Показват се публикациите с етикет Стиховв за дърветата. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Стиховв за дърветата. Показване на всички публикации

сряда, 25 февруари 2026 г.

Джордж Байрон. На един дъб в Нюстед

 Когато садих те дълбоко в земята,

аз исках да бъдеш по-траен от мен,

да трепкат по клоните тъмни листата,

бръшлян да обвива дъба извисен.

 

Така от пръстта на деди мълчаливи

през детството гледах те с горди мечти,

а днес те поливам със сълзи горчиви,

сред бурени, виждам, посърнал си ти.

 

Откакто съдбата далеч ме отпрати,

в дома на баща ми стои чужденец

и в негова власт е сега участта ти,

додето получа за зрелост венец.

 

А с мъничко грижи как би се изправил,

със рани зарасли как би разцъфтял!

Но никой не те е след мен съжалявал —

кога пришълците са имали жал?

 

Мой дъбе, не грохвай — о, нека измине

Земята два кръга по пътя си стар,

аз тук ще се върна във пълни години

За среща щастлива щастлив господар!

 

И ти ще живееш, достоен и мощен,

над бурена, който държеше те в плен,

че в тебе животът запазен е още

и пак ще си сложиш нов накит зелен.

 

А твоята зрелост когато настъпи,

смъртта ще ме скрие във пещерен мрак,

но ти, ти ще трепкаш с листата си скъпи

пред тебе е времето немощен враг.

 

Над гроба ми век подир век ще минава,

ти все ще си моят шумящ балдахин

и друг господар ще посрещаш тогава,

когато под сянката дойде самин.

 

Или със сина си пристъпи полека

и с шепот покаже му белия кръст.

О, вярвам, че те ще си спомнят навека

мъртвеца, положен във старата пръст!

 

И тук, те ще кажат, туптя му сърцето,

тук песните пя си, тук в младост цъфтя

и тук ще почива прахът му, додето

на времето дните стопи вечността.


https://chitanka.info/text/6649-na-edin-dyb-v-njusted


 

понеделник, 23 февруари 2026 г.

Вилхелм Мюлер. Липата

 До кладенеца полски

липа издига стан,

аз в сянката й често

седял съм замечтан.

 

Едно любимо име

по нея съм дълбал;

то още ме изпълва

ту с радост, ту с печал,

 

И тази вечер късно

край нея минах пак,

затворих си очите

в притихналия мрак.

 

И сякаш зашептяха

листата й безброй;

„Ела при мене, момко,

тук чака те покой!“

 

Внезапно духна вятър,

във миг далеч отвя

той шапката ми лека

от моята глава.

 

Кога ли край липата

ще мина пак, не знам;

но все долавям шепот:

„Покой те чака там!“


https://chitanka.info/text/14255-lipata



сряда, 10 декември 2025 г.

ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА. СТИХОВЕ

 

“Има нещо много особено при Лорка. Когато някой чете негово произведение, има чувството, че е написано от познат и близък човек. И затова много често го наричат просто Федерико. Не е много често срещано един световноизвестен писател да се нарича по малко име. Това чувство на близост не е обичайно.”

Федерико Гарсия Лорка, племенница на поета

https://impressio.dir.bg/interview/laura-garsiya-lorka-kogato-chetem-proizvedenie-na-lorka-imame-chuvstvoto-che-e-napisano-ot-blizak-chovek

Дърво от песен


ПЕСЕН ЗА ИЗСЪХНАЛОТО ПОРТОКАЛОВО ДЪРВО

Федерико Гарсия Лорка

Дърварю, отсечи ми сянката,
освободи ме от мъката да се гледам
безплодно.
Защо се родих между огледала?
Земята се върти около мен,
а нощта ме повтаря във всичките си звезди.
Искам да живея, без да се виждам
и да сънувам, че мравките и лишеите
са мои листа и мои птички.
Дърварю, отсечи ми сянката,
освободи ме от мъката да се гледам
безплодно.

Превод: Васил Попов

https://literaturensviat.com/?p=96194


***

Касида за клоните

 

Федерико Гарсия Лорка

 

Превод от испански: Живка Балтаджиева

 

 

 

В горичката на Тамарит 
оловни кучета се спущат 
да видят клоните й голи 
как кършат се от само себе си.

 

А ябълката в Тамарит, 
не в плод, в ридания отпада. 
Славей въздишките гаси, 
един фазан в прах ги заравя.

 

Но клоните й не тъжат, 
че като нас – не предусещат. 
Дъжда не мислят, сладко спят, 
тъй, сякаш пънове могъщи.

 

И във вода до коленете 
две падинки очакват есен. 
Смрачаването, с крачка слонска, 
стебла и клони там размазва.

 

В горичката на Тамарит 
деца с лица невнятни чакат 
да видят клоните им голи 
Как кършат се от само себе си.



***


ПЕЙЗАЖ

 

Федерико Гарсия Лорка

 

Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев

 

 

Полето 
със маслините 
се разтваря 
и затваря 
като ветрило. 
А над маслините - 
небе склонено 
и тъмна рамка 
от звезди студени. 
По бреговете на реката 
треперят сенки и тръстика. 
Куршумена се къдри маранята. 
Маслините 
от викове 
са натежали. 
Едно немирно ято 
от пленени птици 
опашки дълги и грамадни 
поклаща в сенките прохладни.

 


https://litclub.bg/library/prev/lorca/klonite.html


Песни и стихове 

Федерико Гарсия Лорка
29.10.2020

илюстрация Елена София

В книжката на изд. „Силует“ са подбрани стихотворения и песни за деца от испанския поет Федерико Гарсия Лорка (1898–1936). Преводът е на Елена Стоилова, илюстрациите на Елена София, съставител е Николай Тодоров.

ПРЕЛЮДИЯ

Тополите си тръгват,
но дават отражение.
Тополите си тръгват –
но дават ни ветреца.
И вятърът повит е
надлъж под туй небе.
Но даде от гласа си
в поречния ехтеж.
Сред спомените ми
светулчен свят се спуска.
Напира сърчице
и никне в мойте пръсти.

ПЕЙЗАЖ

Обърканата вечер
облече хладнина.

И вси децата виждат
зад мътните прозорци
как се обръща в птици
и жълтото дърво.

И вечерта простряна
покрай реката скита
и ябълкова руменост
трепти по керемидите.

За Лорка:


Федерико Гарсия Лорка, един от най-големите испански поети и драматурзи на XX век, е роден във Фуенте Вакерос, в семейството на заможни земевладелци. През 1909 г. семейството му се преселва в Гранада, където младежът влиза в местните артистични кръгове и през 1918 г. издава първата си стихосбирка.

През 1919 г. Лорка заминава за Мадрид. Впоследствие напуска университета, за да се посвети изцяло на изкуството на поезията и драматургията. Сприятелява се е Луис Бунюел и Салвадор Дали, става звезда в артистичните кръгове, водеща фигура на испанския авангард. Един от т.нар. Поколение ’27, група испански писатели, художници, музиканти и други хора на изкуството. През 1928 г. излизат „Цигански балади“, които му носят широка известност. Лорка е и художник, пианист, китарист и композитор, автор и на пътеписи, импресии, поеми в проза и др. В поезията и пиесите му андалузкият фолклор е претопен през сложни сюрреалистични техники. Убит на 19 август 1936 г. от националисти по време на Гражданската война.

https://kultura.bg/web/%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%B8-%D0%B8-%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%B5/











 

понеделник, 8 декември 2025 г.

АРСЕНИЙ ТАРКОВСКИ. ДЪРВЕТА


 ДЪРВЕТА


В кръвта затихват страст и ропот

и вече търсиш топъл кът,

цениш ти трезвия си опит

на зрелия житейски път.

Оплакал младост и надежда,

брат млечен на бреза и клен,

в природата ти се оглеждаш

и в нея цял си отразен.

Ти на дървета застарели

и събеседник, и връстник,

в упорството на песни смели

търси най-верния си лик.

Те носят тежкото си бреме,

но нижат се лета безброй —

отлага бързащото време

в сърцевината слой след слой.

И крепне живата им сила,

и клоните им се множат,

товара, с който е дарила

земята хората, делят.

Защо към цъфналите вишни

се взираш натъжен, разбрал,

че вместо чувствата предишни

дошли са мисъл и печал?

Дали защото в твоите химни

кръвта ти се втвърдява пак,

тъй както в клончетата зимни

вода и светлина, и мрак?

II

Страна на птича нищета,

зелен бивак на ветровете,

със клони търсят висота

сляпородените дървета.

Войници стройни, те стоят,

от хората очовечени —

небето искат да допрат,

а със земята са сродени.

Те златна дреха всяка зима

събличат под настръхнал свод:

почивка трябва, за да има

пак сили горският народ.

Листата нека да лежат

като ръжда, в снега зарита.

Водите пак ще заструят,

пропукали внезапно щита.

Ще тръгне пролетният сок,

във всяка жилка той ще бликне,

филиз, подобно нежен рог,

от черна рана ще поникне.

И ето ги върху пръстта,

издигнали прозрачни листи,

те светлина от утринта

все търсят в небесата чисти.

Планинци сякаш са дошли

за тоя празник на земята

и бляскат древните стрели

сред стана им във низината.

Съзвучията на вълни

пак с птичи трели зазвучаха,

за танци жадните жени

със шалове в ръце стояха.

С листата сродна е плътта —

като дърветата се вием

и с корени — и те, и ние —

сме отговорни пред света.


Арсений Тарковски

http://chitanka.info/book/377-izbrani-stihotvorenija


Арсений Тарковски е руски поет и преводач от източни езици, баща на режисьора Андрей Тарковски.


Още за Арсений Тарковски:

Арсений Тарковски „След мен - ремонт“ , биография, стихове и цитати - 

https://magnifisonz.com/2016/06/24/%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d0%b9-%d1%82%d0%b0%d1%80%d0%ba%d0%be%d0%b2%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d1%81%d0%bb%d0%b5%d0%b4-%d0%bc%d0%b5%d0%bd-%d1%80%d0%b5%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82/



четвъртък, 4 декември 2025 г.

ХРИСТО ФОТЕВ. МОРСКИТЕ ДЪРВЕТА

 


Христо Фотев




Снимка: https://www.burgasmuseums.bg/bg/encdetail/hristo-fotev-177




На художника Михаил Ангелов


И никога аз няма да забравя.

Завинаги ще отнеса със себе си

дърветата — самотните дървета,

надвесени по пясъка на моето крайбрежие.

 

На Анхиало гордите дървета

и скръбните дървета на Каварна.

Със корени — горчивите в морето,

а сладките в земята. И с корони —

мечтата, моделирана на вятъра

в най-чистата си форма… На едните

короната — как скача тя тъй, както

делфина (или спомена за него)

из паметта ми ужасена. Стига.

На другите, които са по-плътни,

короната прилича на луната.

Едните или другите — пред всички

на мократа земя ще коленича,

за да усетя гордостта, с която

се носи и най-тежката корона.

Навярно във това е красотата

на морските дървета… И аз, който

във името на красотата трябва

да изрека най-страшната присъда

ще коленсича просто на земята.

Последното листо ще се откъсне.

Листото, на което е написана

червената история на лятото,

ще се удари бавно във морето.

(Камбана, над която ний висиме.)

Тя ще отекне с бронзово звънтене.

И аз ще стана. Ще се вдигна рязко

със скока на тръстика. И ще тръгна.

Ще понеса аз тежката корона

на красотата… Гордо ще я нося.

И ще се уча вярно да й служа.

Аз във името й ще осъдя всичко,

което я убива… Не търсете

смекчаващи вината обстоятелства.

Присъдата ще бъде справедлива.

Когато се уплаша… И тогава

към луминала няма да посегна.

Аз ще си спомня морските дървета.

На Анхиало скръбните дървета

и гордите дървета на Каварна.

(Говоря за дърветата… И, господи,

отново ме издига най-зеленото.

Тополата на улица „Безименна“.

В бургарските покрайнини. И майка ми.

Но майка ми ме вика на прозореца,

а аз не мога да се спомня името.

Катеря се с мълчание по клоните

и много ми е хубаво… Тополата

полека ме разтваря във листата си

и аз съм птица, аз съм мравка, малкото

и най-зеленото листо на клоните —

листото се усмихва на пространството

и не усеща във гласа на майка си

червената история на лятото.)

 

И никога аз няма да забравя.

Завинаги ще отнеса със себе си

дърветата… Огромните дървета

в градината на варненската болница.

 

Сестрата — помня аз — ми се усмихна

и ме поведе бавно към балкона.

И скочиха срещу ми — излетяха

стълбата на внезапните дървета.

И рязко осезание на стръмни

потоци, струи от чешми, морета

се блъсна във горещите ми устни.

Загатнаха ми стройните дървета,

че ще живея… Че се качвам бавно

по някакво стъбло невероятно,

с невероятна сила извисено.

О, аз си спомних — детските ми длани

прегръщаха уплашено дървото

и мравките ме учеха как трябва

по клони и стъбло да се катеря.

Ръцете ми растяха… И внезапно

докосваха приведените клони.

С усмивка ме посрещнаха добрите,

а лошите — с печална съпротива.

А лошите се чудеха — най-злите

ме питаха кога ще се обеся…

Понякога ми спираше сърцето.

Ръцете ми умираха — тогава

си мислех, че вися във тишината

между небето и земята — мислех,

че моето дърво не съществува.

Тогава аз се мъчих да си спомня

уроците на детските ми мравки.

И пръстите ми хващаха отново

спасителните клони на дървото.

Високо над главата ми — по-близко

и все по-близко слънцето, небето…

И аз ще ги докосна. Аз ще бъда

червената история на лятото…

Без да усетя болка — ще ударя

голямата камбана на земята.

И ще отекна — може би — в сърцето

на Някого…

Едвин Сугарев. Стихове




ТЪГА ПО ИЗБЯГАЛОТО СВЕТОВНО ДЪРВО

дърво което се изтича през делтата на корена

дърво което ромоли по склона на небето

което се отцежда от облачния ледник


кой коленичи там

сред устието кално

кой свойта тежка лодка изтегля на брега

сред маранята трепкаща

тамянена


кой нови семена на свойта длан провижда

кой се люлее сред обезводнената

съсипана земя

кой хленчи обещава призовава кивотите троши

все още спъващ се в попиващата сянка на дървото

и тръшкащ се между отломки от кора разпадаща се в прах

напусната и суха змийска кожа


СУТРИН


кърви гората

тъй блестяща е кръвта й

в прозрачна капка слънцето увисва

 

и паяче пленено в светлината

насам-натам се щура

обезсмислено

 

един надвиснал бор на шмиргела свистящ

заточва своето сурово острие


РАЗНИ ДУШИ ПО ТЕЗГЯХИТЕ


някои имат розова душа

други душа от сатен

моята е чвор в дърво столетно

няма как да я извадиш с тирбушон

като тапа от бутилка старо вино

(вкиснато)

 

и я стискат ли стискат годишните кръгове

както майка убийца врат на пеленаче

(тъй дъртото минало моето детство убиваше

тъй дебилното бъдеще изопваше свойта гарота)

 

днес не ще я извадите лесно


ОТКАЧАЛКАТА КЪСА ЛИСТЕНЦА ОТ АКАЦИЯ ПО ОСОБЕНО МЕТАФИЗИЧЕН НАЧИН


вярвам не вярвам вярвам не вярвам вярвам не вярвам вярвам

вярвам че има бог

не вярвам че човекът не е вечен

вярвам че бог е протрита бърсалка за задник

не вярвам че тревичката не е по-вечна от човека

изобщо не вярвам в човека вярвам единствено във неговата кончина

не вярвам в този лъч случаен промъкнал се в капана на моята собствена

кочина

защото той на въдичарска корда ми прилича

защото с нея бог навярно

шараните свои лови


SMS-ПОЕЗИЯ

смъртта е вишня

цъфнала е в бяло


ела под бялата й сянка

отдъхни

Текстът е отличен с Голямата награда: Лауреат на сребърната брошка “SMS-поезия” и специалната награда на М-тел за 2005 г.


Още за Едвин Сугарев и стиховете му:

Словото - http://slovo.bg/showauthor.php3?ID=184&LangID=1



вторник, 27 август 2024 г.

ТЕОДОР ТРАЯНОВ. СТИХОВЕ

 


ТЪГА

В полето самотно дръвче се е свило,
Чер призрак сред белия сън на снега,
Посърнали клони поклаща унило,
Поклаща ги с трепет на мъртва тъга.

Снежинките хвъркат, край него се гонят,
Прииждат, целуват го, губят се пак.
Забравени листи полека се ронят,
Отпадат и гинат в безкрайния сняг.