вторник, 23 януари 2024 г.

ОБРАЗЪТ НА ДЪРВЕТАТА В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ




Фото: Валя Попова



Аксиния Михайлова
Хайку
Вятър отвява
последните цветове на есента,
хвойната нехае.
Семенца от смокиня
между притиснатите ни кореми
в августовска нощ.


ЧЕРНО И БЯЛО



ТЪГА ПО ИЗБЯГАЛОТО СВЕТОВНО ДЪРВО

Едвин Сугарев

https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=184&WorkID=9145&Level=3


дърво което се изтича през делтата на корена

дърво което ромоли по склона на небето

което се отцежда от облачния ледник


кой коленичи там

сред устието кално

кой свойта тежка лодка изтегля на брега

сред маранята трепкаща

тамянена


кой нови семена на свойта длан провижда

кой се люлее сред обезводнената

съсипана земя

кой хленчи обещава призовава кивотите троши

все още спъващ се в попиващата сянка на дървото

и тръшкащ се между отломки от кора разпадаща се в прах

напусната и суха змийска кожа


***


ГОРСКИЯТ ЧАР

Теодор Траянов

https://chitanka.info/text/6951-gorskijat-char


Гората се дига в почуди,

полюшват се тежки листа,

и техният шепот събуди

заспалите нощни цветя.

 

И тъмните брястове блесват,

затихнал върхът им шуми,

низ грани се мълком надвесват

невидени бледни моми.

 

Обтягат те сребърни струни,

свенливите лунни мечти,

по устни ме всяка целуне,

целуне и пак отлети.

 

Луната изплува полека,

пониса се в облачен свод,

към заник тя дири пътека,

през бездни — спасителен брод.


***


ЛИСТОПАДНА ВЕЧЕР

Христо Смирненски

https://chitanka.info/text/10692-listopadna-vecher


Не ми е, братко, твърде весело

пред листопадния сезон,

та на кого би се харесало

да чака зима без балтон?

 

Омръзна ми да лъжа себе си

за евтин и добър живот —

с лъжи не ща да вадя хлеба си,

не съм редактор на «Народ».

 

Предчувствувам пак зъботракане,

като блокар за тлъста власт,

и ласките, уви нечакани,

на зимния солиден мраз.

 

Да бъдем зли живота учи ни,

да бъдем твърде много зли —

от всички обиди получени

отровни да ковем стрели.

 

Тъй зъл не съм, ала несретата

разбрах защо на нас е гост —

не съм министър на просветата,

та толкоз много да съм прост!

 

И в тези вечери предесенни

на всеки уличен фенер

с наслада бих видял обесени

по някой и друг кожодер.

1922


МОРСКИТЕ ДЪРВЕТА

Христо фотев


На художника Михаил Ангелов


И никога аз няма да забравя.

Завинаги ще отнеса със себе си

дърветата — самотните дървета,

надвесени по пясъка на моето крайбрежие.

 

На Анхиало гордите дървета

и скръбните дървета на Каварна.

Със корени — горчивите в морето,

а сладките в земята. И с корони —

мечтата, моделирана на вятъра

в най-чистата си форма… На едните

короната — как скача тя тъй, както

делфина (или спомена за него)

из паметта ми ужасена. Стига.

На другите, които са по-плътни,

короната прилича на луната.

Едните или другите — пред всички

на мократа земя ще коленича,

за да усетя гордостта, с която

се носи и най-тежката корона.

Навярно във това е красотата

на морските дървета… И аз, който

във името на красотата трябва

да изрека най-страшната присъда

ще коленсича просто на земята.

Последното листо ще се откъсне.

Листото, на което е написана

червената история на лятото,

ще се удари бавно във морето.

(Камбана, над която ний висиме.)

Тя ще отекне с бронзово звънтене.

И аз ще стана. Ще се вдигна рязко

със скока на тръстика. И ще тръгна.

Ще понеса аз тежката корона

на красотата… Гордо ще я нося.

И ще се уча вярно да й служа.

Аз във името й ще осъдя всичко,

което я убива… Не търсете

смекчаващи вината обстоятелства.

Присъдата ще бъде справедлива.

Когато се уплаша… И тогава

към луминала няма да посегна.

Аз ще си спомня морските дървета.

На Анхиало скръбните дървета

и гордите дървета на Каварна.

(Говоря за дърветата… И, господи,

отново ме издига най-зеленото.

Тополата на улица „Безименна“.

В бургарските покрайнини. И майка ми.

Но майка ми ме вика на прозореца,

а аз не мога да се спомня името.

Катеря се с мълчание по клоните

и много ми е хубаво… Тополата

полека ме разтваря във листата си

и аз съм птица, аз съм мравка, малкото

и най-зеленото листо на клоните —

листото се усмихва на пространството

и не усеща във гласа на майка си

червената история на лятото.)

 

И никога аз няма да забравя.

Завинаги ще отнеса със себе си

дърветата… Огромните дървета

в градината на варненската болница.

 

Сестрата — помня аз — ми се усмихна

и ме поведе бавно към балкона.

И скочиха срещу ми — излетяха

стълбата на внезапните дървета.

И рязко осезание на стръмни

потоци, струи от чешми, морета

се блъсна във горещите ми устни.

Загатнаха ми стройните дървета,

че ще живея… Че се качвам бавно

по някакво стъбло невероятно,

с невероятна сила извисено.

О, аз си спомних — детските ми длани

прегръщаха уплашено дървото

и мравките ме учеха как трябва

по клони и стъбло да се катеря.

Ръцете ми растяха… И внезапно

докосваха приведените клони.

С усмивка ме посрещнаха добрите,

а лошите — с печална съпротива.

А лошите се чудеха — най-злите

ме питаха кога ще се обеся…

Понякога ми спираше сърцето.

Ръцете ми умираха — тогава

си мислех, че вися във тишината

между небето и земята — мислех,

че моето дърво не съществува.

Тогава аз се мъчих да си спомня

уроците на детските ми мравки.

И пръстите ми хващаха отново

спасителните клони на дървото.

Високо над главата ми — по-близко

и все по-близко слънцето, небето…

И аз ще ги докосна. Аз ще бъда

червената история на лятото…

Без да усетя болка — ще ударя

голямата камбана на земята.

И ще отекна — може би — в сърцето

на Някого…



Иван Вазов ( 1850 - 1921 г.)

Две стихотворения за дъба

ДЪБ
В голо поле дъб растял високо,
сам полето веселил широко.
 
Пойни птички в шумата му пели,
в пек стада под сянка му лежели.
 
Застарял той. Много рани носи
от стихий, топори по тело си,
 
много клони сухи застърчели,
мощни гърди черви му проели.
 
Застарял. Но дойде пролет мила,
в дъб се буди нова младост, сила:
 
разшуми се, с песни загърмява,
пусто поле пак развеселява.
 
София, 1900
ИЗТОЧНИК: Иван Вазов - Под нашето небе - https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=17149&Level=2

ПОД ДЪБЪТ
Дърво високо и раскошно
С огромен ствол в гора растеше ;
А червяк дънер му гризеше
Неуморимо, денонощно.

И казваше : „Ще го катурна
Тоз дъб щом ствола му прережа,
На тая гордост край ще турна,
Това ми е в света копнежа“.

А бряст му рече : „Твар печална,
Лих червяк, гад трудолюбива,
Гризи – трудът е страст пофална,
Умира, който тук почива.

Тоз дъб велик е, но и ти си
Велик по злобата, враждата,
Но не от твоя зъб зависи
На гордий великан съдбата.

Гризи, той се́  из синьо-не́бе
Ще дига клонове грамадни,
И ако падне, то ще падне
От мълнията, не от тебе“.
Източник: http://kova4ev2012.blogspot.com/2014/04/blog-post_2674.html



Иван Вазов. Лесът


Пластове от листи гнили,

трупани през всяка есен,

спят забравено, унили

в старий лес, в мечти унесен.

Някой път из тях изникват

цветенца през пролетта,

както песнички избликват

на душа ми из скръбта.

Люлека
1919 Г.

Из съседната градина
люлека ми замириса.
Ум далеч назад замина
и сърцето ми болно сви са:
върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост.
Люлека ми замириса.
Сетих всичко, що веч няма,
дето бе и вече скри са:
ний разхождахме се двама
(как душа ми се униса!)
в майска нощ в градина млада
под небесната лампада.
Люлека ми замириса.
Колко думи страстни, нежни
(ах, сърце ми сладко сви са!)
там при картопите снежни!
А зефирът заразниса
мирис люлеков над нази -
от любовен дъх талази.
Люлека ми замириса.
Дълго ходяхме двамина
из заспалата градина.
Моята душа упи са
на живота с аромата,
лунният светлик изписа
сенките ни по земята.
Люлека ми замириса.

Константин Величков ( 1855 - 1907 г.)

Дъбът


Образът на дъба в българската поезия
Константин Величков

ДЪБЪТ
Грамаден дъб! Дете на вековете!
Довчера беше як, корав;
довчера горд, клонат и снажен
стърчеше тука строен, прав.
 
Довчера ти с стихии люти
упорен бой води с успех:
и бури, вихри страховити,
и молний срещаше с присмех.
 
Но днес?... настъпи твойто време,
преви горд врат, падна в прахът.
Кат жаля теб, съдбата наша смислям:
вървим и ний по същий път!...
 
Май, 1900

Източник: “Тъги и радости” - https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=65&WorkID=1172&Level=2

Съвсем накратко за приноса на Константин Величков за българската култура:

По инициатива на Константин Величков се открива Държавното рисувално училище в София, учредява се Висш учебен съвет при Министерството на народното просвещение. 

Величков основава (1896) сп. „Училищен преглед“, създава закон за депозиране на 2 екземпляра от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. 

Той е един от основателите и почетен председател на Дружеството за поддържане на изкуството; съдейства за организиране на ученически библиотеки, читални и др. 

Владее френски, италиански и руски език и развива активна преводаческа дейност. Освен „Божествена комедия“ от Данте Алигиери Величков превежда творби на Софокъл, Теокрит, Хораций, Франческо Петрарка, Торквато Тасо, Джозуе Кардучи, Лоренцо Стекети, Уилям Шекспир, Молиер, Хайнрих Хайне, Александър Пушкин, Николай Некрасов, Николай Язиков и др. 

Изявява се и като литературен критик с творчески портрети на възрожденските писатели Георги Сава Раковски, Васил Друмев, П. Р. Славейков, Добри Войников, Григор Пърличев, Любен Каравелов и Христо Ботев; пише рецензии за произведения на Вазов, Пейо Яворов, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, Цанко Церковски, Трифон Кунев и др.

Величков създава и живописни творби. Негови картини притежават Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, художествени галерии в Пловдив, Пазарджик и частни лица. (От Уикипедия)


Сирак Скитник ( 1883 - 1943 г.)
Стихове

Елисавета Багряна (1893 - 1991 г.)

Стихове


Николай Хрелков (1894 - 1950 г.)

Дъб

Пред моя роден дом столетен дъб расте –
аз помня го такъв огромен от дете.
Аз виждал съм го, как във слънчев пек блести
и слушал съм го в мрак среднощен да шепти.
И в бури с грозен рев съм гледал как стои,
от мълнии огрет, настръхнал исполин.
Тополата превие плачевно крехък връх,
кът търси да се скрие от гибелни дъх,
а той чело дигнал, възправил мощен стан,
реве, закана цял, безстрашен в бой гигант.
От ранни още дни от него възприех:
да бъда твърд в беди да срещам бури в смех,
и на безброя дни заслушан в общия ход,
в кръвта ми да звъни неспирният живот.
Вам идещи след нас оставям тоз завет:
като дъба далеч вий гледайте напред1
И като него с дух бъдете горд и твърд,
неохкащи в беди, нетрепкащи пред смърт!
Расте столетен дъб пред моя дом рожден:
умра ли нека той говори зарад мен!

Източник: Словото - https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=449&WorkID=15743&Level=1


Христо Смирненски ( 1898 - 1923 г.)

Самотникът дъб

Стоеше той снажен и строен
кат някой могъщ великан,
застанал самотен, спокоен,
изправил величествен стан.
 
През знойни дни тихо шумеше
край него златистата ръж,
в среднощ ураганът ревеше
и плискаше яростен дъжд.
 
Надвисват мъглите наесен,
в полята разстила се скръб —
със поглед далеко унесен,
простенва самотника дъб.
 
Листата безмълвно се ронят
по сухата жълта трева
и вихри вечерни се гонят,
нашепвайки смътни слова.
 
Минават редица години,
но диря от тях не личи.
Дъбът не умира, не гине —
все горд и самотен стърчи…
 
Но ето веднъж небесата
над него надвиснаха с гнев
и буря сърдита в полята
изви се с закана и рев.
 
В миг огнена мълния с трясък
прониза самотника стар,
попадаха клони сред блясък,
сред пламък страхотен и жар…
 
Изгряла смутена, зората
изтръпна в почуда и скръб —
разпръснат, прострян на земята,
лежеше самотника дъб.

Бележки
Публикация: Земледелска пробуда, г. I, бр. 2 от 1 март 1920 г., с подпис: Хр. Димитров.

Това е единственото стихотворение на Смирненски, публикувано в земеделския печат. За повода, по който е написано, разказва в спомените си В. Димитров: „Той [Смирненски] ми каза, че намислил темата „Самотника дъб“. Това стихотворение ще символизира Ал. Стамболийски, който се самооблащава, че ще може сам да се справи с положението, но ще падне под ударите на вероломните и коварни стари партии, срещу които вдига само шум, без да вземе сериозни мерки“ (сп. „Септември“, 1958, кн. 10, стр. 162). ↑

Източник: https://chitanka.info/text/24559-samotnika-dyb


Магда Петканова (1900 - 1970 г.)

Маслина

Стъблото й от старост е нестройно,
клонете й тежат от изобилен плод.
Ломили са я дните многобройни.
И тя, за да изхрани млад живот,
в земята дири мъничка следа
от капчица вода,
и смуче влага чиста
от своето подножие каменисто.
А в младостта си от скалистото крайбрежие,
в морето свойта хубост е оглеждала.
Но минало е времето на суетата,
ненужни й са днес огледалата,
не чака с трепет техните ответи.
И като майка с рожба на ръцете,
едничка грижа има -
да бъде здрава, несломима,
за ветрове и бури да не бъде стръв.
Да може през последния си ден
и сетната си капка кръв
на своите деца да раздаде.
Магда Петканова
в. „Огнище”, г. 1, бр. 1, септември 1937 г.

За Магда Петканова в Уики - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%B3%D0%B4%D0%B0_%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0



Теодор Траянов

БАЛАДА НА ЮЖНИЯ ВЯТЪР
Не разведряш, дъб столетен,
погледа си помрачен,
с дух на стражник беззаветен,
бдиш над земен край несретен,
бдиш над брат от брат ранен.
 
Мълчалив, наглед спокоен,
клони властно разпрострял,
спомен виждаш, род безброен,
брат до брата, орлек строен,
пламък в погледи огрял.
 
На задушница, три нощи,
грей над тебе звезден кръст,
слушаш негде бранни мощи
стенат, неопети още,
молят за спокойна пръст.
 
Расне твоят сън вековен,
плачат в тебе векове!
Вдигаш нощем връх тъжовен,
молиш, чакаш гръм върховен
страшний съд да призове!
 
В твойта гордост кой досеща
жал и плач на самота,
че в молитвата гореща,
слънцето която среща,
съхнат сълзи на нощта!
 
Скоро, скоро, с ведрост свята,
ще посрещнеш ден велик!
Ще разнася южен вятър
поздрава на бранни братя
и победния им клик
Теодор Траянов

Стоян Михайловски
ДЪБ

Балкански дъб се възгордя и каза: — Тоз Балкан
От мен, за мен и в мен живее!
Аз съм гигант! Аз съм титан[1]!
И естеството[2]
Пред мен благоговее! —
Самопоклонство дълго време не вирее…
Гръм падна от небето
Връх дъба — повали го —
И с най-нищожните трънаци приравни го…
* * *
Ти който себе си наричаш господар, —
В какво се различаваш ти от простий колибар?
И ти, и той, еднакво немощна човешка твар, —
Днес оживена кал,
А след два дни безжизнен прах…
У тебе и у него — заран песен, смях,
А вечер охкане и жал…
О, да, и той, и ти,
Пред Божията слава вий сте суети
Безславни,
А пред гробовний червей мърши равни!
Стоян Михайловски

Бележки
     титан — В гръцката митология (Titanes) чеда на Урана (небе) и Гея (земя) — Япет и Кронос, богоборци, въстанали срещу Зевс и низвъргнати от него в Тартара. В преносен смисъл — мощна личност надарена с висша духовна независимост. ↑

     естество — природа; у нас чрез рус.; лат. корен в es-sentia, глагол esse съществувам; фр. essense — същина на нещо. ↑


Александър Вутимски (1919 - 1943 г.)

Дърво


Невена Стефанова (1923 - 2012)

Към едно ударено от гръм дърво

(Авторски права?)


Елисавета Шапкарева 

Хайку


Христо Фотев (р.1934 - 2002 г.)

Морските дървета
https://roads13.blogspot.com/2024/02/blog-post_48.html


Здравко Кисьов (1937 - 2015 г.)

Дървото


Николай Милчев (р. 1958 г.)

Черно и бяло, стихотворение за черницата

Най-черноокото дърво - черницата,

притваряше вечерните си клепки.

Но не заспиваше, защото бяла птица 

насред сърцето му не спираше да трепка.

https://liternet.bg/publish7/nmilchev/index.html

https://roads13.blogspot.com/2024/01/blog-post_24.html


Александър Шурбанов, р. 1941 г.


Нуждата от паметници

Градска градина

(Да се иска разрешение за публикуване)


Иван Цанев, р. 1941 г.

Дърво на хълма (имаме разрешение)


Георги Константинов р. 1943 г.

Дървото



Иван Методиев (1946 - 2023)


ПРОСТИ СЕТИВА

Иван Методиев

Дръвче и птица в мене се вселиха

и казаха - вода и пръст ни трябват,

вода и пръст, и няколко трохи.

Попитах - откъде дойдохте вие?


А те така безгрижно се засмяха.

Години вече този смях долавям.

А днес си мисля - толкова е просто,

вода и пръст му трябват на дръвчето,


на птицата едно дръвче й трябва

и нужно ли е другото да зная?

Дръвче си имам,

имам си и птица.


ДА СЛУШАШ

Иван Методиев


Да слушаш как в следлетните мъгли

във капки се сгъстява светлината,

не е ли хубаво - шуми навън липата

и колко е щастлива, че вали.


Потръпва ожаднялото дърво,

разлива се над улиците сиви,

превръща се в дихания горчиви

и сякаш в още нещо, но какво?


Едно листо край погледа кръжи

и с тънък звук денят се разпилява.

Петна от въздух... Вятър ли повява

в черупките на нашите души?


Така красиво всичко се руши,

че нищото върховен смисъл става.


Светлана Христова за поезията на Иван Методиев:

“…с годините поезията му ставаше все по-горчива, все по-отчаяна, изпълнена с озъбени, жестоки, понякога драстични откровения... Мисля, това беше личният протест на Иван Методиев срещу деформираната гротескова действителност на българския преход. В едно интервю пред Деян Енев, правено през 2001 г., две години преди Иван Методиев да напусне трагично този свят, той разкрива своето лично убежище, в което намира спасение за душата си. Там отново присъства едно дърво:

Какво представлява духовното ти убежище, "малката стаичка на сърцето ти"?

• Аз живея на партера, работя в кухнята, има една джанка, която расте точно до прозореца. Няма нужда от завеси. По нея се катери една котка с котенцата си. Сега има три. В джанката живеят синигери и врабчета. Кухнята изглежда много голяма с това дръвче. Врабците и синигерите изведнъж се стрелкат да клъвнат някоя троха, когато котката е задрямала. Имам чувството, че обичат да си играят с тази котка. Всичкото това може да се нарече духовно убежище. Във всеки случай в него има и ритъм, и безкрайност - двата цвята на нищото, което наричаме душа. Зад дръвчето наблизо е детската площадка. Гласовете на децата не ми пречат, а ми помагат. Само ако някое се разплаче по-силно, скачам веднага на прозореца. Това също е ритъм.”

в-к Сега 8.06.2001 г

https://www.ivanmetodiev.com/index.php?page=Publication&cat=36

https://roads13.blogspot.com/2024/10/blog-post_25.html


Миряна Башева (1947 - 2020 г.)

БУЛЕВАРДЪТ


Под дебели подметки и проза 
дреме есенно жълт тротоар. 
На разсъмване всичко е розово -
за петнайсет минути макар.

Своя автомобилен оркестър 
вдъхновен дирижира денят. 
И цъфтят в суматохата кестени. 
Прецъфтяват. И пак цъфтят.

Аз ги имам за съученици -
тия честни дървета - на пост 
пред вековната наша традиция 
да ме чакат на Орлов мост.

Дефилират милион непознати -
Димитрова, Николов, Петров... 
И повикана по телепатия, 
бърза новата ми любов.

Булеварда с лиричния ритъм 
аз не сменям за Шанз Елизе -
тук почиват след дългото скитане 
уморените ми нозе.

Този факт е световно известен -
че на "Руски" започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват...
И пак цъфтят!



Едвин Сугарев, р. 1953 г.

Стихове за дърветата


Мария Попова, р. 

И зелените дървета 


Балчо Балчев (р. 1961 г.)

Кривата круша

https://roads13.blogspot.com/2024/02/blog-post_47.html


Ники Комедвенска, р. 1971 г.

Балада за кривото дръвче, 
Дърво за теб и мен

(Да се потърси съгласието на авторката)





Елисавета Багряна

Пламтящо дърво



Иво Тодоров (имаме разрешение)

Там, под цъфналите вишни, 

Ябълковото дърво и самотата


Людмила Христова (имаме разрешение)

Хайку


Минко Танев (имаме разрешение)

Хайку


Недялко Йорданов, р. 1940 г.

Дървото (Да се иска разрешение)


Дървото... Острият му корен 

проникнал храбро във пръстта – 

самоотвержен, отговорен 

за всички клони и листа. 


Дървото... Пълно със загадки. 

Характерът му зъл и твърд. 

Не жалещо листата кратки 

и постоянната им смърт. 


Дървото... Клоните му кротки. 

Застопорени всеки път, 

когато птиците кокотки 

със нежен кикот отлетят. 


Дървото...Старо. Дълголетно. 

И вече сбръчкано наглед. 

И въпреки това - суетно 

в сезонния си тоалет. 


Дървото... Как потъва в здрача 

на изтънялата гора... 

И оверлога на кълвача 

по грапавата му кора.

Още на: https://textove.com/nedyalko-yordanov-darvoto-tekst
Благодариние на textove.com


ДЪРВО


Федя Филкова


Мълчи водата заледена.

Капчуците с бради са вече.

Дървото само се съпротивлява:

говори оживено с облака,

снега в разкошни цветове превръща.


А бистрата мъзга напролет?

Това са упорито критите сълзи.



Владимир Левчев

СЪНЯТ НА ИЗГНИЛОТО ДЪРВО


Вътре в мен гъмжи една държава

          отровена, разграбена, нездрава.

Чужди думи в кръчмите пируват,

          а моите на чужди се преструват.

Катедрална фабрика "Надежда"

          мъгляво жълто тайнство произвежда.

Злобата по залез в мен запява:

          в ръждиви пари с песен се явява

бледа рота от деца смутени

          със кървав сън в очите разширени.

В мозъка, в бетонен бункер царя

          загадъчно усмихнат хвърля зара.

В канцеларски лабиринт, на скрито

          съблича той богинята с везните...

Дъбът отвън е сляп - обезлистен е:

          живее вътре, с вътрешно горене.





Никол Данева, р. 1954 г.

Дървото (имаме разрешение)



Стоянка Боянова (имаме разрешение)

Стихове


Теодор Траянов ( 1882 - 1945 г.)

Горският чар


Тоня Трайкова

Дъждът и този мирис на акация


Христо Смирненски

Листопадна вечер



цъфнало дърво
папагалът му прави
конкуренция
***
есенно листо
от дървото до земята
два сезона
***
нощ в гората
сенките на дърветата
черно-бели
***
заснежени клони
проблясва между тях
червеношийката

***
плачеща върба
очите на момичето
са пресъхнали
***
първи листа
в клоните на дървото –
птичи песни
***
зимен ден
в бяло и черно
дърветата

Стихотворение за дървото на проф. д-р Мария Попова


Стихотворения за дървото на доц. Светлана Христова



Разкази за дърветата


Захари Карабашлиев. Череши (имаме разрешение)

Роман Кисьов. За дърветата (имаме разрешение)

Боян Биолчев. Тишина (имаме разрешение)

Бисер Тошев. Старият дъб (имаме разрешение)

Георги Господинов. Обащиняване

(Чакаме съгласието на автора)

Деян Енев

Секачите

Отсичането на ореха

(Да поискаме съгласието на автора)

Николай Милчев

На път за Зографския манастир

(Да поискаме съгласието на автора)


Йордан Радичков

“Едно дърво стоеше самотно край пътя…”







    













Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)