Показват се публикациите с етикет Дъб. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Дъб. Показване на всички публикации

сряда, 25 февруари 2026 г.

Джордж Байрон. На един дъб в Нюстед

 Когато садих те дълбоко в земята,

аз исках да бъдеш по-траен от мен,

да трепкат по клоните тъмни листата,

бръшлян да обвива дъба извисен.

 

Така от пръстта на деди мълчаливи

през детството гледах те с горди мечти,

а днес те поливам със сълзи горчиви,

сред бурени, виждам, посърнал си ти.

 

Откакто съдбата далеч ме отпрати,

в дома на баща ми стои чужденец

и в негова власт е сега участта ти,

додето получа за зрелост венец.

 

А с мъничко грижи как би се изправил,

със рани зарасли как би разцъфтял!

Но никой не те е след мен съжалявал —

кога пришълците са имали жал?

 

Мой дъбе, не грохвай — о, нека измине

Земята два кръга по пътя си стар,

аз тук ще се върна във пълни години

За среща щастлива щастлив господар!

 

И ти ще живееш, достоен и мощен,

над бурена, който държеше те в плен,

че в тебе животът запазен е още

и пак ще си сложиш нов накит зелен.

 

А твоята зрелост когато настъпи,

смъртта ще ме скрие във пещерен мрак,

но ти, ти ще трепкаш с листата си скъпи

пред тебе е времето немощен враг.

 

Над гроба ми век подир век ще минава,

ти все ще си моят шумящ балдахин

и друг господар ще посрещаш тогава,

когато под сянката дойде самин.

 

Или със сина си пристъпи полека

и с шепот покаже му белия кръст.

О, вярвам, че те ще си спомнят навека

мъртвеца, положен във старата пръст!

 

И тук, те ще кажат, туптя му сърцето,

тук песните пя си, тук в младост цъфтя

и тук ще почива прахът му, додето

на времето дните стопи вечността.


https://chitanka.info/text/6649-na-edin-dyb-v-njusted


 

вторник, 24 февруари 2026 г.

Митко Новков. Българското дърво

 

Българското дърво 


Кое е българското дърво? Питам се сега, на Бъдни вечер, когато в огнището гори бъдникът. Това питане не е маловажно, струва ми се. От отговора му зависи донякъде от каква материя ще е бъдникът (макар да се казва, че задължително трябва да е дъб, не е всякога така, от опит знам). Прочее, сигурно ви е известно, че първото значение на думата „материя“ е дървесина: материя (materia) е латинска калка на гръцката дума ὑλη (hylo), създадена от Тит Лукреций Кар, римският последовател на Епикур. А hylo пряко сочи към дървесината, тоест дърветата, предназначени за преработка. Глаголът materie от своя страна обозначава действието „строя“, но не с какво да е, а единствено (непременно се уточнява) – с дървен материал, с никакъв друг.

Чехите в „дървесно“-символно отношение са пò в час от нас, българите – дърво им била липата, зоват я даже „дърво на републиката“. Владимир Мацура в сборника със „семи(о)фейлетони“ и есета „Обувките на Масарик“ (превод Божана Нишева, „Ерго“/Бохемия клуб, 2021) пише: „Имаме усещането, че по някакъв странен начин националният ни характер е магично обвързан с липата“. Изборът на липата според Мацура бил направен от противното през 1824 г. от чешкия (и словашки) поет Ян Колар: „В поетичното произведение на Колар на мъжествения дъб е противопоставена женствената липа като символ на чешката – и преди всичко славянската – умереност, миролюбивост, кротост. Меката, податлива дървесина на славянското дърво контрастира с твърдата дървесина на немското“.

Тази мекота на липата, изрично подчертана от Мацура, я срещаме и при Пушкин – друг славянски певец, този път великоимперски. Ето я втъкана в стихотворението „Царско село“: „Води ме на липите под сенките големи, / които бяха всякога тъй мили на сърце ми, / при хълмовете тихи, при езерния бряг!…“ (превод Давид Овадия). Пак при Пушкин наблюдаваме и неусетното превращение на липата в бреза – друго дърво с мека дървесина, което е руски символ (според самите руснаци, не според мен): „В прозорчетата бели / липите престарели / се взират и цъфтят, / по пладне с тънки клони / брезички благосклонни / прохладен лъх струят / над роза белоснежна / и теменуга нежна…“ (превод Кръстьо Станишев). За брезата – освен Александър Сергеевич, са писали още Фьодор Тютчев, Пьотър Вяземский, Афанасий Фет, Константин Балмонт, Сергей Есенин, Фьодор Сологуб, Иван Бунин, че дори и известните повече като прозаици Алексей Толстой и Владимир Набоков. А групата „Любе“ пее: „Отчего так в России берёзы шумят? („Защо ли брезите в Русия така шумолят?“). Ако прескочим още пò на изток в това наше дървоизследователско пътешествие, ще открием японския култ пред сакурата, ако пък погледнем много пò на запад, ще попаднем на агавето – символ на Мексико (макар че агавето не е дърво, а кактус). А тръгнем ли на север от Мексико, стигаме канадския клен. На изток поемем ли, в Куба, Уифредо Лам в прочутата си картина „Джунгла“ е изобразил тръстиката, макар че тя повече би могла да се приеме като проклятието, а не благословията на Острова на свободата. Тъй или иначе, народите по света си имат някакво дърво/растение, което ги олицетворява, така че съвсем резонен ми се струва въпросът: „Кое е българското дърво?“

Ако вярваме на Патриарха, ще трябва да е борът – величествен дори да е сразен:

Кат винаги борът сърдит, непокорен
се бореше храбро с туй страшно духло
и в тоз бой отчаен, изкъртен от корен,
с шум грозен простира гигантско тело. 

Падна веч! И как е величествен, жален,
прострян на земята столетния бор!
До снощи той беше тъй горд и начален,
чело му летеше към синий простор. 

Тогава утихна веявица люта,
гиганта надменни кат с трепет срази
и пълна от почит към жертва прочута
та място отстъпи на скръб и сълзи.

Тълкувано исторически, стихотворението на Иван Вазов може да се чете и като съдбата българска, тъй че няма да сгрешим, ако – опрени на неговия авторитет, решим, че тъкмо борът е българското дърво. Само че в една класация на сайта „Дърво с корен“, наречена „Вековните дървета говорят“, сред победителите няма бор, ни веднъж (въпреки че се посочват и по двама победители). Срещаме чинар (2010, 2014, 2019), бряст (2011, 2013), черница или дуд, както ѝ викаме по нашия край (2012, 2020), секвои (2017), топола (2018). Най-много са дъбовете (с разновидностите им цер и благун): първенци са през 2013, 2015 (дъбът на Йордан Радичков в с. Калиманица), 2016 (благун, с. Правешка Лакавица, Софийско), 2017 (цер, прокълнатия цер в с. Макреш, Видинско), 2018 (цер, с. Рани луг, Трънско), 2019. Сред тримата финалисти през 2021 г. отново няма бор: чинарът на Чучура, с. Годешево, Сатовча; Яворовият дъб в с. Скобелево, Димитровградско; черницата-столетница в с. Воден, Димитровградско. Така че – независимо от факта, че дядо Вазов ни е с много митове заредил, с бора нещо не е уцелил – не го предпочитаме твърде. Пък като знаем воюването му с Пенчо Славейков и враждата, която синът на Петко е изпитвал към него, вероятно не бихме били твърде далеч от истината, ако предположим, че знаменитата балада „Неразделни“ („Стройна се Калина вие над брегът усамотени, / кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени) е написана включително като контрапункт на Вазовото „Борът“ – стихотворение, дълго мислено за негов литературен дебют. Един вид майсторът Пенчо да се нахвърли връз дебютанта Ванчо и да го посрами довеки…

От друга страна обаче, ако се обърнем към именната ни система, струва ми се, че имената Борян и Боряна отдават почит тъкмо на бора. Е, някои го извеждат от „буря“ и твърдят, че трябва да се пише с „у“ – Бурян, Буряна. И ако женското Боряна е все пак често срещано, то при мъжете твърде рядко може да чуем Борян; по-разпространено е друго „дървесно“ име, с по-широк обхват – Горан. Явор и Ясен също са сравнително популярни, в детството ми двама от най-близките ми приятели – братя, с които непрекъснато играехме заедно с брат ми на какво ли не, носеха тези имена. За Дъбо/Дъба или Дъбчо/Дъбка не се сещам – освен, разбира се, за Лазар Дъбака от знаменития и толкова ведър разказ на Елин Пелин „Ветрената мелница“. Но това все пак е прякор, макар и красноречив. Виж, Калин и Калина колкото щеш, въпреки че в сравнение с дъба калината е дърво крехко и уязвимо. За дъбово име обаче може да приемем Благун – има го тук-таме из Българията, макар и рядко.

В народните песни букът е сякаш пò на почит. Няма комай българин, който да не я знае за войводата-капетан Костадин: „Кога зашумят шумите, буките…“ В моя край гората е предимно букова (срещат се и дъб, и габър, и леска, и елша, но букът преобладава), така че бъдникът ни беше буков – яко и твърдо дърво. Като дете бях много сърдит на Николай Хайтов, който в неговите „Шумки от габър“ хич не се произнасяше ласкаво за буковата гора, провъзгласяваше я за враждебна на всяка растителност. Но той има едни от най-прекрасните страници на преклонение пред гората: „Габри, буки и шипки, черни борове, трепетлики, осики и брези – всичко се беше втурнало с еднакъв устрем да засели, да завладее „Пърдулак“. // Дори леските на това място бяха загубили вродената си боязливост и пошибваха с дългите си пръти съседните буки. Отстъпчивият габър се надваряше с дъба, свенливата бреза въвираше клони в ребрата на явора. Беше любопитно да се наблюдава как черният бор врязваше тъмнозелените си тумби в разноликия гъстак, за да изтика няколко бухлати кленове. А глогът – кривият и уродливият, се надварваше с трепетликата и като не успяваше да я настигне, драскаше кората ѝ с яките си тръни – коварен и жесток. // В тая гора всичко беше диво“. Прочее, ако помислим, може би тъкмо гората като цяло се явява българския символ: неслучайно всеки път, като стане дума, че алчни и ненаситни ръце ѝ посягат, недоволството и съпротивата е всеобща. Любен Каравелов добре го е знаел, когато е написал „Хубава си, моя горо…“

Това за гората личи и от отговорите на мои приятели и колеги, когато им зададох тоя въпрос за българското дърво. Един посочи благуна, друга мурата, трети се сетиха за бора. Разни дървета – цяла гора… Никой обаче не посочи елхата – новогодишното дърво, за чието първенство в България се смята накичването ѝ от войници на генерал Гурко на 27 декември 1877 г. (Царица Клементина пък, майката на Фердинанд І, устроила коледно тържество с елха през 1879 г.) Като че ли най-точен за българското дърво ще излезе Тони Николов – дрянът, каза. Жилаво дърво е, държеливо, не се дава лесно – бая зор се иска да го пречупиш. И също като българина оцелява в превратностите. От него се правят и сурвачките, с които децата бият възрастните по гърбината за здраве и берекет. Получаваме: бъдникът в огнището – колкото по-чворест, жилест и усукан, толкова по-дълго ще гори – отлично предзнаменование за новата година; с колкото по-челичен дрян те сурвакат – толкова повече ще си крепък и късметлия през новата година. Тоест българското дърво не е някакво нежно и с мека дървесина – като липата, като брезата; трябва да е кораво и чепато, за да го признаем за свое. Длъжно е да неугледно, че да го харесаме…

В тая връзка последен въпрос: а дали българското дърво не е гьостерицата? Хем е здрава, хем е яка, хем не жали, когато/когото удря – първоначално е била важен инструмент при упражняване на политическото по български, ала и сега някои не я изпускат из ръка, макар и вече не толкова буквално.

Гьонсурати с гьостерица – чуден сюжет за коледна картичка…      

Източник: https://kultura.bg/web/%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b4%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%be/

понеделник, 23 февруари 2026 г.

ВАЛЯ ПОПОВА. МАЛКА ПОЕМА ЗА ЖЪЛЪДЧЕТО

 Гордо, гордо жълъдче

мъничко, а хубаво, че хубаво!

Шапчица нахлупило,

Не се дава, пъчи се

че как не, от сой е то могъщ,

рожба на гиганта Дъб,

символа на сила, могъщество, безсмъртие!


Но и ти, уважаемо жълъдче, можеш да се гордееш със собствената си символика - твоят образ се кипри не къде да е, а върху гербовете на храбрите средновековни рицари! И какво символизираш? - древност и сила!

https://webcafe.bg/istoriya/1799522610-skritite-znacheniya-na-ritsarskite-gerbove.html


Нещо още по-интересно - ти жълъдче красиш гербовете на моята страна България и на Париж! Е, как да не си ми мило!?!


За теб инж. Калин Делийски, който засажда жълъди на Обикновен дъб в София, пише:

Плодът на дъба – жълъда, е символ на продължаващия живот. Той се приемал като белег на плодородието и безсмъртието. Не случайно е изобразен и в герба на България.”

И продължава възхвалата за дъба:

“Дъбът изпъква сред останалите дървета не само с дългия си живот, но и с голямата си знакова сила и заряд. Той притежава твърда дървесина и поради това се приема като символ на безсмъртието и вечността. 

В много култури дъба е свещено дърво и символизира майката-земя. Древните римляни смятали дъба за свещен – корона от листата му е била атрибут на управителите. Дъбът е свещено дърво и за келтите, и за славяните (атрибут на бог Перун). 

В много култури, включително и у нас, той се окачествява като Дървото на живота. Българите хранят голямо уважение към дъба. Не случайно Бъдникът, който не бива да угасва в новогодишната нощ, е от дъбово дърво и носи здраве и благодат за Новата година“

Към статията - http://club50plus.bg/categories/life-society/articles/dubut-v-simvolikata-i-gerba-na-bulgariia


Ето и едно прекрасно стихотворение за теб, Жълъдче:


ЖЪЛЪД

Дъбе ле, Йово, зелен и весел,

дъбе ле Йово – Янин дъб...

Кажеш България – чуеш песен:

тръгнеш след песен – намериш скръб.


Яна във черно. Рожен във бяло,

Арда от бряг до бряг – в кръв.

Жълъд се рони и ослепяло

гледа Балкана към Рожен връх.


Хубава Яна – жълъд отнесен,

хвърлен във огън, заровен в мраз...

Рожен запее нейната песен,

Балканът отпее с Йовов глас.


Пита-разпитва къде е Яна.

Яна си има девет души.

Осем хариза за ятагана,

а във деветата жълъд заши.


Скришно и тайно петстотин зими

расна-порасна жълъдът в дъб.

Корени пусна – Йовово име.

Листи разлисти – Янина скръб.


С девет души е, зелен и вечен,

жълъдът, който кълни във нас,

щом Рожен пее Янина песен,

а пък Балканът – с Йовов глас.


Ивайло Балабанов, https://www.zora-news.com/index.php?option=com_content&view=article&id=8383:stihove-koito-sartzeto-ne-zabravya&catid=825:broi-29-2021&Itemid=135


#галериянасимволите

#Дъб

#обичамдърветата

#Жълъд

четвъртък, 4 декември 2025 г.

Николай Хрелков. Дъб


ДЪБ

Пред моя роден дом столетен дъб расте –

аз помня го такъв огромен от дете.

Аз виждал съм го, как във слънчев пек блести

и слушал съм го в мрак среднощен да шепти.

И в бури с грозен рев съм гледал как стои,

от мълнии огрет, настръхнал исполин.

Тополата превие плачевно крехък връх,

кът търси да се скрие от гибелни дъх,

а той чело дигнал, възправил мощен стан,

реве, закана цял, безстрашен в бой гигант.

От ранни още дни от него възприех:

да бъда твърд в беди да срещам бури в смех,

и на безброя дни заслушан в общия ход,

в кръвта ми да звъни неспирният живот.

Вам идещи след нас оставям тоз завет:

като дъба далеч вий гледайте напред1

И като него с дух бъдете горд и твърд,

неохкащи в беди, нетрепкащи пред смърт!

Расте столетен дъб пред моя дом рожден:

умра ли нека той говори зарад мен!


Източник: Словото - https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=449&WorkID=15743&Level=1



На снимката: Илия Бешков, Николай Хрелков 

и Александър Добринов, 1934 г. 

http://digilib.nalis.bg/dspviewerb/srv/viewer/eng/ab848bb1-c1af-4a66-b496-e5f3eef6f303?tk=q4SLscGvSma0luXz7vbzAwAAAABlsKjg.gxi1KYFGAqWRYR98JoBnDw&citation_url=/xmlui/handle/nls/7281



БИСЕР ТОШЕВ. СТАРИЯТ ДЪБ

 


Бисер Тошев е роден през 1973 г. в гр. Лом. Завършил е политически науки. Бил е журналист в редица печатни и електронни издания. Работи като изследовател в маркетингова агенция. Пред печат е първият му сборник с разкази и есета.
 
 
СТАРИЯТ ДЪБ
 
Борис Самуилов се роди в началото на миналия век някъде в Западните български покрайнини, които все още си бяха в пределите на България преди Ньойския договор да ги отсъди на сърбите през хиляда деветстотин и деветнадесета година при прекрояването на Балканите след Първата световна война. Тогава Борис Самуилов бе едва шестгодишен и му дремеше на патката за световната политика и нейните международни граници.
Никога нямаше да забрави онзи горчив ден през есента на хиляда деветстотин и двадесета, когато видя за първи път ротата сръбски войници, които минаха през селото му Груинци и до сами махалата му започнаха да забиват в редица остри колове в земята и да ги свързват с бодлива тел. Никога повече нямаше да забрави тези остри колове, които прободоха сърцата на всички, помрачиха детството му и извикаха общата мъка и сълзи в очите на всичките хора които познаваше. Силно плака и той. Не знаеше защо. Но плака неутешимо и с дни наравно с мъжете. Чувстваше, че част от него вече я няма. Не искаше да живее в друга държава. Искаше си в неговата, в България. И не доумяваше защо татко му и другите мъже в селото не грабват пушките и брадвите и не прогонят тези мъже с коловете. Знаеше, че баща му е най-силният мъж на света, и беше убеден, че ще ги изпъди, за да може пак да тича до колибата си, която направи с другите дечица и която остана оттатък коловете. Когато помоли татко му да им каже да се махат той го стисна силно и за първи път плака пред него. А знаеше, че татко му никога не плаче. Защото бе най-силният мъж на света. Тогава за първи път усети чувството на отчаяние, безпомощност и страх.
Така се почувства и когато войниците с коловете изнасилиха сестричката му, която умря в ужаса си. После татко му взе в една кърпа пръст от гроба й, качи пушката на рамо и отиде някъде, откъдето не се върна никога. Малкият Борис не разбираше защо тези хора с коловете, които преди това чувстваше толкова близки, а татко му ги наричаше „бракя”, сега са толкова озверели. Не разбираше и защо толкова се бавеше помощта от България. Знаеше от майка си, че „нашите”, за които тайно бе ушила и знаме, всеки момент ще дойдат и ще счупят всички колове. А той ще вземе от тях една сабя и ще отиде да освободи баща си. Чакаше ги с най-детското нетърпение на света и се молеше заедно с майка си пред иконата по-бързо да дойдат. Нощем дълго не заспиваше, надавайки ухо да ги чуе. Денем бдеше в клоните на един стар дъб, откъдето се виждаше България, с надеждата пръв да ги зърне и геройски да занесе новината в селището.
Този стар дъб бе оброкът на селото. Истинските му години никой не знаеше. При него се събираха от векове за празници, коляха агнета, даваха курбани. Един ден под дъба с брадва в ръце и с озверял поглед се появи чичо му Милан. Беше дърводелец. Искаше да го отсече за материал и от него да направи каци, бурета и наплати за каруци. Жена му Лозана изпищя и занарежда като на умрело:
- Милане беe, луд ли си-и-и. Това ни е светинята. Помисли колко орачи и жетвари са намирали сянка под клоните му, колко курбани са правени, колко колачи са раздавани. Грехота е да го сечеш. Господ ще ни накаже...
Виковете й извикаха народа от селото. Мълвата, че Милан е полудял и ще сече дъба се разнесе за секунди. Заприиждаха хора и добитък, настана олелия. Започнаха да го увещават да се откаже, но той не ги чуваше. Примоли му се и старейшината – стогодишният дядо Йово:
- Милане, сине, че ти дадем дървен материал колко сакаш, само оброка не пипай. По-добре ми отсечи главата! Дървото е свещено. Господ ще ни накаже...
- Няма накъде повече да ни наказва, рече Милан и вглъбен в намерението си започна да се съблича. Плю в яките си ръце, взе острата брадва и отмери с поглед дървото от долу до горе. Съзря в клоните му малкия Борис. Детето трепереше от ужас. Стискаше силно един клон и плачеше. Усещаше, че ще остане без корени и почва под себе си, но не искаше да слезе от дървото. Страхуваше се, че няма да види своите, които всеки момент ще дойдат да изпочупят коловете. Когато чичо му Милан го подкани да слезе се разрида и извика:
- Чичо Милане бе, ела се качи при мене да видиш. От тука се вижда всичко оттатък коловете. Ей ми я колибката, ей ни дворовете и овчарниците, ей ги братовчедите, ей ги и гробищата. Цяла България се вижда от тука, чичо Милане, как ще го сечееш. Не ти разрешавам...
Милан гледаше втренчено в детето с отворена уста, набръчкани вежди и изкривено лице. Брадвата се свлече от ръцете му. Една детска сълза го горна по челото. Падна на колене, зари глава в корените на дървото и зарева неудържимо. Зарови с нокти в корените и заблъска челото си ридаейки. Окървавен се изправи на колене. Огледа всички с див празен поглед, пое дъх и приплаквайки изрева придавено и бясно:
- Икониииии, хиляди икони щях да направя бе хорааа, не каци и бурета. Иконииииииииииииииииииии...
После стана, дишайки забързано и тежко. Взе брадвата и обиколи дървото. Замахна и с отмерени удари забели кората му от източната страна. Извади дърводелския си молив и написа на обеленото:
„Завещавам старият дъб на най-малкия му защитник Борко. Заклевам го когато и той остарее като мен, също да го завещае на най-малкия. Да се предава от поколения на поколения българи за вечни времена. От него се вижда България. Милан 1920.” После издълба написаното с бритвата. Стана. Отри кръвясалото си чело с ръкав и се усмихна на всички. Чуха се доволни въздишки и радостни възгласи. Извика малкия защитник при себе си. Подари му молива и бритвата. Надойдоха и другите хора. Всички плакаха над написаното. Малкият Борис бе най-горд и щастлив. Спечели първата си битка. Вече беше голям.
Дядо Йово даде курбан. За първи път го отпразнуваха в клоните на дъба. Откъдето продължаваше да се вижда цяла България. На най-високия клон гордо бе кацнал Борис Самуилов.
 




ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ. СЪНЯТ НА ИЗГНИЛОТО ДЪРВО

 

СЪНЯТ НА ИЗГНИЛОТО ДЪРВО


Вътре в мен гъмжи една държава

          отровена, разграбена, нездрава.

Чужди думи в кръчмите пируват,

          а моите на чужди се преструват.

Катедрална фабрика "Надежда"

          мъгляво жълто тайнство произвежда.

Злобата по залез в мен запява:

          в ръждиви пари с песен се явява

бледа рота от деца смутени

          със кървав сън в очите разширени.

В мозъка, в бетонен бункер царя

          загадъчно усмихнат хвърля зара.

В канцеларски лабиринт, на скрито

          съблича той богинята с везните...

Дъбът отвън е сляп - обезлистен е:

          живее вътре, с вътрешно горене.

Христо Смирненски. Самотникът дъб

САМОТНИКЪТ ДЪБ

Стоеше той снажен и строен

кат някой могъщ великан,

застанал самотен, спокоен,

изправил величествен стан.

 

През знойни дни тихо шумеше

край него златистата ръж,

в среднощ ураганът ревеше

и плискаше яростен дъжд.

 

Надвисват мъглите наесен,

в полята разстила се скръб —

със поглед далеко унесен,

простенва самотника дъб.

 

Листата безмълвно се ронят

по сухата жълта трева

и вихри вечерни се гонят,

нашепвайки смътни слова.

 

Минават редица години,

но диря от тях не личи.

Дъбът не умира, не гине —

все горд и самотен стърчи…

 

Но ето веднъж небесата

над него надвиснаха с гнев

и буря сърдита в полята

изви се с закана и рев.

 

В миг огнена мълния с трясък

прониза самотника стар,

попадаха клони сред блясък,

сред пламък страхотен и жар…

 

Изгряла смутена, зората

изтръпна в почуда и скръб —

разпръснат, прострян на земята,

лежеше самотника дъб.

Бележки

Публикация: Земледелска пробуда, г. I, бр. 2 от 1 март 1920 г., с подпис: Хр. Димитров.


Това е единственото стихотворение на Смирненски, публикувано в земеделския печат. За повода, по който е написано, разказва в спомените си В. Димитров: „Той [Смирненски] ми каза, че намислил темата „Самотника дъб“. Това стихотворение ще символизира Ал. Стамболийски, който се самооблащава, че ще може сам да се справи с положението, но ще падне под ударите на вероломните и коварни стари партии, срещу които вдига само шум, без да вземе сериозни мерки“ (сп. „Септември“, 1958, кн. 10, стр. 162). ↑


Източник: https://chitanka.info/text/24559-samotnika-dyb




Звезделина Казанджиева-Велинова. Лечебната сила на дърветата


Сълзите ми капят. Една след друга. И от радост и от мъка.


Планина е. Пролетта настъпва и всичко разцъфтява. Красиво е и омайно. Най вече радост носи жуженето на пчеличките. Разцъфват ароматно едни след други всички дървета и храсти дрян, форзиции, джанки, сливи, ябълки, круши, магнолии, кайсии, праскови, вишни, вишнапи, череши, акации, липи, люляци.


Ароматите са приказни, вълшебни. Въздухът става вкусен и вдишваш дълбоко с целите си гърди и с цялата си диафрагма. Всичко се събужда за нов живот.


Малко над нас в планината до върха бе гъста борова гора премесена с дъб и бели брези. Цяло лято до късна есента бръмчаха машини, резачки, камиони и тирове. Изсякоха, нарязаха, накълцаха най-големите и хубави борове. Почти всички ги натовариха и извозиха. Понеже е много стръмно нагоре прокараха нагъсто широки пътища, за да минават големите машини и камиони. Позната история от години в България. Затова нашите бракониери се бяха изхитрили да си осигурят разрешителни. Така бяха планирали сечта, че отдалече ти се струва, че има гора, а като отидеш по близо до нея, зад първите няколко реда борове вътре няма дървета. Запазен само параван от дървета. ХИТРО!!!


Снимка: Звезделина Велинова


Мъчно ми е, че дърветата са изсечени, но още повече те боли, вървейки по новите направени пътища, където са минавали големите машини. Пътят им е бил тесен и тези огромни, тежки и претоварени машини са го разширявали минавайки направо през боровете. Виждаш просто огромни борове повалени нагоре с корените да стърчат. И това е километри нагоре в планината.


Колко години ще минат, за да се поправи това безумие, тази грозотия, това безразсъдство, тази алчност за пари, това безмилостно унищожаван на горите.

Романтиката, спокойствието, тишината, чистия въздух, чуруликането на птичките и жуженето на пчеличките останаха май само в Едемската градина.


Това са Адам и Ева в картината на Рубенс. Господ Бог насадил градина в Едем с “всяко дърво, което е приятно за гледане и добро за ядене” и в тази градина поставил човека Адам, за да може той да живее там и да намира прехрана. Така още от сътворението човекът, дърветата и градината са взаимно свързани и зависими. Още от първата секунда новороденото поема с белите си дробове въздух и проплаква. Майката и докторите са щастливи.


Дърветата са жизненоважни са съществуването и за здравето на човека. Най вече за пречистването на въздуха. Те абсорбират въглеродния двуокис , преработват го и отделят чист кислород, за да може да диша и живее всеки жив организъм. Те са “белите дробове” на планетата.


Те играят ролята и на “черен дроб” на Земята тъй като притежават изключителното свойство да филтрират вредните замърсители в атмосферата, сред които азотен и серен диоксид. Те улавят и дребните частици прах, метали, киселини и химикали, отделяни от колите, фабриките, строителните обекти, ТЕЦовете и др.Тези вредни микрочастици проникват в дихателната система на човека и причиняват белодробни, остри респираторни заболявания и сърдечно-съдови проблеми. Около 8.9 милиона хора по цял свят умират вследствие на замърсен с фини прахови частици въздух.


Най-ефикасни в пречитването на въздуха са вечнозелените и полувечнозелените видове дървета, сред които са черният бор и тисът. С помощта на множеството си иглички те ефективно улавят праховите частици. Иглолистните дървета пречистват въздуха и отделят по-богат кислород.


Сред широколистните дървета на челна позиция се нарежда дъбът. Той е със средно малки по размер листи, а огромните му размери осигуряват гъста сянка, която косвено се грижи за понижаване на температурата на въздуха.


И докато пиша тази статия, излизайки на разходка вече след зимата напролет, наблюдаваме как пълнят големи тирове с отрязани и нарязани дървета този път обаче не с борове, а с ДЪБ и БУК. Огромни дебели дървета, явно от друга по далечна гора.


Мислехме, че добре организираната сеч поне Практически в нашия район свърши през 2023 г., а тя всъщност продължава и тази 2024 г.

Никой не се замисля за силата и лечебните свойства на дърветата. Практически всички я притежават. Само заради това, че пречистват въздуха, за да можем да дишаме и живеем, трябва да ги ценим, да ги засаждаме, да се грижим за тях, да ги отглеждаме и пазим.

Дърветата ни осигуряват въздуха, но и лекуват нервите и психиката ни, премахват главоболие и стрес, засилват обменните процеси в организма ни и пр. и пр.


През хилядолетията вече е разработен метод за профилактика и лечение чрез дърветата, наречен ДЕНДРОТЕРАПИЯ. Изучени са и доказани лечебните свойства на хиляди дървета. Това вече се е разраснало в обемиста наука и практика. Тук бих искала да се спра само на няколко от най разпространените и популярни у нас видове дървета.


ДЪБ


Дъбът край село Беренде на възраст над 850 години 

Снимка: Веселин Велинов


Дъбът се е считал за свещено дърво не само заради силата и дълголетието на дървото, но и на уникалните и най разнообразни лечебни и практични ползи от него. Той е бил основен източник на всичко необходимо за живота - строителен материал, лекове за много болести.

Кората на дъба има уникален състав, като 20 % са танини, протеини, галин и елаговите киселини, флобафенът и флавоноидите, левутинът и пектинът. Ползите от дъбовите кори се обясняват с основните им лечебни свойства:

противовъзпалителни

стягащи

антистареещи и антиоксидантни

заздравяващи

Затова дъбовата кора е подходяща за стомашно-чревни оплаквания, за възпалителни процеси за рани и възпалени лигавици, за изглаждане на БРЪЧКИ и за стягане и подмладяване на кожата, за борба с инфекции, за обезболяване, за ускоряване на процеса на зарастване на рани и др.


Дъбовата кора се използва успешно в гинекологията, при мъжете за простатата, за възпалени венци и вени, в денталната медицина, за прочистване и избелване на зъбите и в козметиката, лекува много дерматологични заболявания, укрепват косата, премахват пърхота, защитават косата от вредното въздействие на слънчевата светлина.

Вчера на връх Великден отидохме да видим, поздравим и да се поклоним пред огромен дъб над 850 години при с. Беренде. Още не се е разлистил. Този дъб е висок над 20 м. и обиколката му е 7.5 м. 14 деца могат да го обиколят ако се хванат за ръце. В корените на дървото има враснал стар оброчен кръст. В ствола му близо до земята има хралупа с формата на сърце. Цяло чудо е, че е запазен и оцелял от хиляда и стотната година от новата ера.


БОР


Не е случайно, че борът заема челно и гордо място в природната медицина и билколечението. Борът е голям приятел на здравето на човека. За инхалации, за разтривки, за чай, за мед, за сиропи, за кашлица, вместо тамян. Чаят от борови иглички се смята за елексир на дълголетието, дарява със здраве и нестихваща енергия, забавя процеса на стареенето. Мехлемът от смолата на бора се прилага при кожни заболявания и изгаряния, гнойни рани, ревматизъм, ишиас.


Боровият мед е незаменимо лечебно средство при простуди и силни кашлици, както и ангина и болки в гърлото. Освен отхрачващото си действие, притежава и силно антисептично свойство, помагайки за невероятно бързо заздравяването на кожни рани и възпаления. .Чаят с мед от борови връхчета влияе благоприятно върху заболявания на стомашно-чревния тракт, като гастрит и язва. Ако страдате от упорита кашлица, просто добавете 25 грама нишадър към 300 грама мед и вземайте този лек по две супени лъжици , три пъти на ден. Ефектът е мигновен.


Ето и една изпитана рецепта за силно отхрачващо действие на меда от борови връхчета: 50 грама мед се размиват в половин литър сгорещена на котлона вода. След това се добавят 250 грама небет шекер, 10 грама канела и 5 грама индийско орехче. Сместа се разбърква и от нея пиете три пъти дневно по 50 грама на гладен стомах.


Боровите връхчета имат широкоразпространени и всобхватни ползи и свойства. Благодарение на високото съдържание на витамин С и антиоксиданти, приемът на билката предпазва организма от патогени, бактерии, вируси и свободни радикали. Боровите връхчета помагат на тялото по-лесно да усвои желязото и калция, които пък са изключително важни по отношение на здравината на костите и зъбите. Те помагат при лошо храносмислене, язва на стомаха, стеснени кръвоносни съдове, камъни в пикочния мехур и бъбреците, ишиас, хемероиди, екземи, ревматизъм, обриви, лишеи, бронхити, трахеити, астма, възпаления на белите дробове, задух, ангина, туберкулоза, хрема, артрти, настинки, косопад, високо кръвно, чернодробни заболявания и много други заболявания.


Лечебните и антисептични свойства на боровите връхчета помагат значително за пречистването на организма, подсилват имунната систем, подпомагат плодовитостта и всички останали процеси в тялото, задействат защитната бариера на организма, подобряват общото здравословно състояние и убиват вредните субстанции и елементи, попаднали в тялото.

Всичко това като го пиша е изумително. Някои неща ги знам и ги правя и използвам, но за много от тях научавам сега.


КЕСТЕН


Кестените притежават уникална лечебна и широкоспектърна сила. Кестените могат да сбъдват желания , а енергийната им вибрация зарежда, успокоява и хармонизира тялото. Вълшебните топчета филтрират електросмога, зареждат тялото, дават и самочувствие.

Това че кестените са безкрайно ценни го свързваме най напред с лечителя Петър Димков. “Тези малки, кафяви, лъскави топчици са удивителни акумулатори на слънце, енергия и живот, и я отдават щедро, с постоянно лъчение през цялата година. “ Той е носел винаги в джобовете си по няколко кестена, знаейки благотворното им влияние върху ставите, сухожилията, мускулатурата и нервната система.

Неслучайно кестените са признато средство срещу болка и възпаление. Те лекуват и трудно зарастващи рани, парандонтоза, дихателни проблеми, разширени вени, предотвратяват образуването на тромби. Помагат при ревматоиден артрит, шипове и ишиас, флебит и хемероиди. Препоръчват се при диария, магарешка кашлица, хрема, маточни кръвотечения, подагра.

Кестените чистят отрицателните енергии. Безброй са рецептите за костни и мускулни заболявания, при язва, при болки в черния дроб, при болки в гърба и кръста, при сърдечни смущения и пр. и пр.

Смятало се е, че тези вълшебни малки топчета имат магическа сила. Те защитават не само тялото, но и дома. Те са истинско природно съкровище и създават своеобразен енергиен щит и трансформират негативната енергия и подсилват нашите мисли. Едно време Вавилонските лечители насърчавали болния да пренощува 3 последователни нощи под разцъфнало кестеново дърво.


Кестените презареждат и релаксират тялото, повишават енергийните вибрации, излъчват енергия, която подпомага спокойния и здрав сън, намаляват нивото на стреса, възстановяват енергийния баланс в тялото. Премахват умората и главоболието. Ако се поставят няколко кестена близо до компютъра, ще забележиш, че те ще се сбръчкат много бързо, защото абсорбират и филтрират вредното лъчение.


Трябва да сме безкрайно благодарни, че по нашите улици в градовете, особено в София, някогашните градоначалници са засадили толкова много кестени. А преди няколко години даже подновиха старите дървета с нови млади дръвчета. В момента цъфтят кестените и е истинска красота и аромат. Това природно съкровище е наистина безценно богатсво.


Още много мога да пиша и за орехите, и за липата, акацията, за ябълките, крушите, сливите, кайсиите, прасковите, дюлите и още за много други дървета, които отглеждаме в България. Оказа се, че това е безкрайно интересна, полезна и занимателна, но и много просторна, обемиста и наистина безкрайна тематика. Затова смятам, че ако някой има необходимост да се ползва от лечебната сила на някое дърво, може да потърси от натрупания опит на


ДЕНДРОТЕРАПИЯТА

Сега имаме НЕВЕРОЯТНАТА възможност да получим знание и рецепти от интернет.

И завършвам с АПЕЛ. Пазете горите и дърветата с голяма любов.

Засаждайте колкото може повече дървета.

Защитавайте горите и дърветата.

Участвайте в акциите за опазване на дърветата и горите. Те са най големите ни защитници, целители и приятели.





сряда, 24 януари 2024 г.

Константин Величков: Дъбът




ДЪБЪТ

Грамаден дъб! Дете на вековете!

Довчера беше як, корав;

довчера горд, клонат и снажен

стърчеше тука строен, прав.

 

Довчера ти с стихии люти

упорен бой води с успех:

и бури, вихри страховити,

и молний срещаше с присмех.

 

Но днес?... настъпи твойто време,

преви горд врат, падна в прахът.

Кат жаля теб, съдбата наша смислям:

вървим и ний по същий път!...

Май, 1900



Източник: “Тъги и радости” - https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=65&WorkID=1172&Level=2




Накратко за приноса на Константин Величков за българската култура:

По инициатива на Константин Величков се открива Държавното рисувално училище в София и се създава Висш учебен съвет при Министерството на народното просвещение. 

Величков основава (1896) сп. „Училищен преглед“, създава закон за депозиране на 2 екземпляра от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. 

Той е един от основателите и почетен председател на Дружеството за поддържане на изкуството; съдейства за организиране на ученически библиотеки, читални и др. 

Владее френски, италиански и руски език и развива активна преводаческа дейност. 

Освен „Божествена комедия“ от Данте Алигиери Величков превежда творби на Софокъл, Теокрит, Хораций, Франческо Петрарка, Торквато Тасо, Джозуе Кардучи, Лоренцо Стекети, Уилям Шекспир, Молиер, Хайнрих Хайне, Александър Пушкин, Николай Некрасов, Николай Язиков и др. 

Изявява се и като литературен критик с творчески портрети на възрожденските писатели Георги Сава Раковски, Васил Друмев, П. Р. Славейков, Добри Войников, Григор Пърличев, Любен Каравелов и Христо Ботев; пише рецензии за произведения на Вазов, Пейо Яворов, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, Цанко Церковски, Трифон Кунев и др.

Величков създава и живописни творби. Негови картини притежават Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, художествени галерии в Пловдив, Пазарджик и частни лица. 

(От Уикипедия)