четвъртък, 4 декември 2025 г.

ОБРАЗЪТ НА ДЪРВЕТАТА В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

 



Фото: Валя Попова


Александър Вутимски. Дърво


Александър Шурбанов

(Да се иска разрешение за публикуване)

Ани Илков. Градинската ябълка

https://roads13.blogspot.com/2025/12/blog-post_85.html


Балчо Балчев. Кривата круша

https://roads13.blogspot.com/2024/02/blog-post_47.html


Владимир Левчев. Сънят на изгнилото дърво

https://roads13.blogspot.com/2025/12/blog-post_26.html


Георги Константинов


Едвин Сугарев


Елисавета Багряна 


Елисавета Шапкарева 


Здравко Кисьов


Иван Вазов. Стихове за дъба



Иван Методиев. Стихове

https://roads13.blogspot.com/2024/10/blog-post_25.html


Иван Цанев. Дърво на хълма 

(имаме разрешение)


Иво Тодоров. Вишневият цвят живее само седмица

Любомир Николов. Дървото е иконостас


Магда Петканова. Маслина

https://roads13.blogspot.com/2024/06/blog-post.html


Мария Попова. И зелените дървета 


Миряна Башева. Булевардът


Невена Стефанова. Стихове


Ники Комедвенска. Балада за кривото дръвче, 

Дърво за теб и мен


Никол Данева.Стихове

Николай Милчев. Черно и бяло




Николай Хрелков. Дъб



Сирак Скитник 


Теодор Траянов


Федя Филкова. Дърво

Христо Смирненски

Невена Стефанова (1923 - 2012)

Към едно ударено от гръм дърво

(Авторски права?)


Христо Фотев

Морските дървета
https://roads13.blogspot.com/2024/02/blog-post_48.html


Николай Милчев (р. 1958 г.)

Черно и бяло, стихотворение за черницата



Константин Величков ( 1855 - 1907 г.)

Дъбът


Образът на дъба в българската поезия
Константин Величков

ДЪБЪТ
Грамаден дъб! Дете на вековете!
Довчера беше як, корав;
довчера горд, клонат и снажен
стърчеше тука строен, прав.
 
Довчера ти с стихии люти
упорен бой води с успех:
и бури, вихри страховити,
и молний срещаше с присмех.
 
Но днес?... настъпи твойто време,
преви горд врат, падна в прахът.
Кат жаля теб, съдбата наша смислям:
вървим и ний по същий път!...
 
Май, 1900

Източник: “Тъги и радости” - https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=65&WorkID=1172&Level=2

Съвсем накратко за приноса на Константин Величков за българската култура:

По инициатива на Константин Величков се открива Държавното рисувално училище в София, учредява се Висш учебен съвет при Министерството на народното просвещение. 

Величков основава (1896) сп. „Училищен преглед“, създава закон за депозиране на 2 екземпляра от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. 

Той е един от основателите и почетен председател на Дружеството за поддържане на изкуството; съдейства за организиране на ученически библиотеки, читални и др. 

Владее френски, италиански и руски език и развива активна преводаческа дейност. Освен „Божествена комедия“ от Данте Алигиери Величков превежда творби на Софокъл, Теокрит, Хораций, Франческо Петрарка, Торквато Тасо, Джозуе Кардучи, Лоренцо Стекети, Уилям Шекспир, Молиер, Хайнрих Хайне, Александър Пушкин, Николай Некрасов, Николай Язиков и др. 

Изявява се и като литературен критик с творчески портрети на възрожденските писатели Георги Сава Раковски, Васил Друмев, П. Р. Славейков, Добри Войников, Григор Пърличев, Любен Каравелов и Христо Ботев; пише рецензии за произведения на Вазов, Пейо Яворов, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, Цанко Церковски, Трифон Кунев и др.

Величков създава и живописни творби. Негови картини притежават Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, художествени галерии в Пловдив, Пазарджик и частни лица. (От Уикипедия)


Николай Хрелков (1894 - 1950 г.)

Дъб

Пред моя роден дом столетен дъб расте –
аз помня го такъв огромен от дете.
Аз виждал съм го, как във слънчев пек блести
и слушал съм го в мрак среднощен да шепти.
И в бури с грозен рев съм гледал как стои,
от мълнии огрет, настръхнал исполин.
Тополата превие плачевно крехък връх,
кът търси да се скрие от гибелни дъх,
а той чело дигнал, възправил мощен стан,
реве, закана цял, безстрашен в бой гигант.
От ранни още дни от него възприех:
да бъда твърд в беди да срещам бури в смех,
и на безброя дни заслушан в общия ход,
в кръвта ми да звъни неспирният живот.
Вам идещи след нас оставям тоз завет:
като дъба далеч вий гледайте напред1
И като него с дух бъдете горд и твърд,
неохкащи в беди, нетрепкащи пред смърт!
Расте столетен дъб пред моя дом рожден:
умра ли нека той говори зарад мен!

Източник: Словото - https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=449&WorkID=15743&Level=1


Христо Смирненски ( 1898 - 1923 г.)

Самотникът дъб

Стоеше той снажен и строен
кат някой могъщ великан,
застанал самотен, спокоен,
изправил величествен стан.
 
През знойни дни тихо шумеше
край него златистата ръж,
в среднощ ураганът ревеше
и плискаше яростен дъжд.
 
Надвисват мъглите наесен,
в полята разстила се скръб —
със поглед далеко унесен,
простенва самотника дъб.
 
Листата безмълвно се ронят
по сухата жълта трева
и вихри вечерни се гонят,
нашепвайки смътни слова.
 
Минават редица години,
но диря от тях не личи.
Дъбът не умира, не гине —
все горд и самотен стърчи…
 
Но ето веднъж небесата
над него надвиснаха с гнев
и буря сърдита в полята
изви се с закана и рев.
 
В миг огнена мълния с трясък
прониза самотника стар,
попадаха клони сред блясък,
сред пламък страхотен и жар…
 
Изгряла смутена, зората
изтръпна в почуда и скръб —
разпръснат, прострян на земята,
лежеше самотника дъб.

Бележки
Публикация: Земледелска пробуда, г. I, бр. 2 от 1 март 1920 г., с подпис: Хр. Димитров.

Това е единственото стихотворение на Смирненски, публикувано в земеделския печат. За повода, по който е написано, разказва в спомените си В. Димитров: „Той [Смирненски] ми каза, че намислил темата „Самотника дъб“. Това стихотворение ще символизира Ал. Стамболийски, който се самооблащава, че ще може сам да се справи с положението, но ще падне под ударите на вероломните и коварни стари партии, срещу които вдига само шум, без да вземе сериозни мерки“ (сп. „Септември“, 1958, кн. 10, стр. 162). ↑

Източник: https://chitanka.info/text/24559-samotnika-dyb


Теодор Траянов


БАЛАДА НА ЮЖНИЯ ВЯТЪР
Не разведряш, дъб столетен,
погледа си помрачен,
с дух на стражник беззаветен,
бдиш над земен край несретен,
бдиш над брат от брат ранен.
 
Мълчалив, наглед спокоен,
клони властно разпрострял,
спомен виждаш, род безброен,
брат до брата, орлек строен,
пламък в погледи огрял.
 
На задушница, три нощи,
грей над тебе звезден кръст,
слушаш негде бранни мощи
стенат, неопети още,
молят за спокойна пръст.
 
Расне твоят сън вековен,
плачат в тебе векове!
Вдигаш нощем връх тъжовен,
молиш, чакаш гръм върховен
страшний съд да призове!
 
В твойта гордост кой досеща
жал и плач на самота,
че в молитвата гореща,
слънцето която среща,
съхнат сълзи на нощта!
 
Скоро, скоро, с ведрост свята,
ще посрещнеш ден велик!
Ще разнася южен вятър
поздрава на бранни братя
и победния им клик
Теодор Траянов

Стоян Михайловски
ДЪБ

Балкански дъб се възгордя и каза: — Тоз Балкан
От мен, за мен и в мен живее!
Аз съм гигант! Аз съм титан[1]!
И естеството[2]
Пред мен благоговее! —
Самопоклонство дълго време не вирее…
Гръм падна от небето
Връх дъба — повали го —
И с най-нищожните трънаци приравни го…
* * *
Ти който себе си наричаш господар, —
В какво се различаваш ти от простий колибар?
И ти, и той, еднакво немощна човешка твар, —
Днес оживена кал,
А след два дни безжизнен прах…
У тебе и у него — заран песен, смях,
А вечер охкане и жал…
О, да, и той, и ти,
Пред Божията слава вий сте суети
Безславни,
А пред гробовний червей мърши равни!
Стоян Михайловски

Бележки
     титан — В гръцката митология (Titanes) чеда на Урана (небе) и Гея (земя) — Япет и Кронос, богоборци, въстанали срещу Зевс и низвъргнати от него в Тартара. В преносен смисъл — мощна личност надарена с висша духовна независимост. ↑

     естество — природа; у нас чрез рус.; лат. корен в es-sentia, глагол esse съществувам; фр. essense — същина на нещо. ↑


Иван Методиев (1946 - 2023)


ПРОСТИ СЕТИВА

Иван Методиев

Дръвче и птица в мене се вселиха

и казаха - вода и пръст ни трябват,

вода и пръст, и няколко трохи.

Попитах - откъде дойдохте вие?


А те така безгрижно се засмяха.

Години вече този смях долавям.

А днес си мисля - толкова е просто,

вода и пръст му трябват на дръвчето,


на птицата едно дръвче й трябва

и нужно ли е другото да зная?

Дръвче си имам,

имам си и птица.


ДА СЛУШАШ

Иван Методиев


Да слушаш как в следлетните мъгли

във капки се сгъстява светлината,

не е ли хубаво - шуми навън липата

и колко е щастлива, че вали.


Потръпва ожаднялото дърво,

разлива се над улиците сиви,

превръща се в дихания горчиви

и сякаш в още нещо, но какво?


Едно листо край погледа кръжи

и с тънък звук денят се разпилява.

Петна от въздух... Вятър ли повява

в черупките на нашите души?


Така красиво всичко се руши,

че нищото върховен смисъл става.


Светлана Христова за поезията на Иван Методиев:

“…с годините поезията му ставаше все по-горчива, все по-отчаяна, изпълнена с озъбени, жестоки, понякога драстични откровения... Мисля, това беше личният протест на Иван Методиев срещу деформираната гротескова действителност на българския преход. В едно интервю пред Деян Енев, правено през 2001 г., две години преди Иван Методиев да напусне трагично този свят, той разкрива своето лично убежище, в което намира спасение за душата си. Там отново присъства едно дърво:

Какво представлява духовното ти убежище, "малката стаичка на сърцето ти"?

• Аз живея на партера, работя в кухнята, има една джанка, която расте точно до прозореца. Няма нужда от завеси. По нея се катери една котка с котенцата си. Сега има три. В джанката живеят синигери и врабчета. Кухнята изглежда много голяма с това дръвче. Врабците и синигерите изведнъж се стрелкат да клъвнат някоя троха, когато котката е задрямала. Имам чувството, че обичат да си играят с тази котка. Всичкото това може да се нарече духовно убежище. Във всеки случай в него има и ритъм, и безкрайност - двата цвята на нищото, което наричаме душа. Зад дръвчето наблизо е детската площадка. Гласовете на децата не ми пречат, а ми помагат. Само ако някое се разплаче по-силно, скачам веднага на прозореца. Това също е ритъм.”

в-к Сега 8.06.2001 г

https://www.ivanmetodiev.com/index.php?page=Publication&cat=36

https://roads13.blogspot.com/2024/10/blog-post_25.html


Миряна Башева (1947 - 2020 г.)

БУЛЕВАРДЪТ


Под дебели подметки и проза 
дреме есенно жълт тротоар. 
На разсъмване всичко е розово -
за петнайсет минути макар.

Своя автомобилен оркестър 
вдъхновен дирижира денят. 
И цъфтят в суматохата кестени. 
Прецъфтяват. И пак цъфтят.

Аз ги имам за съученици -
тия честни дървета - на пост 
пред вековната наша традиция 
да ме чакат на Орлов мост.

Дефилират милион непознати -
Димитрова, Николов, Петров... 
И повикана по телепатия, 
бърза новата ми любов.

Булеварда с лиричния ритъм 
аз не сменям за Шанз Елизе -
тук почиват след дългото скитане 
уморените ми нозе.

Този факт е световно известен -
че на "Руски" започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват...
И пак цъфтят!



Едвин Сугарев, р. 1953 г.

Стихове за дърветата



Людмила Христова (имаме разрешение)

Хайку


Минко Танев (имаме разрешение)

Хайку


Недялко Йорданов, р. 1940 г.

Дървото (Да се иска разрешение)


Дървото... Острият му корен 

проникнал храбро във пръстта – 

самоотвержен, отговорен 

за всички клони и листа. 


Дървото... Пълно със загадки. 

Характерът му зъл и твърд. 

Не жалещо листата кратки 

и постоянната им смърт. 


Дървото... Клоните му кротки. 

Застопорени всеки път, 

когато птиците кокотки 

със нежен кикот отлетят. 


Дървото...Старо. Дълголетно. 

И вече сбръчкано наглед. 

И въпреки това - суетно 

в сезонния си тоалет. 


Дървото... Как потъва в здрача 

на изтънялата гора... 

И оверлога на кълвача 

по грапавата му кора.

Още на: https://textove.com/nedyalko-yordanov-darvoto-tekst
Благодариние на textove.com







Стоянка Боянова (имаме разрешение)

Стихове



Тоня Трайкова

Дъждът и този мирис на акация




Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)