е закупила ателие, намиращо се на Фридрих Щрасе за 5 милиона и половина марки”, за работа в което са „привлечени много руски художници, литератори и артисти”, списанието допълва: „Тоже ангажирани са и нашите артисти Жана и Васил х. Гендови, Тодор Радославов и Любен Димитров”[2]. Продължавайки на същата страница темата за българските киноартисти в Берлин, изданието подхвърля: „Понастоящем филмират и нашите артисти Жана и Васил х. Гендови”[3].
„Войната завърши. През есента на 1919 година аз и жена ми заминахме на специализация в Берлин – започва своя мемоарен разказ за този период Васил Гендов. – Тук вече заварих филмовото изкуство в голям разцвет. Онова, което веднага ми направи впечатление, беше това, че в Берлин вече се бяха утвърдили имената на наши сънародници във филма, и то заемащи първи места. На първо място Маня Цачева, която германският печат сочеше като звезда на немското кино”[4].
„В Германия съществуваха вече няколко големи дружества за производство на филми – продължава увлекателната история, – същевременно и за експлоатация на чужди, и почти във всеки квартал имаше квартално кино. В желанието си да проуча отблизо филмовото изкуство, направих всичко възможно да се доближа, макар и при най-малък ангажимент, до едно от филмовите дружества и скоро успях да направя това. Чрез директора на „Уфа” получихме малък ангажимент и така се добрахме до филмовите ателиета. Тук имахме щастието да се запознаем с имена като Хени Портен, Пола Негри, Емил Янингс, Паул Хартман, Йоханес Риман и др. Първият ни дебют, ако мога така да се изразя, бяха едни незначителни роли във филм на „Местер филм”, където аз играех някакъв дресьор на животни в цирк, а жена ми е тази, с която се случва нещастието да падне и остане инвалид в трупата. Все пак за начало не беше лошо, докато един ден, слизайки по стълбите на „Местер филм”, бяхме спрени от едно лице, което направо ни запита дали участваме във филмите. И когато получи нашия отговор, че сме български артисти и че участваме в „Местер”, той ни отговори, че желае да направи опит с нас, като ни ангажира за един свой предстоящ филм. След като ни даде визитната си картичка с адреса, на който да му се обадим, узнах, че това е филмовият режисьор Янсон [Victor Janson]. Снимките на новия филм на Янсон започнаха в ателиетата на „Лия-Мара-Целник филм”. Във филма играеха известните артисти Йоханес Риман и Паул Хартман. Аз не бях така щастлив като моята жена поне в една сцена да играя с тези светила. Филмът носеше името „Тайната на камериерката” и жена ми играеше ролята на камериерката, член на една банда, на която главатарят бе Паул Хартман, а полицейски инспектор – Йоханес Риман”[5].
„При едно посещение в ателието на Рихард Освалд [Richard Oswald] – уверява Васил Гендов – имах щастието да се запозная с Конрад Вайт [Conrad Veidt] и на мен особено ми направи впечатление сюжетът, който се снимаше. Той универсално третираше въпроса какво намира дяволът в човека, когато слиза от своите селения, за да проучи живота на хората. В края, разочарован, дяволът напуска земята, защото вижда, че хората далеч са го надминали във всяко отношение, за да бъде дори той изигран от тях”[6].
Така (според самия Васил Гендов) се ражда идеята за неговия трети игрален филм – „Дяволът в София”. Любопитен е фактът, че още през септември 1906 френската кинокомпания „Патé фрер” представя комедия с подобен сюжет, главната роля в която изпълнява Андрé Дид. Заглавието й е „Дяволът болен” („Le fils du diable”), дължината – 350 м. (част от които са виражирани[7]), а каталожният номер – 1403. Заснета от испанеца Сегундо де Шомон, привлечен от „Патé” за оператор, специалист по трикови снимки и най-вече като оцветител на филми, тази „голяма колорирана фантазия” е реализирана с „напълно неизползвани [дотогава] фотографски ефекти”, „пъстри и забавни декори”, предлага „трикови сцени” и „изключителна динамика”[8].
Сценарната одисея според Жана Гендова
Жана Гендова също оставя спомени – завършени през 1948, озаглавени „Това, което се премълчава в историята на българския филм” и публикувани през 2016[9]. В тях, без да спомене и дума за това как се е родила идеята за „Дяволът в София”, тя започва повествованието си с терзанията на своя съпруг, вече обсебен от този проект. „Всеки ден, всеки час Гендов горещо ни разказваше за бъдещия си голям филм, който ще може да се играе даже и в Европа. Дълго и подробно ми описваше „Дяволът в София”, който ще бъде най-малко в 5 или 6 части. „Дяволът в София” – разказваше той – ще бъде един паралел между човека и понятието дявол. До такава степен човекът днес е затънал в кал, в груби интереси и жажда за пари, че съпоставен с него, дяволът е като неопитен хлапак”. Идеята беше прекрасна. Любов, платена любов, интриги, измами, фалшът на висшето общество, алчността на богатите и тук-там само искрица човечност у нещастниците, потънали в мизерия. Ето, това беше сюжетът на „Дявола”. С каква любов го разглеждахме, разработвахме. Само да можехме да го снимаме. И твърдо вярвайки в тематиката и динамиката на филма, решихме Гендов да изготви сценария и да го предаде за Европа”[10].
Филмът „Дяволът в София”, за съжаление, не е съхранен до наши дни. Но пък по друмищата на неумолимото време оцеляват фрагменти от съдържанието му, които позволяват то да бъде възкресено. „Дяволът скучае в своите владения – започва анотацията, поместена в справочника „Български игрални филми. Т. 1 (1915–1948)”. – Той решава да слезе на земята и да се запознае с живота на хората. Изборът му пада на София. Първите му контакти не са обнадеждаващи. Разхождайки се из улиците на града в чудноватия си мефистофелски костюм, той е гонен и бит с камъни. Тогава Дяволът пуска в действие своята машинка за фабрикуване на пари… Облечен по последна мода, той продължава необезпокояван разходката си. Парите му отварят вратите на най-знатните домове и скоро той става част от столичния хайлайф. За партньорка Дяволът си избира една проститутка, която го запознава със семейството си. Бащата е крадец и пияница, а майката е принудена да изкарва прехраната на всички. Сатаната и проститутката попадат във вихъра на охолния живот. Млада дама от висшето общество го моли да убие възрастния й мъж, за да наследи богатството му. Той я отпраща към бащата на своята придружителка, който с готовност й оказва съдействие. След извършеното убийство старият мошеник му открадва машинката за правене на пари и избягва. Останал без средства, Дяволът е позорно изхвърлен от висшето общество. Полупребит, осъзнал, че хората са много по-порочни от него, той едва се добира до пъкъла. Вече за нищо на света не би сменил ада със София”[11].
„Към края на лятото – продължава историята Жана Гендова, имайки предвид 1919 година, – сценарият бе готов и преведен на немски от диригента на кино „Одеон” Швертнер [Йозеф Швертнер – чешки цигулар, музикален педагог, капелмайстор и създател на един от първите забавни оркестри в София], за което му се заплати 1000 лева. И вместо да изпратим сценария, в края на септември заминахме сами за Берлин, за да го предадем там за одобрение и самите ние да играем в някой филм. Продадохме на безценица едно дворно място в Модерното предградие на шосето за Банки (старото име на Банкя), простихме се завинаги с надеждата някога на старини да си построим нещо като къщичка за живеене, и потеглихме за Берлин.
Богати с надежди и бедни откъм пари, пристигнахме в Берлин. Настанихме се в пансион, където живееха артисти. Пансиона познавахме от по-рано. Бяхме съквартиранти с известната млада актриса от „Фолкс театър” Олга Воаян, дъщеря на много известния чешки режисьор и артист Воаян. Сприятелихме с нея. Тя играеше също и във филми. След ден-два заговорихме с нея за нашето сценарио. Тя беше във възторг от идеята на сценариото и беше толкова мила, че обеща да го предложи на филмовия режисьор Рихард Освалд, под ръководството на който играеше в момента. Рихард Освалд беше тогава модният режисьор на Берлин. Беше голям майстор в създаването на големи артисти от обикновените статисти. От тази по-голяма сполука не можехме да очакваме.
Екземплярът, който имахме на немски, беше само един и когато Олга Воаян го взе, ние останахме само с българския текст и зачакахме отговора на Рихард Освалд. Бяхме лоши търговци и много доверчиви към всички хора. Иначе не можеше да се обясни вечната ни липса на пари при нашия винаги морален и материален успех. Минаха дни и ние все очаквахме отговора. Воаян постоянно ни казваше, че Рихард Освалд е премного зает, снима постоянно, но че ще намери време и ще прочете сценария. През това време успяхме да се ангажираме, за да играем, макар и не големи роли, в „Декла филм”, „Целник-Мара филм”, „Юстиц-филм”, където изкарвахме, за да живеем относително добре. И пак чакахме отговора. Вече знаехме, че за одобрен сценарий се плаща добре. Един ден нашата приятелка ни каза, че нашият сценарий бил забутан из многото сценарии, които получава Освалд, и не може да се намери. Да почакаме известно време, докато се намери.
През януари 1920 година грамадни афиши и блестяща реклама съобщаваха за голямата премиера на Рихард Освалд „Курфюрстендам”, в който филм за първи път се афишираше името на Конрад Вайт, дотогава немного известен артист при Макс Райнхард в „Дойчес театър”. В началото на февруари се появи филмът [цензурната му карта (№ 96) е издадена в Берлин на 12.VII.1920, а премиерата е на 30.VII.1920]. Публиката се тълпеше пред театъра. Всичко разпродадено за много дни напред. Едва се добрахме до касата за билети. И когато започнаха прожектирането на филма, и двамата онемяхме от ужас. Ние гледахме нашия сценарий, богато разработен и прекрасно игран. Конрад Вайт изпълняваше ролята на дявола. Гендов побесня. Още същата вечер, след като се събуди Воаян, той поиска обяснение от нея. И тази жена най-нахално отказа да знае нещо по това, като прибави, че филмът на Рихард Освалд нямал нищо общо с нашия сценарий, който ние бяхме й чели. И въобще тя не знаела нищо за някакъв наш сценарий. Бяхме жестоко изиграни.
Гендов отиде лично при Рихард Освалд, който най-коректно отказа да е получавал сценарий от Воаян. Сценарият бил от някакъв швед [източниците посочват Рихард Освалд за сценарист на филма, заснет от двама оператори, единият от които е датчанин – Аксел Граткяер (Axel Graatkjær, 1885–1969)]. Отидохме в полицията, където ни казаха да подадем заявление, като посочим реални доказателства за собствеността на сценария. Откъде можехме да вземем реални доказателства? Напразно им показвахме българския текст, те ни отговориха, че след премиерата на филма това не представлява доказателство. Трябвало предварително да регистрираме сценария или да посочим свидетели германци, които да потвърдят предаването на сценария на Воаян. Тя признаваше, че е получила нещо, написано от нас, но то нямало нищо общо с филма на Освалд. Дори и това, което ние сме й били предали, тя отдавна била загубила. Така Олга Воаян получи нови ангажименти при Освалд, а ние загубихме вече всякаква надежда. Филмът „Курфюрстендам” реши кариерата на Конрад Вайт. Той стана световноизвестен”[12].
Завръщането
„Щом „почтените” германци ни изиграха, казваше Гендов, филмът ще се заснеме в София – приключва сценарната сага Жана Гендова, добавяйки: – Продължавахме да се снимаме, пестяхме всяка стотинка и през пролетта, щом светна слънцето, се завърнахме отново в България”[13]. „В 1920 година ние се завърнахме отново в София с голямото и неотложно желание да се снима филмът „Дяволът в София” по изработения вече сценарий”[14] – потвърждава думите на съпругата си Васил Гендов.
„Комедия” не пропуска събитието: „Артистът Васил х. Гендов е пристигнал от Берлин – огласява списанието в средата на ноември – с мисията да разучи при какви условия ще може да се основе в столицата кинематографически филм. След проучване на въпросът, Гендов отново ще се завърне в Берлин, където работи като артист в кинематографическите фабрики „Целник Мара филм” и „Берлинер филм”[15]. Изданието очевидно продължава да следи темата, защото след месец съобщава: „В столицата пребивават временно известните артисти Жана-Дорит Гендова и Васил Гендов, командировани от една Берлинска кинематографическа фирма за изработването на пиеса с български сюжет. Пожелаваме успех на Гендова в това ново у нас начинание”[16].
И тези, и предшестващите ги октомврийски обявления, проследяващи пребиваването на
Картата Дяволът в Таро представлява срещата със сянката на нашата личност, с това, което наричаме демони или вътрешни страхове. Това е енергия, която може да бъде използвана за добро или зло, в зависимост от това как я насочим.
В контекста на картата, Дяволът символизира материализма, зависимост, обреченост и липса на човечност. Той насочва вниманието ни към плътските удоволствия, които понякога ни довеждат до деструктивни действия.
Изкушението, което Дяволът представлява, е свързано с постоянната борба между нашите желания и дълговете ни. Когато позволим на материалните аспекти на живота да преобладават, можем да се отдалечим от своите ценности и цели. Попадаме в капана на зависимости, които ни обричат на ограниченост и слабост.
Дяволът може да бъде разглеждан и като архетип, представляващ човешкото съществуване в своята дуалност – добро и зло, светлина и мрак.
Въпреки че сме изправени пред избори и сме свободни да действаме, нерядко се забъркваме в опасни посоки и позволяваме на демоните да ни управляват.
