В двора на моите баби имаше немного дървета: ябълка, слива, череша, леска. Точно до малката, килнала се от годините къщичка от времената на Опълчението, се ширеха и господстваха два столетника: Дрянът и Червенака – Крушака.
Дрянът се бе разположил в половината двор и се перчеше като гигантски храст. Червенака-Крушака се изправяше величествено до него.
Червенак, защото малките крушки, които раждаше през октомври, бяха червени отвън и кафяви и сладки отвъртре.
Обичах ги и двамата. Те бяха моите приятели.
Дрянът беше по-гостоприемен, накланяше надолу жилавите си клони и парещите си листа да се кача и да се настаня за игра по тях. Там правех всичко: хранех се, четях, приемах невидими гости, само за сън слизах.
Крушака достолепно си стоеше и наблюдаваше. Като исках да се кача на него той предупредително пукаше. По-късно разбрах, че не пука, а пъшка от всичко видяно и чуто от дългия си живот, от старостта.
Липата в София
В задния двор на нашата кооперация си расте голяма липа, сама намерила си място между няколко кооперации.
Откакто я помня тя е голяма, а клоните й отиват високо над покривите. През пролетта и лятото дълго цъфти и ухае в целия ми дом.
Преди няколко години я наклеветиха, че пречи, че затъмнява и че дори влиза в къщите. Искаха да я убият, да я отсекът.
Като разбрах това отидох в общината и след кратка за моя радост препирня с разбран чиновник, успях да променя решението. Липата остана и до днес, но уви, вече не ухае като цъфти.
По едно време беше приела пчели в своя дънер, но тях вече ги отровиха.
След тази леко архаична романтика да помислим какво всъщност правят дърветата!
Няма коментари:
Публикуване на коментар