Съвременният човек преживява една от най-дълбоките и разтърсващи кризи от последното столетие – криза на смисъла. Сред поредицата от финансови, икономически, политически и военни трусове, които се преплитаха и никога не отзвучаваха докрай, глобалната пандемия, завладяла през 2020 г. целия свят само за няколко месеца, се превърна в истинска „конститутивна опасност за съвместния ни живот“ (Barry 2022: 6).
Пандемията засили и страха за изчезващите ресурси, отдавна възприемани за публични блага в живота на градския човек, превърнат по време на локдауните в истински затворник на здравната система, копнеещ за движение на открито, сред зеленина, чист въздух и други хора. Здравната криза и екологичната катастрофа започнаха взаимно да резонират, допринасяйки за нарастващото чувство за несигурност, загуба на ориентация в света и способност за координирано действие. Все повече хора – от Глобалния Север до Глобалния Юг – започнаха все по-ясно да разбират, че заявлението на Барак Обама, че ние сме първото поколение, което наблюдава екологичните промени и последното, което може да направи нещо, за да ги предотврати, е нещо повече от ефектна фраза. Това е „новото нормално“, с което вече се сблъскваме.
На този есхатологичен фон засиленият интерес към дървото/гората/зелените пространства е знак за търсенето и преоткриването на връзката на човека с природата и със самия себе си, процес твърде често инстинктивен, но днес все по-целенасочено осмислен под формата на научни изследвания, художествени произведения, а все по-често и артистични акции с еко-насоченост („арктивизъм“) и граждански еко-инициативи като „градското градинарство“, например. Всъщност, отношението на човека към дървото има дълга интелектуална история, в която преобладава художествената и релегиозна перцепция на дървото, но от последния век и половина – и научно-изследователската рефлексия. Това са дълбинни процеси, чиито прояви можем да търсим още в експериментите на индийския учен Джагадиш Чандра Боуз (1858-1937), доказал съществуването на болка при дърветата; през опитите на Дороти Реталак, проведени в Денвър през 1968 г., разкриващи влиянието на музиката върху растенията; към революционните открития на Питър Томпкинс и Кристофър Бърд (1973), доказващи комуникативните способности на растителните видове. Един от последните и решителни приноси в тази посока е направен от немския учен по горско стопанство Петер Волебен, дългогодишен лесовъд, публикувал през 2015 г. уникална книга, преведена вече на 20 езика, включително и на български: Тайният живот на дърветата. Книгата на Волебен (Wohlleben) призовава да осъзнаем „възможностите“ на растителния свят, защото тогава ще започнем да третираме растенията по различен начин, ще престанем да гледаме на горите като на фабрики за дървен материал и ще разберем как горите могат да служат като оазиси за почивка и възстановяване. Както отбелязва един от рецензентите на неговия труд, Шарън Елизабет Кингсланд, въпреки че книгата представя солидни резултати от научни изследвания върху живота на растенията, предметът на тази книга по-скоро е „не толкова за това, какво казва науката, а какво науката кара Волебен да мисли и да си представя” (Kingsland, 2018: 2). Най-важното в този дебат обаче остава фактът, че книги като тази са справедлив опит да се повиши обществената осведоменост относно проблемите на човешката екология и как да обитаваме планетата в хармония с всички живи системи. Въз основа на Волебен можем да кажем по аналогия, че човечеството днес трябва да живее като естествена гора, в която „съжителстват дървета от различни възрасти и мъдро се грижат едно за друго“ (стр. 123) и само в редки и необичайни условия, като например след военни конфликти, приемствеността на поколенията е загубена; децата остават без родители, отглеждани в институции, „млади сираци, съревноваващи се помежду си за ресурси – светлина, въздух и вода” като „безкрайни тополови горички, в които дърветата са засадени в редици” (пак там).
Настоящата книга „Дървото в българската култура: в търсене на смисъла“ представлява своеобразно изследване на еволюиращата връзка между човека и дървото в българската култура, като опит да се попълни тази празнота в българското културознание, изкуствознание, антропология, етнология, социология на културата и други социални и хуманитарни науки, което в по-далечна перспектива може да има и осезаемо влияние върху мисленето и живота на хората: с тези познания ние ще обогатим представите си за нашето общо минало като културна общност, но и ще получим вдъхновение за нов начин на живот в изморения от липсата на ясни перспективи и задъхващ се от болести и кризи свят; нещо повече – тази книга ни учи на чувствителност и съпричастност, които ни позволяват да „чуваме“ проблемите дори и на най-мълчаливите жители на Земята. А това означава – да разтворим границите на човешкия хуманизъм отвъд човешкото, включвайки в него и света на животните и растенията. Такова е и едно от значенията на възникналото наскоро понятие „постхуманизъм“.
Това са процеси, които протичат навсякъде по света; тази повишена емпатичност на съвременната култура върви заедно с нейната по-нататъшна „натурализация“, както и с възникващото обществено съзнание за човешката отговорност към природата, което предполага нейната непрекъсната „културализация“ или „хуманизация“, един вид късномодерен анимизъм (Христова, 2023). Както твърди британският културолог Майк Федърстоун, „за мнозина това е неочаквано радикален обрат, тъй като анимизмът включва не просто смесването на природа и култура, но и признаването на някаква форма на действеност не само на животните и растителните форми на живот, но и на места, неща, предмети, инструменти …” (Федърстоун, 2023: 31). Тази промяна не ни изненадва, тя ще се засилва в бъдеще. Заслужава си тя да бъде проучена и обсъдена – тук, в България, днес.
Книгата, проект на интердисциплинарен екип, чието ядро са изследователи от бившия Научноизследователски институт по културата, е структурирана в три основни раздела: първият раздел „Дървото в научната рефлексия“ включва културологични, семиологични, етнографски и изкуствоведски анализи на дървото в специфични области на културата; вторият раздел „Дървото като памет и история“ обхваща споделените спомени, впечатления и преживявания на наши съвременници, отразяващи променения статус на дърветата у нас и разнообразните практики и традиции за тяхното опазване и културно оценностяване по света; третият раздел „Дървото като метафора“ включва стихове, разкази, репродукции на картини и фотографии, посветени на дървото на български творци от края на 19 век до наши дни. Предвижда се всеки раздел да бъде предшестван от кратък предговор, въвеждащ в проблематиката на представените в него работи.
Създаването на един такъв труд е процес, който напомня растежа на дърво: в хода на развитието и „разлистването“ на идеите, някои части се допълват и „облагородяват“, докато други биват „орязвани“ или отпадат по естествен път.
Надяваме се с този колективен труд не само да запълним съществена празнина в българското културознание и хуманитаристика, но и да поставим началото на диалог по въпроси, за които ухото на българина често остава глухо: значението на дървото, а оттам и на природата в нашия живот.
